Общо показвания

петък, 23 август 2013 г.

Подарък за една мрачна годишнина

В розова копринена хартия и превързани с черно-жълта копринена лента са печените пилета, които баронеса фон Боценхайм, вдовица на генерал, носи на набедения за симулант Швейк. За нея обаче той е герой, защото пражки вестник е описал как той е скандирал от инвалидна количка призиви за незабавно започване на Световната война. „Опаковането” с розова боя на оспорвания вече две десетилетия Паметник на Съветската армия в София предизвика поредната суматоха сред българското общество. Подобно на докторите, измъчващи Швейк в забележителния роман на Ярослав Хашек, най-много възмутени бяха чугунените глави от Столетницата. Те и досега


не признават вината


на комунистическия режим за съучастието в потъпкването на Пражката пролет през 1968 г.
Своеобразното трето извинение след това на нашия парламент през 1990 г. и това на президента Петър Стоянов в Прага през 1997 г. в никакъв случай не идва в повече. Дойде си навреме и в деня, когато се отбелязва 45-годишнината от тези мрачни събития. Няма информация да е подготвяно и отбелязано по подобаващ начин от други това събитие.
Писателят дисидент Георги Марков в есе по повод на случилото се още по времето на режима описва ситуацията в бившия комунистически лагер по следния начин: „...за половин век в съветския свят се оформиха трите групировки, пълно копие на структурата на феодалното общество: партийната аристокрация с нейните дворци, с нейните най-скъпи автомобили, с нейните царски привилегии, с нейния затворен кръг от взаимни назначавания, преназначавания, женитби, сродявания и т.н. Второ: партийният апарат от безотказни, верни функционери, вечните служители на всяка власт, вечните слуги — изпълнителни, инициативни, плашени от всеки жест и благодарни от всяка милост, жестоки и безогледни кариеристи, които за една звездичка повече на пагона си биха продали и майките си, и бащите си. И трето: масата, синоним на стадо, чиято инертност се подхранва с всички средства, стадо, което няма право да бъде нищо друго освен производител на обществени блага, стадо, което няма право да мисли, да преценява, да избира, да се отклонява.”
Всъщност през пролетта на 1968 г. „четиринадесет милиона души казаха „не” на крепостните стени, „не” на дворците и чайките, „не” на обидата да бъдат смятани за безмозъчно стадо, „не” на функционерчетата, върху чиято дейност се крепеше феодализмът, „не” на всички ония, които удовлетворяваха собствените си първични комплекси за сметка на цял народ. „Не” на цялата система. Спонтанно, единодушно отрицание на дълбоко погрешен път в името на посоката.”
Ще кажем направо  свързването на днешните събития у нас с онази действителност е неуместно.



Половин век след падането на Берлинската стена


тези, които правят такива сравнения, се държат като наивната баронеса фон Боценхайм, която чула-недочула бърза да донесе лакомства на хитреца Швейк, а червените побесняват, но същевременно нищо не казват, защото знаят, че тя ще си отиде, а симулантът ще остане в ръцете им. Няма да коментираме, че и около самия паметник се водят спорове и че има неизпълнено решение от 1993 г. на местната власт за демонтирането му, защото монументът не влиза в междудържавна спогодба между двете страни от същата година. Но всяко посегателство върху него предизвиква негативна реакция от руската страна. Спорно е и доколко има освобождаване на страната ни, при положение, че действащото правителство през септември 1944 г. е съставено от противници на Хитлеристка Германия, а влязлата на наша територия Съветска армия не е дала нито една жертва...
Всъщност


1968 г. е някъде далеч в нафталина


за тези, които боядисаха паметника в розово. И политическото им оцветяване е също твърде пресилено. Те, разбира се, се правят на анонимни, но много приличат на Любовта от притчата за човешките чувства, които решили да играят на криеница, а Лудостта да ги търси. Всички били бързо разкрити, само Любовта не била открита, скрила се в розов храст, който не впечатлявал. Когато Лудостта решила да провери и разтворила храста, отвътре се чул вик, бодлите изболи очите на Любовта. За да изкупи вината си, Лудостта решила да стане неин водач. И от ония времена се казва, че Любовта е сляпа, а Лудостта я води за ръка.
Така че нека да не се бърза с размахването на пръст. А и розовият цвят не е нечия привилегия.