Общо показвания

понеделник, 15 юни 2015 г.

За магарето и магариите



В петък в София имаше спонтанна “артистична” проява. Прожекторите, които осветяват новоиздигнатия монумент на цар Самуил в София, бяха залети с черна боя. Почти веднага те бяха почистени, а магистратите се самосезираха и започнаха да разследват кой е неизвестният извършител. Първо щели да проверят какво е записано на близките камери.
От един граждански комитет обявиха това за вандализъм и го класифицираха като скандално кощунство не “върху монумент, който има политическо значение, а върху паметник на безспорна фигура в българската история.” Привидя им се дългата ръка на Сорос и неговите непеота. Оттам определиха деянието като артистичнен пърформанс на млади и талантливи творци.
Склонните към компромис ги оправдаха като отбелязаха, че като не са посмели да залеят самия паметник, са показали, че все пак знаят кой е.
Шегаджии предположиха, че може би са искали да се видят светещите очи без странично осветление...

В този дух e добре да се припомни приказката “Може ли магарето да не си покаже магарията”. В нея се разказва как селският кехая за да си направи майтап с Хитър Петър му грабнал калпака и го тупнал в праха на мегдана пред събралите се селяни. Хитър Петър невъзмутимо си вдигнал калпака, отупал го и разказал притча за цар Соломон. Царят разбирал езика на животните и поискал един ден да ги поразходят пред него, за да послуша какво си говорят. Преди да минат покрай него конят викнал родата си (кобилата, катъра, магарето) и им наредил когато минават пред сарая, да си мълчат, за да не го посрамят. Магарето обаче само това чакало и щом доближили царската трибуна надало кански рев. Когато отминали разочарованият кон попитал защо го направи. „Аз, рекло магарето, на такова място като не си покажа магарията, защо нося това име?“ Селяните избухнали в смях, а кехаята се засрамил и напуснал мегдана.

Съмняваме се, че анонимните бояджии на паметници, оправдаващи постъпките предимно с идеологическа непримиримост, ще се засрамят. Напротив, хакването на известен сайт, само за да се покаже, че резултатът от гласуването “за” и “против” същия паметник, доказва увереност в правотата им, на която биха завидяли прочути герои, борили се за комунистическия режим и издигнати в култ от него. Не бихме се учудили, ако с тази самоувереност се представят като последователи на Банкси и Кристо. И когато неколцина от обкръжението им възкликнат “каква артистичност, какво творчество, каква свобода на духа и демокрацията!”, това ще е достатъчно, за да нацапат бездарно следващия обект. И получат своята доза мимолетна слава.

Няма да обясняваме как точно им хлопа дъската на тези посткомунистически рожби, ловко дирижирани от кукловодите на криминалния преход. Но не може да приемем нито техните действия, нито постъпката на онази ученичка, набила преди дни учител (носела дори нож, за да може да го употреби, ако той отвърне на ударите), няма да се успокоим след като научихме, че битото от онази сестра бебе е оцеляло, нито ще се примирим след като извършителят на поредното убийство в Борисовата градина бъде заловен. Това са само най-близките по време престъпления. Списъкът е много дълъг...

Може би се цели да се създаде опасното впечатление, че някой е пуснал злия дух от бутилката и няма връщане към нормалността. Но не е така. В отговор и на тези, които ронят носталгични сълзи по Татовите времена и приписват всичко лошо днес на "цивилизационния избор", ще припомним как във Великобритания само за няколко години превърнаха техните прочули се със зверски побои футболни запалянковци в кротки агънца. Затова сме сигурни, че не трябва да се чака на “хейтърите” да им мине времето, а да им се отговори бързо и адекватно. Съдът не трябва да си умива ръцете като “разграничава хулиганството от изразяването на политическа позиция и да определя деянието като участие в политически дебат.” Това води единствено до измамно чувство за безнаказаност и последователи.
Не е нужно да се отива и в другата крайност на Крумовите закони, каквито искания вече има. Трябва само овластените да си свършат работата и направят така, че да се оспорва само по законен път.
Четвърт век ни дели от времето, когато бе подпален Партийният дом. Но очевидно криминалният преход не е отминал и се търсят нови маши той да продължи.
Има обаче достатъчно знаци, че на магариите може да се сложи край. Само с изтупване на калпака от прахта няма да мине. Нито с разказване на народни приказки.