Общо показвания

понеделник, 26 август 2013 г.

Помайване и закачки вдясно

Два месеца след създаването на така наречения Реформаторски блок няма признаци, че е създадена дясна формациья, която може да възвърне славата на някогашния Съюз на демократичните сили. Напротив, свидетели сме на характерно балканско помайване, гарнирано с будещи смях закачки с настоящи и бивши управляващи. Същевременно имащите претенции за основни играчи там - ДСБ, ДБГ, СДС и “Синьо единство”, плетат свои кошници – дават оценки или проявяват претенции не от името на новото обединение, а от партийните си централи, сякаш такова няма и всяка една от провалилите се на последните избори партии този път може и сама да мине изборния праг. А останалите, ако искат, може да ги подкрепят, но преди това да признаят водещата им роля. На такова

елементарно мерене на значимостта

бяхме свидетели преди приемането на сините в новото обединение. То очевидно продължава и ни кара да мислим, че всяка една от партиите си прави свои сметки, без да очаква помощ от останалите. Възможно е това да е война на нерви и накрая при реденето на листите за следващата изборна кампания да се види кой държи скритите козове и кой в действителност ще дърпа конците. Може и да е просто имитиране на политическа активност, но всъщност всички да са наясно, че само общото явяване с минимални публични дрязги помежду им ги вкарва в следващия парламент. А после
левичарите ще завият към червения сектор, а

десните ще търсят обединение

с остатъците от продължаващия да се саморазрушава ГЕРБ. Никой, разбира се, публично няма да признае за този необнадеждаващ десните избиратели сценарий. Сега модната теза е най-малко 30 депутати и онова “златно ключе”, с което ще запомним един бивш лидер на синята партия.
Напразни илюзии, няма да припомняме нито как се разпадна Синята коалиция, нито какво се случи преди изборите между Иван Костов и Надежда Нейнски, че се стигна дори до публични взаимни обвинения в рекет за един милион лева. Но това е за късопаметните, а тези, които помнят как се цепеше десницата благодарение на политикономическата марксистка закваска на Командира, знаят как се караха с Надето за едни джанти и гуми и не можеха да поделят дори мишките на компютрите при поредното разцепление в СДС след изборния провал през 2001 г., последван от едно “мълчание” на този, който беше избягал напред и бащински позволи да бъде достигнат от неоценилите го десни избиратели.
Фактът, че цари голямо ослушване за отправеното от “Синьо единство” предложение

десните партии да се саморазпуснат

и да създадат нова формация и дори се правят обидни за инициаторите внушения, че това било ченгесарска идея и никой не трябвало да се подвежда, защото това щял да бъде краят на десницата, показва, че нищо реформаторско няма, а само маши на старите влъхви, които се изживяват като политически пенсионери, но всъщност в главите им се мержелеят планове за реванш и завръщане в парламента. Лесно може да се досетим за обяснението, казвано от тях неведнъж - понеже били с опит, от който страната ни има нужда.
Това, което разкрива младите лидери като правоверни на своите учители, е политическата терминология, която използват. Те

нямат свой език

За тях противниците са “мафиоти”, “ченгесари” и “червени боклуци”. Опитът за политически римейк на 1989 г. и 1987 г. е неуместен дори само поради провала на техните кумири.
А какво да кажем за благородното намерение на бившия столичен кмет Стефан Софиянски да подари името на партията си на протестиращите. Има нещо комично знаково в това предложение: много сте симпатични в артистичните прояви, но сте безпомощни в организирането на движение или формация...
Не по-малко впечатляваща е появата на о.р. ген. Атанас Атанасов, бивш шеф на контраразузнаването по времето на синьото управление, чието име нашумя в редица скандали (като онзи с подслушването на един бивш главен прокурор), с предложения за контрол върху действията на управляващите. Атанасов така гръмогласно обявява намерението си за по-значимо от случващото се по време на парламентарния контрол, че тутакси ни светва колко ги боли в ДСБ, че са останали извън свещената сграда. Що се отнася до инициативата им, със сигурност можем да твърдим, че те не са първите, които съгласно Закона за достъп до обществената информация могат да питат всички обществени институции и държавни органи в страната по свързани с работата им дейности.
Но нека накрая се върнем отново към щедрия подарък на Софиянски. Той е показателен най-вече за

желанието на фалирали десни политици

да яхнат протестите, или както по-благозвучно се изразяват – да бъдат припознати от хората на улицата.
Веднага може да попитаме защо точно протестиращите са на прицел, а не миньорите, учителите, лекарите, таксиметровите шофьори, съсловия, доказали неведнъж своята мощ. Отговорът е много прост – защото те няма да се вържат на подобни уловки. На тях не им трябва власт, при това с толкова зле прикрито намерение за реванш и сядане на държавната трапеза - съсловията имат прагматични искания, те са подобаващо на труда им заплащане, което сегашните управляващи (за разлика от предишните, които замразиха всички доходи) са започнали да изпълняват.
Има и една друга нелицеприятна истина. И тя е, че с

отъркването на старите влъхви с протестиращите

се цели не само препиране на гузни съвести, но и оцапването на хората от улицата с бремето на старите лидери, спуснати от кукловодите в зората на демокрацията с цел компрометирането на демократичните процеси. За щастие младите може и да са наивни, но не са обременени с минало. Те бързо разбират кой кой е вдясно, а и нищо не остава скрито, вижда се от разкритите архиви на бившите тайни служби как е програмиран демократичният преход и какви са зависимостите на назначените му лидери. Така че със сигурност нова десница ще има, но тя няма да е тази, която се готвят да ни сервират като Реформаторски блок.Друга миришеща на нафталин идея е няколко десни лидери да се съберат в средата на октомври на помирителна среща в Брюксел под егидата на Европейската народна партия и  немската фондация “Конрад Аденауер”. На нея - по подобие на срещите, които провеждаха навремето в курорта Каденабия в Италия, десните трябва да демонстрират единство най-малкото по време на следващите евроизбори, които ще са решителни за запазване на водещата позиция на ЕНП в Европарламента.

Но и това ще си остане само пушилка

Защото няма как мили очи да си правят лидери, които са си ги избождали явно и задкулисно. Нека също така да припомним, че такива срещи не винаги са приключвали само с положителен резултат. В Каденабия за първи път българската десница се събра преди победата на ОДС на президентските избори през 1996 г., а след това спечели парламентарния вот през 1997 г. През 2001 г. обаче, след срещата в Каденабия, СДС се разцепи. Последната дясна среща на брега на езерото Комо във вилата на Аденауер беше през март 2009 г. - преди вота, спечелен от ГЕРБ. Резултатът от нея също не беше добър, защото Синята коалиция не получи своя пай във властта.