Общо показвания

четвъртък, 26 септември 2013 г.

Влизане в историята

Няма съмнение, че ГЕРБ ще влязат в най-новата ни история с поредната „героична” проява, която се случва единствено в онези романи за индианци и прерии, така обичани от децата в началното училище. За първи път опозиционната партия, искаща вот на недоверие, сама го проваля, като не се явява в парламентарната зала.
Ако следваме същата логика, би трябвало управляващите сами да си поискат вот за цялостната политика, после да го отхвърлят и така да се бетонират от подобни простотии за следващата половин година. Само че те, за разлика от герберите, не гледат на политиката като на детска игра.
И това не е всичко. На избирателите за пореден път им светна какви наивници са били да пропилеят близо четири години от живота си заради доверието, което са дали на бившите управляващи. Всъщност случилото се трябва да е и за техен урок. И следващия път да не се подвеждат по популистките обещания, зад които стоят кукловодите на криминалния преход.

вторник, 24 септември 2013 г.

Мрежата на Георги Първанов

Когато вляво започне да се вдига пушилка, единствената грешка би била да се правят сравнения с разпадналия се Съюз на демократичните сили. Напротив, шумотевицата е сигурен знак, че повече дивотии трябва да се очакват в имащите претенции да са десни партии, отколкото в левицата. Само един преглед на последните събития в политическия живот ни показва колко разединени дори във флирта помежду си са десните партии.
Какво обаче се случва вляво след изявата на президента Георги Първанов през уикенда, на която обяви, че създава мрежа от дискусионни клубове вътре в партията. Известно е, че лидерите на БСП видимо са демонстрирали неприязън към всеки, който под благовидна и най-вече уставна форма започва да създава фракции, клубове и структури. Крайният резултат е, че мътещият водите или напуска и създава толкова незначителна партийка, че скоро потъва в забрава (проф. Н. Василев и АСП, Ал. Томов и Евролевицата или Минчо Минчев и неговата Марксистка платформа, прераснала в партия след време), или с времето се укротява и се подчинява на мнозинството и на наложеното от актуалния партиен председател ръководство.
За разлика от тях Първанов е авторитетна и трудно заобиколима фигура в левицата, чийто електорат по-скоро се гордее с агентурното му минало и лобизмът му за определени икономически кръгове със спорен привкус. За съжаление обаче експрезидентът не направи решителна крачка, с която да впечатли, а остана в лоното на познатата ни негова популистка фразеология, която бяхме почнали да забравяме.

Думите му бяха типичен миш-маш

от обща политикономическа оценка на ситуацията в страната, който съвсем естествено разми предполагаемия негов прицел в лицето на Сергей Станишев.
"Ние виждаме целеполагане на 100 мерки в рамките на 100 дни", каза той по отношение на управляващите, но къде е политиката, визията, стратегията?“, попита той. Първанов поясни, че мерките в програмата на кабинета "Орешарски" са нелоши, но я няма перспективата отвъд 100-те дни, отвъд четиригодишния мандат... Бихме опонирали веднага, че времената за комунистическо благоденствие след 20 години, както обещаваха по време на режима на Тато, отдавна са минали, но няма да го направим, защото този начин на говорене може да е разбираем и приемлив за по-възрастните членове на БСП. Но като опасно голословни ще приемем думите му, че „нямаме изградени механизми за изработване на работеща политика, тя се прави в тесни апаратни кабинети, нужен е широк експертен потенциал“. Добре би било той да ни каже кои са тези

пренебрегнати експерти с огромен потенциал

че не само левицата, но и обществеността да разбере, че има проблем, от спешното решаване на който всички ще спечелим. Защото той очевидно се отнася до управлението на страната. Няма да се спираме и на поредното негово самохвалство, свързано с народното благополучие, докато той е бил президент. Нито пък ще правим паралел със сегашното тотално отричане от страна на протестиращите на целия преход, за който се твърди, че е бил криминален. Ще кажем обаче направо, че възраждането на провалилия се негов проект АБВ под нова форма, но с почти същите артисти, не ни вдъхновява. Намирисва на поредния опит на изпадналите в паника кукловоди да запазят статуквото си чрез стрелба напосоки – ту вдясно, ту вляво. Известно е, че благодарение на политическото инженерство досега успяваха да създадат харизматични продукти, които им помагаха да разширят икономическото си влияние. Сега те са изправени пред нови предизвикателства, които обаче се нуждаят и от нови хора.
Фактът, че вдясно се разчита на Меглена Кунева, въпреки фаталните й провали, а вляво периодически се реанимира Първанов, показва, че има дефицит на въображение. А може би манипулаторите на прехода тупат топката с тях, докато овладеят уличните протести, като създадат чрез тях послушни нови лидери...
Изобщо не вярваме, че Първанов ще се върне на лидерския пост в БСП. Той показа по време на партийната предконгресна кампания, когато оспорва лидерството на Станишев, че

не е достоен за поста

и най-вече, че времето му си е отишло безвъзвратно. Но със сигурност ще му повярваме, ако целта на неговото начинание е да успокои страстите на негодуващите заради лошия живот червени пенсионери. Макар че всъщност те не би трябвало да разчитат на него, защото името му е синоним на олигархично управление.
Това, което ще се случи най-вероятно, ще е поредното вътрешнопартийно настъпване по кокалчетата, но нищо повече – Станишев е лидер на Партията на европейските социалисти, а Първанов е единственият български президент в новите ни времена с десетгодишен стаж. Ако трябва да навлезем в по-дълбоки дебри, не трябва да пренебрегваме традиционната приемственост в Столетницата, циментирана с майсторско мимикриране – ние сме социалисти, защото всъщност сме комунисти, а по-късно  превърнали се в капиталисти, умело прикриващи метаморфозата си с левичарска фразеология.
Но ако трябва да останем само в конкретността, смело можем да твърдим, че мрежата от клубове на Първанов цели единствено да тушира вътрешнопартийните негативи за БСП от подложеното на невиждан досега натиск тяхно правителство. А Станишев и Първанов, въпреки личната си неприязън, ще продължават да демонстрират когато и където трябва партийна привързаност помежду си, от която десницата може само да се поучи.

понеделник, 23 септември 2013 г.

Десните - пореден фарс и популистки речи

С преизбирането на Меглена Кунева - провалилата се кандидат-президентка, неуспяла да вкара партията си и в парламента, десницата се върна назад във времето. А тогава лидерите й, вместо да я обединяват, я разединяваха. Фарсът, който се разигра тази събота, подкрепен с популистки речи от останалите шефове на така наречения Реформаторски блок, не вещае нищо добро. Най-малко защото присъствалите видяха, че в действителност коалицията не е желана и всяка от отделните партии тайно крои планове да я използва като трамплин за самостоятелно влизане в парламента. Уж повечето са наясно, че споменът за лидерите на статуквото може да бъде заличен единствено чрез разформироването на техните отрочета и създаването на единна дясна формация. Но на практика всяка партийка дърпа чергата към себе си. Така се очаква да бъде до финалната права преди изборите, когато ще лъснат амбициите на младите галеници и те ще отблъснат и носталгично настроените фенове на някогашния мощен десен съюз, управлявал на два пъти страната.Очевидно е и друго - политическите инженери, подготвили този губещ още от самото начало продукт, не искат да се откажат от него. Не желаят дори да дадат възможност на друг лидер, а разчитат на механичния сбор от партийни гласове, проверен вече с разпадналата се Синя коалиция. Те някак си не забелязват огромното сгромолясване на Кунева, след като получи близо половин милион гласа на последните президентски избори. Нито пък си вземат поуки от трайния негативизъм,

наслоен в обществото към нея


от времето, когато еврокомисарят се прочу като Мадам Yes, а иначе ни размахваше пръст от Брюксел. Не може да не отбележим, че в партията й също гъмжи от интриги. Как по друг начин да си обясним ни в клин, ни в ръкав изявлението на ромския Принц Ангел, че баща му (Цар Киро) платил навремето, за да обърне вота във втория тур на кметските избори в Плевен в полза на Найден Зеленогорски срещу Румен Петков. Нека само припомним, че името на бившия плевенски кмет се спрягаше за евентуален наследник на Кунева на лидерския пост. Той самият е един от нейните партийни пажове, но след разкритията кандидатурата му бе компрометирана. Това, че Кунева спомена името на Зеленогорски като поборник срещу бившето управление, заради фигурирането му в онова тефтерче, бе просто от кумова срама. Истината е, че този добре премерен коз

е знак към останалите съпартийци


че други са тези, които дърпат конците - от елита се иска единствено да се подчинява, ако иска да си осигури един ден благоденствие на трапезата на победителите. Означава още, че оставката или преизбирането на Кунева се решава другаде и амбициите й са само едно добро прикритие на техните решения. Резултатът може и да не е добър за Реформаторския блок, но да е отличен за тези, които спечелиха от изхвърлянето на десницата извън парламента.Не на последно място трябва да се вземе предвид и продължаващото упорство на “България на гражданите” да се стреми към дясното пространство, вместо да демонстрира готовност за завиване към центъра, за да се отвори възможност за партниране с лявоцентристки формации. Разбира се, възможно е сегашното поведение да е само за създаването на десен имидж, но когато движението влезе в парламента, неговите депутати да покажат истинското си лице. Едва ли има някой в страната, който да не познава трайните връзки на Кунева с бившата комунистическа партия и нейната върхушка. Може би най-същественият извод, който би следвало да се направи след преизбирането на Мадам Yes, е, че десницата продължава да е под контрол, както бе по време на целия посттоталитарен преход. Има различни варианти на отговора кой има интерес. Нестабилната десница може да е изгодна за левицата от гледна точка на това кой ще управлява страната, но в перспектива разслоенията там може да се пренесат и наляво.

Друг възможен отговор е да се даде възможност


ГЕРБ да излезе от нокдауна, който получи неговото управление през февруари. Все пак с 97-те си депутати герберите могат да имат достатъчно претенции за дясна представителност. Тяхната хомогенност засега ги прави далеч по привлекателни за кукловодите, отколкото хлъзгавия и неперспективен Реформаторски блок. Отправените от страна на бившите управляващи покани към реформаторите за общ опозиционен съюз допълнително предизвикват брожения там и дават възможност на герберите да се преструктурират. Заради други грешни ходове, предимно с бойкотирането на парламента и последвалото саботиране на комисии, което тази седмица ще стигне своеобразен връх чрез безсмислен вот на недоверие, бившите управляващи може и да се сгромолясат. Напълно е възможно да се смята, че на техен гръб би могло Реформаторският блок да постигне добър резултат на следващите избори. Проблемът е, че доскоро се смяташе, че предсрочни избори ще има и те най-късно ще се състоят през пролетта на следващата година. 

Но тази възможност заглъхва паралелно на линеещия протест.

Разбира се, дясното пространство няма да остане празно. Но тези, които днес имат претенции да го представляват, със сигурност няма да успеят.За съжаление амбициите и стремежът към властта са толкова силни, че заслепяват. Затова ще им разкажем евангелската притча за сеяча:
 „А когато се събра множество народ, и жителите от всички градове се стичаха при Него, Той почна да говори с притча: излезе сеяч да сее семе; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със зърната и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод стократен.
Като каза това, извика: Който има уши да слуша, нека слуша!".

петък, 20 септември 2013 г.

Самоизява бумеранг

Вотът на недоверие към правителството, дебатът по който се очаква да бъде през следващата седмица, комбиниран с други очаквани събития в политическия живот, има една цел – да стимулира залинелите протести и да сплоти разпадащата се партия ГЕРБ. Нито едното, нито другото няма да се случи. И причината няма да са участниците в този излишен спектакъл,

а в закрепения от конституцията и законите ред. Дори математически (хипотетично и с гласовете на АТАКА) бившите управляващи

не могат да съберат необходимите 121 гласа

за да се стигне до предсрочни избори. Защото левицата и ДПС вече декларираха, че са твърдо зад кабинета. Всъщност това, което дава сила на сегашните управляващи, е придържането към основните нормативни актове. Конституционният съд призна състоялите се парламентарни избори за легитимни. Според правилата на демокрацията това означава, че кабинетът е получил правото за четиригодишен мандат и всички, които го оспорват, ще имат възможност да
променят политическата ситуация след изтичането му. Оставяме настрана бързите мерки, които правителството предприема в социалната политика и които карат недоволните от бездействието на предишните управляващи да не се подвеждат и участват в дестабилизирането му. За съжаление, вместо да се държи като конструктивна опозиция, ГЕРБ прибягва до опасната за сигурността на държавата

тактика на саботажи

Първо депутатите им дълго време отсъстваха от пленарната зала, а след като се върнаха, отказаха да участват в ръководствата на комисиите, след това започнаха опити да бламират заседанията, сега предстои вот на недоверие – резултатът е загубено ценно време за законотворчество, скъпо платено с пари на данъкоплатците
И това не може да не се вижда от тях, недоволството им допълнително ще разруши първоначално наложения харизматичен образ на обявилата се за гражданска партия, но провалила се като такава, и затова безславно и предсрочно свалена от власт след протести през февруари. Допълнително имиджът на герберите пада и от авторитарния, но лековат подход на вземане на решенията. Не може да се гледа сериозно на партия, която гърми от първия ден, че ще сваля правителството с всякакви средства, но дълго време само шуми, накрая взема решение за вот срещу цялостната политика и часове по-късно
го заменя с частично бламиране

на сектор и на всичкото отгоре публично си признава

глуповато, че не знаели за бетониране на кабинета за шест месеца, ако вотът бил цялостен. Ще оставим настрана обществената реакция за това поведение, която заподозря ГЕРБ, че нямали интерес вече от скорошни избори и затова решили да закрепят кабинета. Подобна смяна на позицията дразни и протестиращите. Ще припомним как те се възпламениха в първия ден на есенната сесия заради герберите, докарани пред парламента. Видя се също, че и ухажването на Реформаторския блок от страна на ГЕРБ
удря на камък. И носи изгоди само за изпадналите от парламента, но иначе с измамно самочувствие на водещи политически сили, десни партийки.
Като резултат излиза, че действията на бившите все са в техен ущърб. И все по-ясно става, че ГЕРБ отчаяно се опитва да се спаси, но няма не само политически капацитет, но и ресурс, за да го направи. Напъните им се изразяват само с

вдигането на пушилка

към която кабинетът вече привикна, а и тя няма този ефект сред обществото, чиито очаквания вече са други. Личи си, че бившите управляващи все още се изживяват като ментори, очакват да ги приемат в попската къща, а не виждат, че вече не ги искат в селото, както е казал народът.
Популизмът им не само че не се приема, но вече предизвиква обществено недоволство. За да не бъдем голословни, веднага ще посочим като типичен пример на демагогия темата на вота – да се докаже, че инвестиционното проектиране на правителството е пълен провал и затова министерството е излишно. Няма да се спираме на факта, че министерството все още е в процес на създаване, тепърва ще се сформират екипи, то на практика не работи, няма да коментираме и необходимостта от такава институция, защото съществува в почти всички страни членки на Евросъюза. Но не можем да не отбележим милиционерския подход. От ГЕРБ щели да въртят дискусията около две назначения – по първото предложение за министър и по сегашното. Предмет на атака ще са разследвания, свързани с биографиите на двамата. Това вероятно има значение, но едва ли тези, които ще останат в историята на прехода с назначените стотици калинки на висши държавни постове, имат моралното право

да поставят под съмнение

каквито и да било назначения на сегашните управляващи. В ГЕРБ може и да пропускат покрай ушите това, но трябва да им се обърне внимание на този факт, който ще се превърне в основно оръжие в ответната контраатака. Каквито и аргументи да се изложат срещу кабинета, те ще потънат в морето от кадрови недомислия на бившите управляващи. Ако предположим, че управляващите ще разчитат на други политически или институционални решения, които да им помогнат за засилване на суматохата, те пак ще сбъркат. Просто не е възможно да се възползват от тях, протестиращите вече не страдат от къса памет. Има и някои добри новини. Вотът може да се окаже добър урок за всички, които все още не са научили, че играта може да се води единствено по правилата на демокрацията. Онзиденшната договорка между премиера и президента за обща декларация срещу геноцида в Сирия показва как трябва да се действа. Никой не трябва да си мисли, че само с усилията на управляващите може да се изведе страната от икономическата криза. И че ролята на опозицията е да помага на давещите се да се удавят по-бързо. Тази философия работи единствено в полза на тези, които превърнаха прехода в криминален. В крайна сметка е възможно само да си останем с добрите новини, а на практика нищо да не се случи. Но гражданите все повече разбират, че така не може да продължава. И че нормалността в политическия живот е необходимост, а не е само политическа дъвка, която се размахва като лозунг с едната ръка, а с другата се бърка в джоба им.

сряда, 18 септември 2013 г.

Безсмислен президентски шум


С хаотична стрелба на популистки лесно смилаеми тези президентът Росен Плевнелиев се опитва да смекчи през последните дни трупащия се справедлив гняв срещу него. Вчера той проведе първата от три дискусии на тема пазарна икономика, медийна свобода и система на правораздаване. Малко преди това в пространно интервю за немското списание “Фокус” описа в черни краски страната ни заради лошо развилата се демокрация и предупреждава нашите власти да внимават да не изпаднем в дългосрочна нестабилност. Със самочувствието на откривател на топлата вода дори посочва кой може да оправи положението и кой пречи: „Гражданите, а не политиците ускоряват демократичното обновление. Това може да се разглежда положително ­ появява се истинско гражданско общество, но една малка група олигарси все още са много силни”, обяснява обитателят на “Дондуков” 2. От думите му разбираме също, че положението у нас е напрегнато след месеци на протести. При откриването на учебната година в град Чирпан той първо обявява без капчица съмнение, че страната ни е в политическа криза, след това ни изненадва приятно с неустоимо предложение: „За да излезем от нея (кризата), се нуждаем от диалог между институциите и изграждане на механизми на доверие между основните политически сили”.

Трудно може вече да ни отчае подобна
лековата бъбривост и диагнозата


поставена на държавния глава от един психиатър (бивш десен депутат) след първите гафове в началото на мандата му, вече не е актуална. Това, което би могло да ни събуди от елейното пропускане на тези глупотевини покрай ушите ни, е господин Плевнелиев да дойде в Народното събрание и да убеди своите приятели от ГЕРБ, че смисълът на работата им не е само във фиктивното присъствие, в ненужното бламиране на заседания на комисии и в намерението им да загубят излишно законодателно време с безсмислени дискусии по време на предстоящия вот на недоверие към кабинета, а точно в диалога и изграждането на механизми на доверие между основните политически сили. Но той едва ли ще го направи, защото това означава
да скочи срещу своите патрони, фалирали олигарси
Няма да коментираме начина, по който той схваща гражданското общество, както и диалога с него. Копирането на чужди схеми би могло да даде известен резултат, но само ако бъде подплатено с конкретни практически действия.

Държавният ни глава лесно хвърля думи, но
никога не е там, където би трябвало
да се чуят те.


Вчера той говори за енергийна ефективност, за избран от парламента ДКВР. Веднага ще попитаме защо не се появи сред семействата и колегите на пострадалите миньори, когато стана инцидентът в рудник “Ораново”, защо набързо се скри от протестиращите, когато се опита да влезе в диалог с тях, отсъстваше и от Народното събрание, когато върна актуализацията на бюджета. Само по тези три случая можем да направим редица предположения. При първия – че неговите кукловоди нямат интерес към този вид енергия. При следващия ­ че народната любов е най-доброто нещо, (особено за президент, получил повече от милион гласове на изборите), но когато в действителност нея я няма, по-добре е да е далеч и ухажването да е ефирно. Що се отнася до суматохата около онзи милиард лева, това си беше наливане на бензин в огъня в разгара на демонстрациите срещу кабинета. Няма да се спираме на брътвежите му около ситуацията в Сирия.
Но как тогава да очакваме каквато и да било отговаряща на ранга му стъпка, която да помогне за единението и излизането от кризата. Затова не е възможно президентът ни да очаква смяна на негативното отношение към него. Напротив, точно заради тази приета от него роля на кукла на конци законодателната власт ще продължи да отрязва досегашни негови правомощия.
Друго доказателство за необходимостта от озаптяването на държавния глава е почти неприкритото му желание да има перманентна политическа криза и серия от негови служебни правителства. Не случайно той при всеки медиен случай и предимно пред чужди издания обсъжда тази вероятност. Плевнелиев може да си мисли, че така се харесва на някого

отвън, но уронването на престижа на държавата и то от него
е сериозна заплаха за националната сигурност


Направо ни е чудно с какво лице той се яви на вчерашната дискусия с български граждани за пазарната ни икономика, след като откровено отблъсква чуждите инвеститори, казвайки им почти в прав текст, че е опасно да идват в страната ни.
И това не може да бъде подминато. Няма да цитираме други държавници как са защитавали страната в такива моменти. Но сме сигурни, че тези изяви на Плевнелиев ще получат нужния отпор. Включително и от тези, които му подариха президентския стол. Това може и да е лоша новина за него, но ще е добра за президентската институция, чийто престиж много олекна.

Друг е въпросът, ако президентът вече се чувства емигрант в собствената си родина.

Ако това е така, има конституционни възможности той да напусне поста. Само че едва ли ще го направи. Някак си подобно умиване на срама не му отива. Но повече не може да се гледа на действията му като на комедиен спектакъл или като на сериал за домакини, който да бъде забравен след края му. Защото въпросът за цената на това недоразумение е неизбежен.
Така че

залутаността на Плевнелиев може да не ни отчайва вече

но не може да не се приветства всяка инициатива, която спира и прави ненужна намесата на държавния глава в политическия и обществения живот. В тази връзка особено е необходима активността на парламента.
Той е мястото, където бързо би следвало да се вземат позиции както по актуални въпроси (като отношение във вътрешен план към ситуацията у нас и във външен – към мракобесията в Сирия), така и по конкретни президентски действия, които в никакъв случай не бива да бъдат подминавани. Преди всичко трябва да му се напомня, че е президент на всички българи. Разбира се, ако той самият осъзнае, че може да се включи не само с фрази, а с реални действия, каквито са очакват от него по конституция, то това би била добра, макар и закъсняла стъпка.
Само че на този етап сме сигурни, че няма го направи. Чак когато разбере, че е изоставен от своите ментори, тогава може да очакваме да прояви гражданска доблест.
Все пак нека му кажем, че една от народните мъдрости гласи: “На умния е достатъчен знак, на глупавия и удар е малко.”
За съжаление, такава е действителността ­ след всяка изречена глупост, държавният ни глава бива “подсещан” да се поправи. Но той някак си е недосетлив засега.

понеделник, 16 септември 2013 г.

Клонинги за нова употреба

Търпението на редовите десни симпатизанти свърши в момента, в който чуха за натрапената им нова политическа шапка в лицето на Гражданския съвет. Последвалите обяснения дозабъркаха кашата и ги убедиха, че чрез мъглата от имена на интелектуалци и общественици се прави опит да бъдат скрити лицата на провалилите се сини политици,  както и на безпомощните техни протежета, съучастници в продължаващия близо четвърт век криминален преход.
Освен това почти веднага стана ясно, че 25-имата от Гражданския съвет дори само  заради тайнствения им подбор няма как да се превърнат в Барон Мюнхаузен, който да изтегли десницата от блатото на недоверието, в което справедливо са натикани от българския избирател.
Друго слабо място е мълчанието от страна на самообявилите се за нови сини лидери на искането за публичност и почтеност. Никой от тях дума не обелва дали има възможност заседанията на този съвет да се предават в реално време. И дали да не се стигне до следваща стъпка – партийните ръководство да осветяват и своите заседания. В този смисъл прозрачно, но и съвсем неискрено е намерението на „реформаторите” да яхнат протестиращите.
За да не бъдем голословни, тутакси ще цитираме зам.-председателя на ДСБ Петър Москов: “Започваме да правим нещо различно по много различен начин. Политическите партии отстъпват. Гласът на Радан Кънев, зад когото стоят сто хиляди избиратели, и гласът на Михаил Неделчев имат еднаква тежест”. Нерде Ямбол, нерде Стамбул, както казва народът, но не в цитираните имена е проблемът, а в нескопосаното мимикриране и напудряне на партийното строителство, издаващо неистовото желание за реванш и намърдване в бъдещия парламент, без значение за цената, която ще се плати.

Началото на тази безславна политика бе поставено със Синята коалиция 

и лъсна напълно, когато се разбра, че не държат „златното ключе” (както бе обявил в изборната нощ на 2009 г. тогавашният лидер на СДС Мартин Димитров) и ГЕРБ няма да ги сложи на трапезата на властта. Първоначално десните някак си не повярваха и известно време подкрепяха тогавашните управляващи, после тръгнаха срещу тях тихо, без да искат да ги свързват с опозицията, но накрая заиграха с нея в един отбор.
Сега играта на Реформаторския блок е същата – първо да се доберат до пленарната зала, а после да плеснат ръце и да се прегърнат с ГЕРБ. За да си придават значимост каквато в действителност нямат, те си служат с нови политически елементи като зазиждане на врати - с менторско определяне с кого може и с кого не може политическо партньорство.
Всички знаем докъде един бивш син министър-председател доведе десницата заради подобно противопоставяне.
Всъщност възможността за ново фатално капсулиране е тази, която всички крият и не искат да признаят. Защото, ако бяха достатъчно честни, щяха да разпуснат партийките си и да обявят новото формирование. Но техните манипулатори не си вярват един на друг. Враждата и между редовите им членове е толкова силна, особено по места, че няма как да бъде прието дори елементарното създаване на общи групи от общински съветници, което иначе би било нещо съвсем естествено, след като вече са в един отбор. Непоносимостта между отделни партии в блока ще проличи, когато се стигне до изборна ситуация. Тогава ще се види, че

вождовете са повече от индианците

и ще се хванат гуша за гуша при подредбата на листите.
Има и още нещо, което все повече личи в изявите на някои от лидерите на десницата. И това е болезненият стремеж да си придават значимост. Те може би не искат да си спомнят, но надуването на сини балони не е от вчера. Преди години обаче все още имаше илюзии и колаборацията между лидерите им с червените мандарини не бе така видима. Само че днес икономическата криза накара избирателите да бъдат прагматици и да съдят по джоба си, а не по изтъркани лозунги като „Червени боклуци” и „Турците вън!”. Освен това на избирателите им светна още по време на синьото правителство от началото на века, че както

уж чрез масовата приватизация всички щяха да стават капиталисти и собственици

на предприятията, в които бяха дали живота си, така изведнъж останаха с пръст в уста, а после и на улицата. Затова днес няма как да бъдат подлъгани. Пък и в действителност  сегашните „реформатори” досега освен политическо дуднене не са отправили нито едно примамливо предложение, с което да погалят слуха на своите симпатизанти, чудещи се как да свържат двата края.
Така в действителност, вместо да връщат доверие, те продължават да го губят. Думите им се превръщат във фразеология, която не топли. А някои тези са направо смешни.
Няма как по друг начин да се приеме, че от 12 години (разбирай от времето, когато премиерството на един от задкулисните ментори свърши безславно) липсвало автентично дясно. Напротив, дясно винаги е имало. Но е
цинично да не се вижда, че тези, които през тези години

с действията си отблъскваха избирателите

са същите, които искат да се върнат целите в бяло във властта. Няма да коментираме и защо допуснаха други да им вземат немалка част от избирателите.
Не на последно място правенето на сметки без кръчмар допълнително превръща „реформаторите” във формирование, на което не трябва да се вярва. Ясно е, че досегът им с ГЕРБ е нежелан, но някак си е трудно да бъде избегнат. И мнимото противопоставяне при липсата на реален ресурс също звучи неубедително. А тезата на Гражданския съвет, че „блокът се цели в първото място при евентуални предсрочни избори и въпросът с кого би се коалирал не стои на дневен ред”, е смехотворна. Няма как с такъв откровен популизъм да се постигне каквото и да било.
Накрая може би е добре да се замислим дали крайната цел на този

хаотичен сбор от политически клонинги

не е, за да се стигне до поредния провал на десницата. Защото е много подозрително, че действията им не раждат положителни импулси вдясно, а вместо това разпръскват мини (каквато несъмнено е т.нар. Граждански съвет), които  са насрочени да избухнат тогава, когато всички се надяват, че ще се стигне до убедителен десен проект.
Няма да припомняме, че преди последните парламентарни избори станахме свидетели на такива грозни сцени вдясно.  
Не може да не се вземе под внимание отсега и обвързването на членове на съвета с разследвани за далавери закъсали икономически кръгове. Незнайно защо никой нищо не казва и за евентуалната тяхна обвързаност с бившата политическа полиция на БКП.
Но нека не избързваме, ще дойде време и за отговорите. Добре би било обаче, вместо да вдигат излишна пушилка, десните лидери да се вслушват в исканията на своите потенциални избиратели, но не по популисткия и нагаждачески начин, по който го правят.
За съжаление, сегашните им действия не ни обнадеждават.
По повод на случващото се вдясно наскоро един бивш син министър припомни една показателна притча:
Дошло време Буда да изпита учениците си. Взел бял лист хартия, мастилница и капнал капка мастило върху листа.

Извикал трима и ги попитал:

- Какво виждате?

Първият отговорил – петно; вторият – цапаница; третият – капка мастило.

Буда се натъжил. Ананда се учудил:

- Учителю, защо се натъжихте, всеки от тримата съвсем искрено каза какво вижда.

- Не забелязаха листа – отговорил Буда.