Инженерни президентски напъни

Няма съмнение, че срещата на президента Росен Плевнелиев само с лидерите на две партии от Реформаторския блок (ДСБ и Движение „България на гражданите”) ден преди гласуването на неговото вето върху актуализацията на бюджета в парламента е поредният му политически ход. Целта е да бъде изострено допълнително напрежението, защото е известно отрицателното отношение на така наречените реформатори към промените в Закона за бюджета. Но има и една друга цел, която става все по-ясна – държавният ни глава да се превърне в неформалния лидер на този десен блок. Подобно инженерство не е новост за тези, които скрито дърпат конците. ГЕРБ бяха също техен проект, но след провала му спешно трябва да се намери нова формула за успех, който ще възвърне на кукловодите разклатените им позиции и ще им помогне да се измъкнат от икономическия фалит.

Има обаче пречки, които

с популистки изяви няма как да се прикрият

Първата е непредвидимата улица. Ходът с оттеглянето на ГЕРБ донякъде помогна на партията да се запази след февруарските протести. Но след това герберите вместо да започнат да възвръщат доверието на избирателите и да се държат като конструктивна опозиция, възприеха тактиката на партия, която измамно си мисли, че контролира всички, както го правеха по време на своето управление. И, разбира се, сривът беше неизбежен.

Милиционерщината започна да получава подобаващ отпор не само от избирателите, от опитните нови управляващи, но и от самите техни патрони, на които им светна, че ГЕРБ е пробита кауза и

трябва да се търси нов проект

който протестиращите от улицата да припознаят като свой. И това, че някой продължава да заблуждава бившите управляващи, че при едни нови избори ще могат да разчитат както на Реформаторския блок, така и на новите лица от протестите, е димка, с която се успокояват способните на необмислени разрушителни прояви гербери. Всъщност лансираният в публичното пространство нов проект като “ГЕРБ с човешко лице” не е само признание за края на предишния им инженерингов опит, но преди всичко е една безпардонна обида към избирателите, повярвали и гласували за бившите управляващи. Излиза, че в желанието си да върнат икономическата си мощ задкулисните манипулатори са готови безцеремонно да се освободят от всичко, което би им тежало по пътя за реванша. Не само чудещите се защо не могат да се справят гербери, но и избирателите се хвърлят в нови води – едните съвсем естествено ще потънат, а за разочарованите гласоподаватели ще се закачи на въдицата нова примамка.

И на пръв поглед изглежда, че

възлагането на Плевнелиев да организира дясното пространство

е разумен ход, като се има предвид, че шоуто на улицата затъмнява и неглижира най-важната задача на протестиращите – да формулират ясни политически искания, изразяващи се не в отблъскващото, плашещо и поляризиращо крещене “Червени боклуци”, а с представянето на икономическа програма с вдъхващ доверие призив: “Ние сме тези, които можем и ще се справим.” И докато протестиращите все още

наивно танцуват по Ларгото

стягането на нова десница под командването на държавния глава със сигурност обнадеждава манипулаторите. Проблемът обаче ще дойде от това, че всъщност няма десница, а някаква механична сбирка от партии, в които има ислямисти, юристи, защитавали националистическата и антибългарска ОМО “Илинден” в Страсбург, левичари с непредвидими действия и откровени креатури на бившите ДС и БКП. Ще кажем направо –заложени са мини със закъснител, пред които скандалната раздяла между Иван Костов и Надежда Нейнски дни преди предишните избори ще бъде като детска игра.

Друга лоша новина за кукловодите на Плевнелиев е, че е илюзия да се мисли, че улицата ще припознае държавния ни глава като техен представител. Фактът, че той се колебае да присъства на днешния дебат в парламента, показва, че смята улицата за свой враг. И това е така. Ако вярваше, че може да е победител, както през зимата на 1997 г. тогавашният президент Петър Стоянов се чувстваше сред протестиращите, той със сигурност би дошъл днес пеш от президентството до парламента, приемайки овации... От всичко, казано дотук, се вижда, че

Плевнелиев няма бъдеще с този проект

Съвсем естествено възниква въпросът защо тогава са тези напъни. Отговорът е в очевидните престъпни разрушителни намерения, изразяващи се в принципа „колкото по-зле, толкова по-добре”. Вижда се, че страната ни навлиза в рецесия, актуализацията на бюджета вече не е достатъчна, инвеститорите ги няма, лятото свършва, задава се зима с нови непосилни сметки. А опозицията, вместо да мисли как да се помогне, си прави свои сметки. Но и те ще излязат криви. Не само защото изборите вече не са проблем за сегашното мнозинство и със сигурност такива ще има. А защото основни играчи на социалното поле като двата профсъюза не само не горят от желание да се включат в играта “стани, за да седна”, но са готови да дадат подходящ отпор.

Има и още нещо – тези, които изкарват хляба си с риск на живота си и в не редки случаи го губят, не са сред феновете на Плевнелиев.

Неслучайно той не направи опит да отиде на място и да се срещне с

миньорите в злощастната мина “Ораново”

а се задоволи с няколко декларации, в които размаха пръст на неназовани престъпници.

Държавният глава упорито избягва да се среща и с други съсловия, които бяха ощетени и разорени по време на предишното управление. Затова и на този фон никак не е учудващо, че президентът се държи като човек, който приема желаното за действителност. И това няма как да не личи и да буди подозрение дори само поради простата причина, че той се отказа да бъде обединител, каквато роля му отрежда конституцията.

Вярно е, че Плевнелиев не е така възторжен, както беше в началото, и че изявленията му стават все по-язвителни. Липсата на добронамереност и партийна пристрастеност обаче само показват, че зависимостта не му дава възможност да осъществява правомощията си на ползу роду. А това няма начин да не го провали.