Общо показвания

петък, 30 август 2013 г.

Нездравословното президентско заиграване

Подготвителна канонада между президента Росен Плевнелиев и законотворци преди обсъждането на законопроекти за службите ни изненада в края на лятото. На пръв поглед, поради елементарността на аргументите, тя изглежда като караница в детската градина, но ще кажем направо - няма нищо по-вредно за националната сигурност от вдигането на излишен шум. Няма съмнение, че Националната служба за охрана и Националната разузнавателна служба не са законодателно уредени и е крайно време това да стане. Факт е, че НСО като наследник на комунистическото УБО не само че не се е променило от ролята му да е нещо като румсървиз на богопомазани, но и е разширило през годините обсега на охраняемите лица.
Ще припомним, че по времето на Тато УБО е осигурявало личната и физическа охрана на членовете на Политбюро, на председателя на Народното събрание, на секретаря на БЗНС, на председателя на Министерския съвет, министрите, както и на чуждестранни делегации. На първо място, разбира се, е било осигуряването на охраната на генералния секретар на БКП и председател на Държавния съвет. След 10 ноември 1989 г. НСО разширява още обхвата на пазените лица, като включва и 240-те депутати, председателите на върховните съдилища, главния прокурор, заместниците му, управителя на БНБ, членовете на КС и др. Включени са и членовете на семействата им. Освен това към този списък периодически се добавят публични личности заради застрашеност на живота им.
Дори само този силно дразнещ  широката общественост факт на

твърде широкия кръг охраняеми лица

е достатъчен, за да се предприемат законодателни мерки. Със сигурност и закони за двете служби ще има. Според официална информация проектите вече са готови и ще започне обсъждането им в началото на есенната сесия на Народното събрание.
Има доста нелицеприятни факти, излезли за бивши шефове на тези служби. Някои бяха обвинени във връзки с криминалния контингент, а други – в корупция. По-същественото е да се наложи цивилният подход при назначенията на върха, както е във водещи страни на НАТО. Така ще се избегне подозрителната привилегирована затвореност, създаваща впечатлението за каста, която си има свои правила, в нередки случаи диктувани от лица, за които се твърди, че са кукловодите на криминалния преход.
За съжаление, вместо развързването на трупаните с години проблеми, да се превърне в обединяващ център между различните заинтересовани среди, темата за службите се свежда до

лични и користни цели, които прозират зад плача на държавния глава

Росен Плевнелиев да си запази контрола върху тях. "Опитът, който имам с назначаването на председателя на ДАНС, се оказа неуспешен и оттук нататък няма да позволя каквото и да било отнемане на правомощия за назначаването на ръководни длъжности в сектор "Сигурност". Ще се боря категорично и няма да допусна НСО да премине на друго разпореждане", каза той преди дни.
Това, че демонстрира нелеп инат и с това олеква, не ни изненадва. Ясно е, че страната ни е парламентарна република и народните представители могат лесно да се справят с неговата съпротива. Но дали управляващото мнозинство има такива намерения, или това е плод на характерната неуравновесеност на президента!? Председателят на парламентарната комисия по отбрана от ДПС Янко Янков обяви преди десетина дни, че

Народното събрание трябва да има "водещи функции"

при определянето на ръководителите на НСО и на НРС, защото "контролът започва оттам". Това на пръв поглед прилича на изземване на президентски правомощия, защото тези шефове се назначават от държавния глава по предложение на правителството.
Проблемът обаче не се изчерпва само с охраната на нечие лице. НСО е част от националната сигурност, тя не е нечия привилегия, още по-малко собственост. Президентът няма причини за безпокойство. Включването на парламента в контрола на досега потайната институция по отношение на харченето на пари на данъкоплатците е само част от намерението на управляващите да си изяснят и това, как се формират задачите и как се изпълнява дейността й.
Ще отбележим също, че и друг “болезнен” за обитателя на “Дондуков” 2 въпрос - за преместването на контрола върху службите от страна на правителството, не е нещо идващо от Марс. Това преместване съществуваше и в предишните четири законопроекта на ГЕРБ, за които не стигна времето да бъдат приети в предишното НС. Във Великобритания например към премиера има съвет на разузнаването, в който влизат всички служби. Този съвет се събира при определени обстоятелства, взима се общо решение и се носи съответната отговорност. Тоест много важно е да се отбележи, че

не е редно през 21-ви век да има еднолична отговорност, с тоталитарен привкус

каквато имаше досега президентът, той не може да бъде повече доминиращ.
Вярно е и друго - никой в изказванията си досега не е заявил категорично, че държавният глава няма да продължи да контролира НСО.
Напротив, тази възможност съществува дори само във възможността Народното събрание да прави предложенията, но президентът да подписва указите, както си беше и преди. Затова не бива да се шуми излишно. Далеч по съществено е, когато новите проектозакони станат публични, всички заинтересовани страни да бъдат готови за дискусията, при това не като излизат с неработеща твърдоглави позиции, а с варианти, които ще са полезни за страната ни.
Експертите са от особено значение, те

трябва да се слушат от политиците

Росен Плевнелиев през последните месеци показа, че е по-склонен да всява разногласия, отколкото конструктивизъм. При това още преди да е видял съдържанието на проектите. Надяваме се, че той ще използва времето до началото на политическия сезон за срещи със специалистите, работещи по нормативните актове. И когато дойде време за публичност,
няма да прави прибързани изказвания. Сигурно е, че от страна на управляващите има готовност за чуваемост. Те си дават сметка, че въпросът за равноотдалечеността е принципен и няма как да бъде пренебрегнат. Но той не бива да се използва за политически спекулации.
Президентът има своята балансираща роля, особено при назначаването на висши служители в сферата на сигурността и тя едва ли ще му бъде отнета. Затова ще очакваме с нетърпение началото на септември, когато въпросните законопроекти бъдат представени в Народното събрание. Дотогава има достатъчно време всяка една от страните да подготви подход, който да не бъде част от призивите за оставка, а да бъде част от едно обмислено и валидно за много години напред решение. И управляващите, и опозицията разполагат с депутати, които са фигури в този процес. Възраженията не трябва да се решават през медиите, а по начин, който да съответства на характера на тези служби. Популизмът няма място в дискусиите. Ако все пак се стигне до такава битка, отсега предупреждаваме, че тя може да има много и непредвидими последици за националната ни сигурност.

четвъртък, 29 август 2013 г.

По повод на една годишнина

Тази събота с подобаващи почести в Рилския манастир в присъствието на хиляди поклонници, видни държавници и българския патриарх, ще бъде отбелязана 70-годишнината от смъртта на цар Борис III. Негово Светейшество патриарх Неофит заедно със синодалните митрополити ще извърши две тържествени богослужения. В 9 ч. ще бъде отслужена заупокойната архиерейска литургия, а в 11 ч. с траурен звън на манастирските камбани ще започне панихидата в памет на о Бозе почившия цар на българите.
Годишнината от смъртта на цар Борис III, който не случайно признателният български народ нарече приживе Обединител, е добър повод да се вземе за пример неговият нелесен път, извървян в несравнимо по-трудни времена от днешните. Ще минем мимоходом общоизвестните факти, че той пое кормилото на една разорена от няколко войни страна, успя да обедини българите и я превърна в просперираща държава, а след това, като пламна най-ужасната война, преживяна от човечеството, запази териториалната є цялост, спаси хиляди евреи и не изпрати нито един войник на Източния фронт. Но ще отбележим пророческите му думи, макар и казани с горчивина в края на живота му: “Моите министри са англофили, моите генерали са германофили, моят народ е русофилски, само аз останах българофил.”
Всъщност служенето на ползу роду е това, което бележи неговия живот. То е в пълно съответствие с българската монархическа традиция. И е ценност, особено необходима в днешните трудни времена на икономическа криза и морално разединение.
За съжаление наследниците на тези, които взривиха катедралния храм „Света Неделя” на 16 април 1925 г. и избиха стотици богомолци, а през 1946 г., и то по време на Страстната седмица, оскверниха гроба на царя и по-късно през 1954 г. взривиха параклиса във Врана, където бе препогребано тялото му, се опитват да опорочат тази годишнина. Дори пребоядисали се на демократи, те не могат да избягат от същността си на тоталитарни мракобеси.
Няма да посочваме с пръст тези, които днес се опитват да опорочат честването. Свети Йоан казва ясно, че не може да се надяваме да победим „беса на блудството с възражения и доказателства; защото той има много убедителни оправдания, тъй като воюва против нас с помощта на нашето естество”. Ще кажем направо: това изплуване на сянката на тоталитаризма е поредното доказателство защо, въпреки усилията на не малко достойни българи, криминалният преход все още не е свършил и нацията ни е разединена.
Затова в такива моменти е необходимо високо да се вдигне лозунгът, изписан на фасадата на Народното събрание: „Съединението прави силата”. В същата свещена сграда, малко преди кончината си, Царят Обединител пророчески призовава народните представители „с общи усилия да градим една мощна и социално справедлива национална българска държава”.  
Истината е, че цар Борис III се е гордеел от свършеното и много добре е съзнавал, че ще остави една Обединена България, която всички ние трябва да пазим. И да бъдем безкомпромисни, разбира се, към тези, които заради користни или чужди интереси се опитват да разединят нацията. Защото освен Обединител, той е и Царят Съвест не само защото в продължение на четвърт век е градил отечеството, а защото сме убедени, че делата му могат да са опората, на която след края на пост-комунизма да се изгради нова и модерна България.

сряда, 28 август 2013 г.

Изборни миражи

Седмица преди началото на есенния политически сезон дъвката предсрочни избори изглежда залепена някъде под масата и забравена. Дори тези, които се озоваха в опозиция, и другите, които останаха извън борда на парламента, сякаш забравиха за тази възможност.  Шумът от тъпаните и вувузелите затъмнява призива за оставка и римейка „червени боклуци”. И вместо да се организират политически според правилата на демокрацията, част от лицата му започнаха да търсят врагове сред контрапротестиращите, сред групата „София без блокади” и дори в редиците си. Най-вероятно все още и през ум не им минава, че този филм вече сме го гледали и подобно поведение бе в основата на разпада на някогашния Съюз на демократичните сили, а негов основен апологет бе един от лидерите му, а по-късно и премиер Иван Костов. Изрази като „ченгесарщина” и „мафия” бяха удобна пушилка

за скритите договорки между сини и червени


довели до затвърждаването на икономическата власт на бившата комунистическа номенклатура и нейните протежета. Наистина сред протестиращите се вижда разнобой. Една част от тях набързо прие офертата на бившия столичен кмет да им подари името на партията си ССД. Протестиращите ще я преименуват на Народна партия. С нея се надяват да се явят на избори. Това обаче не се приема еднозначно, поначало точно към тези представители на уличните брожения, водени от Янаки Ганчев, чийто палатков лагер стои пред парламента още от февруари месец, има възражение от по-млади лица на протеста. Не са без значение и внедрените агитки, те допълнително изнервят и разконцентрират.
А непостоянното поведение на бившите управляващи, които ту излизаха от парламента, ту се връщаха в него, държи в стрес техните фенове от улицата.
Лошият извод от случващото се е, че това, което видимо започва да измъчва протестиращите, не е умората, а неизвестността. Те започват да приличат на

хвърлени за отстрел


Но затова сами са си виновни. Някои от тях, вместо сами да се организират, очакват друг да ги организира и поведе. Само че бързият мач е сламка за фалирали олигарси и чужд за истинските кукловоди. И след като се видя, че е рисковано в условията на криза да се хвърлят пари на вятъра за битка, в която няма да има пак победител, и едните, и другите очевидно са решили да не бързат. ГЕРБ не е това, което беше,

Реформаторският блок е динена кора


нов политически хомункулус все още няма. А президентът, който беше последна надежда да яхне протестите и чрез тях да осигури бърз реванш на благодетелите си, вече се превръща в тяхна заплаха и съвсем естествено те бързо ще го изоставят. Излиза че управляващите са по-сигурни от всякога  и няма защо да бързат. Те показаха, че имат ресурс да си осигурят спокойна работа през есента, като организират защитата си от протестиращите, като докарат своите фенове от провинцията. Знаковото предупреждение, че лозунгът „Турците вън” няма нищо общо нито с „белия роял” нито дори с „белия автобус”, дойде навреме, за да покаже, че страната ни, за разлика от други балкански страни, е била оазис на етническа търпимост през този близо четвърт век демокрация. И че на екстремизма, откъдето и да идва той, ще бъде даден достоен отпор. Затова държавният ни глава трябва да бъде много внимателен и по никакъв повод да не цитира нацистки военнопрестъпници, виновни за смъртта на милиони евреи в газовите камери на Третия райх. Също така трябва да избягва сбирки, в които да стои на една маса с обвинени в ислямизъм лица.
Освен това управляващите започват да връщат един от основните признаци за стабилност – предсказуемостта:

техни обещания се превръщат в действителност


Гарантират се държавни поръчки за фирми на хората с увреждания, майки се очаква да получат по 50 лв. допълнително за всяко дете до 18 г. Лекарите ще получат 10% увеличение. Социално слабите също ще получат своя пай. Тристранният съвет заработи. Т.е. една по една падат реалните предпоставки за недоволство.
От друга страна, бившите управляващи се усетиха, че

горещият картоф на властта


 не им трябва в този му вид и че за тях далеч по удобно е да си седят на завет и се опитат да се спасят от разпада. Точно затова както искаха избори на секундата, след това през есента, сега с недомлъвки говорят за май месец догодина. Уж подалите оставки богати сини лидери също не бързат. Тяхното никога не се е губело поради простата причина, че статуквото им е било гарантирано в червено-синята мъгла. Не случайно техните млади протежета искат оставката на правителството, но забравиха за предсрочните избори.
Всъщност нормално би било да няма такива, още повече че Конституционният съд

призна изборните резултати за законни


И редно би било според правилата на демокрацията правителството да изкара целия си мандат.
Но нека се върнем отново към протестиращите, не само защото към тях са насочени усилията на кукловодите, но и защото очакванията на мълчаливото мнозинство от негласували са насочени предимно към тях.
Няма да коментираме съмненията за политически инженеринг, връзките с НПО-та , но ще кажем направо, че съмненията за обвързаности може и да се утаят във времето и дори да изчезнат, но ако те своевременно не отговорят на гражданския интерес и не поведат борба да получат неговото признание, провалът им ще е неизбежен. По същия начин както те подлагат на съмнение всичко свързано с дейността на управляващите, така ще бъдат гледани под лупа и техните действия. Всяка стъпка накриво ще ги праща светкавично в небитието. Не за друго, а защото лесно са се издигнали с претенциите, че няма да са като тези, срещу които надуват свирките на протеста по площадите.Истината е, че в крайна сметка избирателят има последната дума. А на него почна да му писва от нестабилност. Видя се през последните четири години, че 

свиването на коланите и милиционерщината фалираха хиляди малки фирми. 

Техните собственици не искат повече да живеят в страх за бъдещето си,  заобиколени от „уши”, но още по-малко им се нрави в условията на раздвижване и нови възможности някой да им нагнетява нова нестабилност. Затова групата „София без блокади” е техен изразител. В този смисъл новото мнозинство има още един съюзник.
Тази група тепърва ще се разраства и ще се види, че нейните лица не са подставени, както искат да ги изкарат. Не може едни работещи да бъдат противопоставени на други, които също твърдят, че са работещи и дори работодатели.
Всъщност всичко идва на мястото си. И изобщо не трябва да се учудваме, че само Мая Манолова говори за Изборен кодекс.
Напълно е възможно той да остане встрани, ако се вземат предвид новите нагласи. Но това е само глътка въздух, превръщането на изборите в мираж ще е само едно успокоително хапче за кабинета. Добрата новина за тях е, че натискът няма да е толкова силен или поне няма да предизвиква паника и необмислени действия. Защото тези, които искат оставката им,, са на ход, ходенето нагоре-надолу по ларгото изчерпи първоначалния силен ефект, сега има нужда от послания към избирателите. Но за тях трябва политическа организация. В момента няма такава. Затова изборите се отдалечават, а и оставката на правителството вече не е златното ключе към сърцето на избирателя.

вторник, 27 август 2013 г.

Марсианците сме ние

Все по-подозрителни стават очакванията на президента Росен Плевнелиев. Само преди дни, вероятно вдъхновен от височината на заветния връх Шипка, той предположи, че може да бъде обявен за марсианец. Малко преди това поиска да бъде набеден, че има три любовници. Няма да коментираме как желаното може да се превърне в действителност. Не за друго, а защото марсианците са вече тук. Господин президентът отдавна ни смята за извънземни. Вместо да даде ясни отговори за офшорките, за данъците, които е платил, за безсмисленото вето, за забавеното плащане на „Водното огледало“ (което струва допълнително 5,5 млн. лв. на данъкоплатците), за скрития ДДС и за подстрекателските призиви, нямащи нищо общо с конституционните му правомощия да бъде обединител, той ни цитира Чърчил и Гьобелс. Първо, че лъжата ще обиколи половината свят, докато истината започне да покълва, а после - думите на нациста, че ако една лъжа бъде повторена 100 пъти, вероятно ще стане истина. Ами да, ние от Марс многократно питаме, но не получаваме отговор. Сигурни сме обаче, че в прокуратурата не работят марсианци.

понеделник, 26 август 2013 г.

Помайване и закачки вдясно

Два месеца след създаването на така наречения Реформаторски блок няма признаци, че е създадена дясна формациья, която може да възвърне славата на някогашния Съюз на демократичните сили. Напротив, свидетели сме на характерно балканско помайване, гарнирано с будещи смях закачки с настоящи и бивши управляващи. Същевременно имащите претенции за основни играчи там - ДСБ, ДБГ, СДС и “Синьо единство”, плетат свои кошници – дават оценки или проявяват претенции не от името на новото обединение, а от партийните си централи, сякаш такова няма и всяка една от провалилите се на последните избори партии този път може и сама да мине изборния праг. А останалите, ако искат, може да ги подкрепят, но преди това да признаят водещата им роля. На такова

елементарно мерене на значимостта

бяхме свидетели преди приемането на сините в новото обединение. То очевидно продължава и ни кара да мислим, че всяка една от партиите си прави свои сметки, без да очаква помощ от останалите. Възможно е това да е война на нерви и накрая при реденето на листите за следващата изборна кампания да се види кой държи скритите козове и кой в действителност ще дърпа конците. Може и да е просто имитиране на политическа активност, но всъщност всички да са наясно, че само общото явяване с минимални публични дрязги помежду им ги вкарва в следващия парламент. А после
левичарите ще завият към червения сектор, а

десните ще търсят обединение

с остатъците от продължаващия да се саморазрушава ГЕРБ. Никой, разбира се, публично няма да признае за този необнадеждаващ десните избиратели сценарий. Сега модната теза е най-малко 30 депутати и онова “златно ключе”, с което ще запомним един бивш лидер на синята партия.
Напразни илюзии, няма да припомняме нито как се разпадна Синята коалиция, нито какво се случи преди изборите между Иван Костов и Надежда Нейнски, че се стигна дори до публични взаимни обвинения в рекет за един милион лева. Но това е за късопаметните, а тези, които помнят как се цепеше десницата благодарение на политикономическата марксистка закваска на Командира, знаят как се караха с Надето за едни джанти и гуми и не можеха да поделят дори мишките на компютрите при поредното разцепление в СДС след изборния провал през 2001 г., последван от едно “мълчание” на този, който беше избягал напред и бащински позволи да бъде достигнат от неоценилите го десни избиратели.
Фактът, че цари голямо ослушване за отправеното от “Синьо единство” предложение

десните партии да се саморазпуснат

и да създадат нова формация и дори се правят обидни за инициаторите внушения, че това било ченгесарска идея и никой не трябвало да се подвежда, защото това щял да бъде краят на десницата, показва, че нищо реформаторско няма, а само маши на старите влъхви, които се изживяват като политически пенсионери, но всъщност в главите им се мержелеят планове за реванш и завръщане в парламента. Лесно може да се досетим за обяснението, казвано от тях неведнъж - понеже били с опит, от който страната ни има нужда.
Това, което разкрива младите лидери като правоверни на своите учители, е политическата терминология, която използват. Те

нямат свой език

За тях противниците са “мафиоти”, “ченгесари” и “червени боклуци”. Опитът за политически римейк на 1989 г. и 1987 г. е неуместен дори само поради провала на техните кумири.
А какво да кажем за благородното намерение на бившия столичен кмет Стефан Софиянски да подари името на партията си на протестиращите. Има нещо комично знаково в това предложение: много сте симпатични в артистичните прояви, но сте безпомощни в организирането на движение или формация...
Не по-малко впечатляваща е появата на о.р. ген. Атанас Атанасов, бивш шеф на контраразузнаването по времето на синьото управление, чието име нашумя в редица скандали (като онзи с подслушването на един бивш главен прокурор), с предложения за контрол върху действията на управляващите. Атанасов така гръмогласно обявява намерението си за по-значимо от случващото се по време на парламентарния контрол, че тутакси ни светва колко ги боли в ДСБ, че са останали извън свещената сграда. Що се отнася до инициативата им, със сигурност можем да твърдим, че те не са първите, които съгласно Закона за достъп до обществената информация могат да питат всички обществени институции и държавни органи в страната по свързани с работата им дейности.
Но нека накрая се върнем отново към щедрия подарък на Софиянски. Той е показателен най-вече за

желанието на фалирали десни политици

да яхнат протестите, или както по-благозвучно се изразяват – да бъдат припознати от хората на улицата.
Веднага може да попитаме защо точно протестиращите са на прицел, а не миньорите, учителите, лекарите, таксиметровите шофьори, съсловия, доказали неведнъж своята мощ. Отговорът е много прост – защото те няма да се вържат на подобни уловки. На тях не им трябва власт, при това с толкова зле прикрито намерение за реванш и сядане на държавната трапеза - съсловията имат прагматични искания, те са подобаващо на труда им заплащане, което сегашните управляващи (за разлика от предишните, които замразиха всички доходи) са започнали да изпълняват.
Има и една друга нелицеприятна истина. И тя е, че с

отъркването на старите влъхви с протестиращите

се цели не само препиране на гузни съвести, но и оцапването на хората от улицата с бремето на старите лидери, спуснати от кукловодите в зората на демокрацията с цел компрометирането на демократичните процеси. За щастие младите може и да са наивни, но не са обременени с минало. Те бързо разбират кой кой е вдясно, а и нищо не остава скрито, вижда се от разкритите архиви на бившите тайни служби как е програмиран демократичният преход и какви са зависимостите на назначените му лидери. Така че със сигурност нова десница ще има, но тя няма да е тази, която се готвят да ни сервират като Реформаторски блок.Друга миришеща на нафталин идея е няколко десни лидери да се съберат в средата на октомври на помирителна среща в Брюксел под егидата на Европейската народна партия и  немската фондация “Конрад Аденауер”. На нея - по подобие на срещите, които провеждаха навремето в курорта Каденабия в Италия, десните трябва да демонстрират единство най-малкото по време на следващите евроизбори, които ще са решителни за запазване на водещата позиция на ЕНП в Европарламента.

Но и това ще си остане само пушилка

Защото няма как мили очи да си правят лидери, които са си ги избождали явно и задкулисно. Нека също така да припомним, че такива срещи не винаги са приключвали само с положителен резултат. В Каденабия за първи път българската десница се събра преди победата на ОДС на президентските избори през 1996 г., а след това спечели парламентарния вот през 1997 г. През 2001 г. обаче, след срещата в Каденабия, СДС се разцепи. Последната дясна среща на брега на езерото Комо във вилата на Аденауер беше през март 2009 г. - преди вота, спечелен от ГЕРБ. Резултатът от нея също не беше добър, защото Синята коалиция не получи своя пай във властта.

петък, 23 август 2013 г.

Подарък за една мрачна годишнина

В розова копринена хартия и превързани с черно-жълта копринена лента са печените пилета, които баронеса фон Боценхайм, вдовица на генерал, носи на набедения за симулант Швейк. За нея обаче той е герой, защото пражки вестник е описал как той е скандирал от инвалидна количка призиви за незабавно започване на Световната война. „Опаковането” с розова боя на оспорвания вече две десетилетия Паметник на Съветската армия в София предизвика поредната суматоха сред българското общество. Подобно на докторите, измъчващи Швейк в забележителния роман на Ярослав Хашек, най-много възмутени бяха чугунените глави от Столетницата. Те и досега


не признават вината


на комунистическия режим за съучастието в потъпкването на Пражката пролет през 1968 г.
Своеобразното трето извинение след това на нашия парламент през 1990 г. и това на президента Петър Стоянов в Прага през 1997 г. в никакъв случай не идва в повече. Дойде си навреме и в деня, когато се отбелязва 45-годишнината от тези мрачни събития. Няма информация да е подготвяно и отбелязано по подобаващ начин от други това събитие.
Писателят дисидент Георги Марков в есе по повод на случилото се още по времето на режима описва ситуацията в бившия комунистически лагер по следния начин: „...за половин век в съветския свят се оформиха трите групировки, пълно копие на структурата на феодалното общество: партийната аристокрация с нейните дворци, с нейните най-скъпи автомобили, с нейните царски привилегии, с нейния затворен кръг от взаимни назначавания, преназначавания, женитби, сродявания и т.н. Второ: партийният апарат от безотказни, верни функционери, вечните служители на всяка власт, вечните слуги — изпълнителни, инициативни, плашени от всеки жест и благодарни от всяка милост, жестоки и безогледни кариеристи, които за една звездичка повече на пагона си биха продали и майките си, и бащите си. И трето: масата, синоним на стадо, чиято инертност се подхранва с всички средства, стадо, което няма право да бъде нищо друго освен производител на обществени блага, стадо, което няма право да мисли, да преценява, да избира, да се отклонява.”
Всъщност през пролетта на 1968 г. „четиринадесет милиона души казаха „не” на крепостните стени, „не” на дворците и чайките, „не” на обидата да бъдат смятани за безмозъчно стадо, „не” на функционерчетата, върху чиято дейност се крепеше феодализмът, „не” на всички ония, които удовлетворяваха собствените си първични комплекси за сметка на цял народ. „Не” на цялата система. Спонтанно, единодушно отрицание на дълбоко погрешен път в името на посоката.”
Ще кажем направо  свързването на днешните събития у нас с онази действителност е неуместно.



Половин век след падането на Берлинската стена


тези, които правят такива сравнения, се държат като наивната баронеса фон Боценхайм, която чула-недочула бърза да донесе лакомства на хитреца Швейк, а червените побесняват, но същевременно нищо не казват, защото знаят, че тя ще си отиде, а симулантът ще остане в ръцете им. Няма да коментираме, че и около самия паметник се водят спорове и че има неизпълнено решение от 1993 г. на местната власт за демонтирането му, защото монументът не влиза в междудържавна спогодба между двете страни от същата година. Но всяко посегателство върху него предизвиква негативна реакция от руската страна. Спорно е и доколко има освобождаване на страната ни, при положение, че действащото правителство през септември 1944 г. е съставено от противници на Хитлеристка Германия, а влязлата на наша територия Съветска армия не е дала нито една жертва...
Всъщност


1968 г. е някъде далеч в нафталина


за тези, които боядисаха паметника в розово. И политическото им оцветяване е също твърде пресилено. Те, разбира се, се правят на анонимни, но много приличат на Любовта от притчата за човешките чувства, които решили да играят на криеница, а Лудостта да ги търси. Всички били бързо разкрити, само Любовта не била открита, скрила се в розов храст, който не впечатлявал. Когато Лудостта решила да провери и разтворила храста, отвътре се чул вик, бодлите изболи очите на Любовта. За да изкупи вината си, Лудостта решила да стане неин водач. И от ония времена се казва, че Любовта е сляпа, а Лудостта я води за ръка.
Така че нека да не се бърза с размахването на пръст. А и розовият цвят не е нечия привилегия.


четвъртък, 22 август 2013 г.

Летни популистки задявки


понеделник, 19 август 2013 г.

След отхвърленото вето за бюджета

Има достатъчно време до пети септември (когато депутатите ще се върнат на работа), за да се осмисли как трябва да продължи политическият живот след отхвърлянето на президентското вето миналия петък и противопоставянето на едни протестиращи на други в този ден. Разположението на силите в пленарната зала обрича на провал всяка инициатива от страна на опозицията и нейния президент, която цели да се пречи на работата. Популизмът им също няма очаквания ефект. А срещата между дежурните протестиращи с хората от провинцията, дошли да подкрепят управляващите, показа, че пространството между ларгото и Орлов мост може да не остане привилегия само на едни граждани. Което пък би трябвало всички да ни разтревожи.
Затова оттук нататък не може да бъде прието всяко словесно упражнение кой крив прав. Вместо да ни обяснява как в неговата позиция нямало преднамереност и че вече не принадлежал към ГЕРБ, а към партията на добрите хора, и че много се притеснявал за страната, защото сме влизали в кризата, докато Европа излизала вече, добре би било държавният ни глава Росен Плевнелиев наистина да покаже, че може да работи, за да има ефективност и резултати.
Не сме и предполагали, че близо четвърт век след промените може да бъдат извадени и скандирани стари лозунги, някои от които ни връщат във времето на  възродителния процес. Така че на всички, но най-вече на опозицията, които с лека ръка говорят за египетски вариант,


трябва да им светне, че има граници, които не бива да се прекрачват


Добре е, че депутатите на бившите управляващи се върнаха в парламента. Дебатите около приемането на актуализацията на бюджета, колкото и да се политизираха, показаха, че само чрез тях избирателите могат да направят своя правилен избор в бъдеще. Те в крайна сметка ще решат, било заради джоба си или поради други съображения, кого ще предпочетат. В тази връзка управляващите вкарват герберите в капан – да се противопоставят на социални мерки, каквито те отказаха да предприемат по време на тяхното управление. Запушиха и бизнеса, като фалираха хиляди дребни фирми. Затова оспорването на всяка положителна мярка, предприета от кабинета, допълнително ерозира доверието в тях.
Всъщност


по губещата тактика на отричане бившите управляващи са в синхрон с президента


Оказа се, че той също не е изпълнил важни обещания – нито веднъж не е свикал обществените съвети, които обещаваше в предизборната си кампания и му спечелиха много гласове. Особено тревожно е, че не са заседавали тези по икономическо развитие и социална политика. Е, как да му повярваме на вчерашните призиви, че „решението е пълна мобилизация“ и „трябва всеки ден да се надгражда и да се работи за ефективност и резултати”, след като той самият на практика бездейства по важни за страната ни приоритети. Доста обезкуражаващо за състоянието на президентската институция изглеждат и напъните му да свика три съвета по национална сигурност, но от месец май да няма секретар по отбрана и национална сигурност.
Управляващите са наясно, че в публичното пространство опозицията и президентът могат да бъдат нечий рупор, но щетите поради неадекватните им действия бързо се минимализират, затова от известно време са насочили усилията си към фиксирането на кукловодите и техните афери. Вижда се, че ефектът от това води до разколебаване на много от тези, които досега по един или друг начин са симпатизирали на герберите и на Плевнелиев.
Ако има висящ проблем (и той не е само за новото мнозинство, а за всички), то това са продължаващите протести. Засега няма яснота какво ще се случи през септември. От една страна, е ясно, че има опасност от противопоставяне на едни български граждани срещу други, но от друга - не може дълго време новото мнозинство да се прави, че не вижда и не чува исканията. Едни от основните са нов Изборен кодекс и преговори за насрочване на дата. Засега инициативата е на страната на управляващите. Те обещават


нов кодекс в готов за обсъждане вариант до края на месеца


Експертната група по новите изборни правила работи усилено. Има и комисия, в която участват и могат да присъстват най-широк кръг представители на гражданското общество. Със сигурност големият дебат по темата ще се случи в началото на политическия сезон и ще предхожда влизането в пленарната зала.
Президентът също има желание за поредното събиране на Консултативния съвет по национална сигурност. Но по-добре би било той да остави дискусията да се води в парламента с участието на граждани и извънпарламентарни партии.
Освен кодекса, бързият отговор на въпроса кога ще са следващите парламентарни избори е важен, за да се сложи край на несекващите от месеци протести. А спрат ли те, на правителството ще му е по-лесно да свърши всички текущи задачи като приемането на новия бюджет и неотложните законопроекти, свързани със спасителни мерки за излизане от кризата.
Ако трябва обаче да сме реалисти, едва ли


фалиралите кукловоди имат нужда от каквито и да било преговори


Всяко разумно действие отслабва възможностите им за задкулисно манипулиране на техните инженерингови продукти. Всекидневният шум на площада е много по-изгоден за тях от бързото удовлетворяване на исканията на улицата. Иначе те тръбят, че искат бързи избори. Не е тайна, че имаха успешен опит чрез предишния служебния кабинет. Истината обаче е, че всички знаят какво свърши това служебно правителство и този път държавният глава няма да бъде оставен сам да го реди. Това е и обяснението, че тези, които му дърпат конците предпочитат уличните протести да продължат и евентуално дори да ескалират.
Но и тези техни сметки ще излязат криви.
Има и още нещо, което кара икономическите кръгове, стоящи зад ГЕРБ и президента, да не бързат. Те все още нямат ясно ново политическо формирование, което да смени вече изчерпилата се партия ГЕРБ. Вдясно стават само механични събирания, които няма как да ги успокоят. Всяка партия, включваща се в така наречения Реформаторски блок, идва със своите обременености и дебнещи за реванш провалени политически фигури от миналото.
Излиза, че играта на котка и мишка може да продължи дълго. Само че най-губещ от това е българският данъкоплатец. От това кой от политическите играчи ще спечели битката в негова полза, зависи кой ще управлява. Сегашното мнозинство няма вид на притиснато до стената. Напротив, последните му ходове показват, че има още много скрити резерви. Опозицията и президентът са тези, които губят инициативата. Всички опити да се противопоставят на управляващите завършват с провал. Продължават да отблъскват и протестиращите. Като се прибави към това и имащата амбиции за реванш десница, се вижда, че срещу кабинета има един разнебитен отбор, който все още разчита на стара слава, вместо да осъзнае мястото си. И преди да поиска да се върне във властта, да подреди собствения си двор.

неделя, 18 август 2013 г.

Безсмисленото вето

Очаквано промените в Закона за бюджета бяха приети отново и  с това бе отхвърлено наложеното вето от държавния глава Росен Плевнелиев. За съжаление дебатът беше преговор на всички добре познати икономически аргументи на управляващи и опозиция. Нито политическите страсти се нажежиха, нито уличните протести в подкрепа и против кабинета  ескалираха така, както може би им се искало на някои. Депутатите влязоха в парламента и излязоха след заседанието без особено напрежение.
Но ясно се открои един виновник за похарчените грешни пари на данъкоплатците и на него не му бяха спестени тежки думи. Но каквото повикало, такова се обадило. Всъщност глупаво беше отсъствието на президента. И не защото вече е заявил мотивите за отхвърлянето на актуализацията, а защото поне от кумова срама трябваше да присъства. Възможно е господин Плевнелиев да не е искал да се срещне с народната любов по пътя от президентството до парламента. Но по-вероятно е да не е искал да види надписа на свещената сграда: „Съединението прави силата”. Защото всички действия на държавния глава напоследък показват точно обратното. Вместо да обединява българите, той ги разединява. Какво по-голямо нарушение на конституцията, където изрично е записано, че това е неговата роля!?
И тук не става въпрос за това, че на национален празник в Пловдив той е прочел от листче „Да живей България”, че се е появила Колорадска планина по време на негово обръщение към нацията, че е сбъркал държавата на свой гост или че казал дивотия в „Уолстрийт джърнъл”. Става въпрос за нещо, което той напоследък грубо пренебрегва. И това се видя, след като съвсем необмислено седна на една маса по време на вечерята ифтар с политици ислямисти, с обвинени за насаждане на верски фанатизъм и с един вицепремиер на страна, където се потъпкват граждански протести.
За първи път държавният ни глава, както и опозиционни политици бяха предупредени от трибуната на Народното събрание, че призиви „Турците вън”, както и сравнения с размириците в Египет са неприемливи. И че в страна, където мирно съжителстват хора с различна вяра и не бе допуснато да се прехвърли  в края на деветдесетте години на миналия век пламналия етнически конфликт на Балканите, нямат бъдеще политикани, които са готови да пожертват етническата толерантност в името на користни цели или други зависимости.
Вчера се видя и още нещо - че може да има и друга страна на барикадата. Разстоянието между протестиращи и контрапротестиращи стана опасно близко. Ще кажем направо – в обединена Европа няма да има нов холокост, нито ще има нов възродителен процес. Държавният ни глава все още има шанс да предотврати противопоставянето на едни граждани на други. Това обаче не може да стане с мишкуване и заговорничене с неясни политически субекти, нито пък с бабуването от негова страна на нови такива. Не може и да се бърка в делата на правителството по начина, по който го направи с това вето. Още повече че в продължение на години той участваше и по-късно като държавен глава дума не обели срещу бившите управляващи, които бяха изхвърлени преждевременно от властта.
Така че крайно време е държавният глава да се вслуша в онази мъдрост, според която този, който греши, може да е умен, но със сигурност вече е глупав, когато повтаря грешките си.

петък, 16 август 2013 г.

Инженерни президентски напъни

Няма съмнение, че срещата на президента Росен Плевнелиев само с лидерите на две партии от Реформаторския блок (ДСБ и Движение „България на гражданите”) ден преди гласуването на неговото вето върху актуализацията на бюджета в парламента е поредният му политически ход. Целта е да бъде изострено допълнително напрежението, защото е известно отрицателното отношение на така наречените реформатори към промените в Закона за бюджета. Но има и една друга цел, която става все по-ясна – държавният ни глава да се превърне в неформалния лидер на този десен блок. Подобно инженерство не е новост за тези, които скрито дърпат конците. ГЕРБ бяха също техен проект, но след провала му спешно трябва да се намери нова формула за успех, който ще възвърне на кукловодите разклатените им позиции и ще им помогне да се измъкнат от икономическия фалит.
Има обаче пречки, които

с популистки изяви няма как да се прикрият

Първата е непредвидимата улица. Ходът с оттеглянето на ГЕРБ донякъде помогна на партията да се запази след февруарските протести. Но след това герберите вместо да започнат да възвръщат доверието на избирателите и да се държат като конструктивна опозиция, възприеха тактиката на партия, която измамно си мисли, че контролира всички, както го правеха по време на своето управление. И, разбира се, сривът беше неизбежен.
Милиционерщината започна да получава подобаващ отпор не само от избирателите, от опитните нови управляващи, но и от самите техни патрони, на които им светна, че ГЕРБ е пробита кауза и

трябва да се търси нов проект

който протестиращите от улицата да припознаят като свой. И това, че някой продължава да заблуждава бившите управляващи, че при едни нови избори ще могат да разчитат както на Реформаторския блок, така и на новите лица от протестите, е димка, с която се успокояват способните на необмислени разрушителни прояви гербери. Всъщност лансираният в публичното пространство нов проект като “ГЕРБ с човешко лице” не е само признание за края на предишния им инженерингов опит, но преди всичко е една безпардонна обида към избирателите, повярвали и гласували за бившите управляващи. Излиза, че в желанието си да върнат икономическата си мощ задкулисните манипулатори са готови безцеремонно да се освободят от всичко, което би им тежало по пътя за реванша. Не само чудещите се защо не могат да се справят гербери, но и избирателите се хвърлят в нови води – едните съвсем естествено ще потънат, а за разочарованите гласоподаватели ще се закачи на въдицата нова примамка.
И на пръв поглед изглежда, че

възлагането на Плевнелиев да организира дясното пространство

е разумен ход, като се има предвид, че шоуто на улицата затъмнява и неглижира най-важната задача на протестиращите – да формулират ясни политически искания, изразяващи се не в отблъскващото, плашещо и поляризиращо крещене “Червени боклуци”, а с представянето на икономическа програма с вдъхващ доверие призив: “Ние сме тези, които можем и ще се справим.” И докато протестиращите все още

наивно танцуват по Ларгото

стягането на нова десница под командването на държавния глава със сигурност обнадеждава манипулаторите. Проблемът обаче ще дойде от това, че всъщност няма десница, а някаква механична сбирка от партии, в които има ислямисти, юристи, защитавали националистическата и антибългарска ОМО “Илинден” в Страсбург, левичари с непредвидими действия и откровени креатури на бившите ДС и БКП. Ще кажем направо –заложени са мини със закъснител, пред които скандалната раздяла между Иван Костов и Надежда Нейнски дни преди предишните избори ще бъде като детска игра.
Друга лоша новина за кукловодите на Плевнелиев е, че е илюзия да се мисли, че улицата ще припознае държавния ни глава като техен представител. Фактът, че той се колебае да присъства на днешния дебат в парламента, показва, че смята улицата за свой враг. И това е така. Ако вярваше, че може да е победител, както през зимата на 1997 г. тогавашният президент Петър Стоянов се чувстваше сред протестиращите, той със сигурност би дошъл днес пеш от президентството до парламента, приемайки овации... От всичко, казано дотук, се вижда, че

Плевнелиев няма бъдеще с този проект

Съвсем естествено възниква въпросът защо тогава са тези напъни. Отговорът е в очевидните престъпни разрушителни намерения, изразяващи се в принципа „колкото по-зле, толкова по-добре”. Вижда се, че страната ни навлиза в рецесия, актуализацията на бюджета вече не е достатъчна, инвеститорите ги няма, лятото свършва, задава се зима с нови непосилни сметки. А опозицията, вместо да мисли как да се помогне, си прави свои сметки. Но и те ще излязат криви. Не само защото изборите вече не са проблем за сегашното мнозинство и със сигурност такива ще има. А защото основни играчи на социалното поле като двата профсъюза не само не горят от желание да се включат в играта “стани, за да седна”, но са готови да дадат подходящ отпор.
Има и още нещо – тези, които изкарват хляба си с риск на живота си и в не редки случаи го губят, не са сред феновете на Плевнелиев.
Неслучайно той не направи опит да отиде на място и да се срещне с

миньорите в злощастната мина “Ораново”

а се задоволи с няколко декларации, в които размаха пръст на неназовани престъпници.
Държавният глава упорито избягва да се среща и с други съсловия, които бяха ощетени и разорени по време на предишното управление. Затова и на този фон никак не е учудващо, че президентът се държи като човек, който приема желаното за действителност. И това няма как да не личи и да буди подозрение дори само поради простата причина, че той се отказа да бъде обединител, каквато роля му отрежда конституцията.
Вярно е, че Плевнелиев не е така възторжен, както беше в началото, и че изявленията му стават все по-язвителни. Липсата на добронамереност и партийна пристрастеност обаче само показват, че зависимостта не му дава възможност да осъществява правомощията си на ползу роду. А това няма начин да не го провали.

понеделник, 12 август 2013 г.

Губещата опозиция

Съвсем очаквано ветото на държавния глава Росен Плевнелиев предизвика вълна от популизъм. То не можеше да бъде и друго след политическата целесъобразност на мотивите на президента. Оттук нататък въпрос на рутина е да се използва успешно арсеналът от възможности по темата както от управляващите, така и от опозицията. Първо, парламентарният шеф Михаил Миков определи датата 30 август за извънредното заседание на парламента, след това опозицията поиска това да се случи незабавно и се възползва от конституционната възможност една пета от народните представители да поискат заседание до седем дни. След това Миков, вместо да назначи дата, както е по висшия закон, реши да се консултира с лидерите на парламентарно представените партии да постигнат общо съгласие по датата. Съвсем естествено бившите управляващи поискаха заседанието да е още в понеделник, но като реалистични се очертават сряда или петък. Причината е, че ще има срещи със заинтересовани работодатели и синдикати, последвани от дебат в икономическата комисия в парламента. Със сигурност воюващите помежду си са подготвили и скрити ходове, които ще трябва да нажежат допълнително политическата ситуация...
Но нека не се подвеждаме. Ако трябва да бъдем съвсем точни, целта на бившите управляващи е прозрачна -

да бъде разбит нормалният работен ритъм на този парламент


Само че когато говорят, че връщайки се в пленарната зала, са нарушили комфорта на мнозинството, те всъщност признават провала си на опозиция. Силата на една опозиционна партия е не да пречи, а да бъде коректив. Е, може ли да бъдат коректив бившите управляващи, след като повече от месец ги нямаше в парламента, а сега вдигат пушилка и настояват за спешно заседание за законопроект, срещу който са гласували дружно. Но отдавна не ни впечатлява бързината, с която се мени позицията на герберите. Нека припомним как първоначално бяха за бързи избори, след това за избори през есента, после поискаха те да са заедно с евроизборите през май следващата година. Днес отново са за светкавични избори. Подобно шикалкавене сочи, че те

са наясно за губещата си позиция


и че подмяната на прицела им е с цел постфактум, защото вече е постигната. Затова създаването на дискомфорт в работата на парламента няма как да бъде цел на истинска опозиционна сила. Оставяме настрана, че управляващите са в силна позиция независимо от обсадата, при която работят. Причината е, че са налице 8 милиарда задължения, оставени от кабинета на ГЕРБ, и куп подводни мини в бюджета „Дянков“, като например, че бяха заложени 4% инфлация, а сега има дефлация. А какво да кажем за онези 800 милиона дълг, които бяха поети допълнително през месец февруари, но не бяха заложени в бюджета, а трябва да се връщат през този месец.
Така че кабинетът на ГЕРБ е нещо като боксова круша за червеното правителство. Бившите управляващи

могат да бавят топката с популизъм и процедурни хватки


но бумерангът ще се връща винаги върху тях. За съжаление нито те, нито президентът, чиито правомощия се използват за мътене на водата, си дават сметка, че февруарските събития са ги отписали за дълго от политическата сцена. Затова и опитите им за реванш изглеждат смешни. Освен това самите  протестиращи са наясно, че е опасно да се превърнат в рупор на олигархичния кръг, който дърпа конците на ГЕРБ и техния държавен глава.
Не е тайна, че политиците винаги са се възползвали от късата памет на избирателите. Сега обаче непримиримостта на улицата е толкова силна, че тя на секундата ще изхвърли от редиците си дори най-популярните си лица, ако бъдат заподозрени във връзки с олигархични кръгове или пък че са финансирани от външни такива с неясни намерения. И тук не става дума за някакъв евтин патриотизъм или за влияние на бившия или настоящия Голям брат, а за способностите на водачите на протеста да изкарват парите си със собствен труд. Това гледане под лупа е знак, че са обречени на провал най-вече политическите ментета на прехода, но то се превръща в неизбежен коректив и на влиятелните партии. И след като герберите не искат да видят това, то техните действия ще са от полза единствено за сегашното мнозинство и техния кабинет. Те не само ще отхвърлят ветото, но ще продължат да печелят на своя страна онези, които най-много пострадаха от милиционерщината – бизнеса и социално слабите.
По същата плоскост се плъзна и така нареченият Реформаторски блок. Ситуацията при тях се усложни допълнително и доби гротесков вид, защото вместо да обясняват какво точно

ще спечелят от пъхането между шамарите


на големите играчи, се наложи да отхвърлят преди това предложението на ГЕРБ за бъдещ общ фронт за спечелване на следващите избори. Само че няма как реформаторите да спечелят доверие, като са опозиция на всички и разчитат единствено на механичния сбор от гласове, който ще осигури единствено влизане на лидерите им. С малка парламентарна група те ще бъдат някакъв вид патерица или на опозицията, или на следващото управление. А това още отсега отблъсква избирателите. И нищо чудно да бъдат наказани отново.
Основният извод от новата схватка между опозиция и управляващи е, че ветото е най-коварната динена кора, която тези, които доведоха на власт ГЕРБ, сега им слагат, за да проправят път на някое от ментетата, които подготвят. Колко ще успеят с новите си проекти, е друг въпрос. Важното е, че бившите управляващи, водени от „вещата” ръка на техния президент, се хващат глупаво на подхвърлената им стръв. И съвсем естествено е управляващите да виждат, но да не пречат на герберите да се спускат по пътя на поредното фиаско.



събота, 10 август 2013 г.

Фръцкане вдясно


Ухажването на Реформаторския блок и последвалият отказ за общи действия е димка, която не носи бонуси на никого вдясно. Публичният диалог по темата между лидерите не помага и за имиджа им, той продължава да спада. А изводът от перченето е, че мястото на герберите като опозиция е правилно и че партиите ДСБ, Движение България на гражданите, “Синьо единство”, “Свобода и достойнство” и “Зелените” заслужено са останали извън борда на парламента. Редно е веднага да се запитаме защо тогава се надува този балон и откъде-накъде социолози вече отреждат място на реформаторите като равни на бившите управляващи. Целта не е трудна за разгадаване. Става дума за един бивш и един настоящ проект на едни и същи кукловоди, които искат да си върнат изгубената власт. Но неочаквано плановете им са били разбъркани от уличните протести. Сега, след като тактически герберите бяха оттеглени, за да им се запази влиянието в сегашния парламент, което не е малко, и започна усилено да се дава рамо на реформаторите, това, което трябва да се направи, е

устремът на улицата да бъде овладян

и под шапката на новия десен субект да се озоват отново във властта. Еднакви са исканията на ГЕРБ и реформаторите с тези на улицата – оставка и незабавни избори. Затова се и отправят покани към някои нашумели имена от протестите да влязат в блока. Проблемът е, че улицата е подозрителна, а стремежът на ГЕРБ да гушне десните пък кара протестиращите да истерясват и да стават все по-радикални в отрицанието си. Освен това желанието на компрометиралата се бивша еврокомисарка Меглена Кунева и на бившата външна министърка от времето на Командира Надежда Нейнски да се явяват под светлината на прожекторите и да напомнят кой всъщност командва тези формирования, допълнително изнервя кукловодите и създава впечатлението, че вдясно всеки прави каквото си иска. Ще кажем направо - тази каша не предвещава нищо добро. И до голяма степен дава възможност на сегашните управляващи да се чувстват сигурни. Защото когато няма реална алтернатива, а само крясъци за оставка, това дава възможност на правителството да спечели не само време, но и да постигне реални успехи в занемарената от бившите управляващи социална сфера, да отпуши бизнеса, като вкара в него свежи пари и да вдъхне сигурност в намеренията на чуждите инвеститори. Още отсега се вижда как десницата почва да боксува между

чука на новото мнозинство и недоверието на улицата

И това се вижда само от пръв поглед. Тепърва в иначе кипрещата се и фръцкаща се десница ще избухват мините заради формата на обединението. Появата на една маса на вечерята ифтар в края на Рамадана на лидерите на “Свобода и достойнство” заедно с подсъдими мюфтии, подкрепата на Кунева за варненския червен кмет, необяснимия съюз с левичарите от “Зелените” и игнорирането на СДС от тази група не вещае нищо добро. Няма да припомняме как в последния момент преди миналите избори Иван Костов и Надежда Нейнски провалиха коалицията между ДСБ и Синьо единство. Но отсега можем да заявим, че десните избиратели глухо роптаят срещу този неясен синьо-червен съюз.
И със сигурност когато дойде време за избори, ще накажат самозабравилите се свои ръководства. Така както

наказаха Синята коалиция

по време на местните и президентските избори. По същия начин наказаха и вдъхналата доверие на кукловодите спечелила над 500 000 гласа на изборите за държавен глава Кунева и безславно провалила се след това на парламентарния вот.
Тук не е зле да отбележим и предизвестения провал на президента Росен Плевнелиев да се прояви като неформален лидер на този най-общ десен проект, включващ ГЕРБ, Реформаторския блок и протестиращите.
Неадекватните действия на държавния глава гарнирани с евтин популизъм, се превръщат в тежест, защото вместо да обединява, той разединява. Въпрос на време е някои от формациите да се опълчат и срещу него.
Всъщност това, което се случва вдясно, е много несигурно. Широката ножица между успех и неуспех на новите политически проекти и танцът на улицата карат техните млади лидери да се чувстват като в небрано лозе, а избирателите им да се отвръщат от тях. Ако има нещо добро обаче то е другаде. И има шанс да се случи – протестиращите да се организират в своя формация, която да изработи своя алтернатива – политическа и икономическа. Така избирателите ще имат възможност да избират. Ако не го направят и си останат

само с танците и платените агресивни набези

и те ще пропилеят възможността за промяна. Излиза, че събитията през последните дни са окуражителни единствено за сегашното мнозинство, макар че на пръв поглед изглежда, че са притиснати до стената. И добрата им перспектива е не за друго, а заради съмнителните сдружения вдясно и артистичния протест. Поведението и на ГЕРБ, на реформаторите и на протестиращите е като в онзи виц за ветеринарния инспектор, който отишъл при селянина със стадото и поискал да провери документите за всички животни.
Селянинът го допуснал до всички обори, само до един не. Инспекторът се ядосал, размахал значката и извикал: отваряй. Отворили му и влязъл. Почти веднага отвътре се чули виковете му за помощ. Селянинът само надникнал през вратата, но не отворил – инспекторът бягал, а зад него с наведени рога огромен бик с кръвясали очи: “Защо не му покажеш значката си”, ехидно му подвикнал селянинът.

четвъртък, 8 август 2013 г.

Президентско вето бумеранг

Очаквано държавният глава наложи вето на приетата от Народното събрание актуализация на бюджета. На пръв поглед нищо драматично за него, за неговия кръг, за бившите управляващи. Тези, които трябва да вадят горещия картоф, са тези, които трябва да оправят бакиите им – трудно, почти невъзможно е сегашното мнозинство да събере депутатите веднага и да неутрализират ветото, ще се забавят парите на социално слабите и разплащанията с бизнеса. Новият дебат в парламента със сигурност ще нажежи страстите. Ако това е целял държавният глава, много елементарно го е измислил. Крайно време е нашият президент да разбере, че няма противници, още по-малко хора, които му мислят злото. С наложеното вето обаче става ясно, че



той самият е станал враг на себе си


И това се е случило, защото още когато се е устремил към върховете на властта, му е светнало, че няма начин да бъде президент на всички българи. И че ще бъде кукла на конци в една игра, която винаги ще е в ущърб на българските граждани. Разкритията за неговите бизнес обвързаности и съмнения за афери, които не случайно предизвикват интереса на прокуратурата, всекидневно показват, че той няма как да олицетворява единството на нацията, както е по конституция. Затова изобщо не се учудваме, че когато държавният ни глава е писал мотивите за наложеното вето, той е бил „воден от желанието да бъдат осигурени по-добри условия за живот и работа на българските граждани, да се подобри бизнес климатът и да се създадат възможности за икономически растеж”.
Всъщност, ако доскоро го определяха


„като сладур на трона, който едва сдържа добротата си да не прерасне в танц”


приказва си с папата на немски, пуска колорадски пейзажи за нашенски и работи върху тайнствен бизнес план (сигурно и с космическа програма) за бъдещето на България, с последните си действия той загърбва цялата тази бравурност, слага каската (не миньорска) и тръгва на война не заради справедлива кауза, а в защита на удобна такава, при това и за него включително. Така хвърленият бумеранг няма начин да не се върне върху него и върху тези, които се опитват да си върнат удобството на криминалния преход.
Зад възторжените му думи, че не бил той човекът, който е против социалния пакет, че не го спирал, напротив – подкрепял го, и че не вкарвал разделителни линии, а работел за диалог и консенсус, се крие популизъм, характерен за едни хора, които отдавна са си плюли на физиономиите и


в морално отношение няма какво да губят


Е, как по друг начин може да определим думите му, че щял да търси прозрачност как ще се изхарчи 1 милиард лв. заем.
Затова нека сега се обърнем към фактите. Три пъти е намаляло покритието на фискалния резерв към общия консолидиран държавен дълг при управлението на ГЕРБ. 84% е било покритието на фискалния резерв към общия консолидиран държавен дълг в началото на управлението на ГЕРБ, 28% е покритието в края на управлението. Извън това ГЕРБ е ползвал още един ресурс – 920 млн. лв., изтеглени извънредно от държавните предприятия. Съответно нетният дълг на консолидирана основа от началото на управлението на ГЕРБ до март 2013 г. е увеличен с 4,5 млрд. лв., в това число е вътрешният дълг от 3 242 000 000 лв. и външният дълг от 883 млн. лв. А консолидираният държавен дълг към юли 2009 г. е над 9,4 млрд. лв., а към 31.12.2012 г. – 13,6 млрд. лв. 7 млрд. лв. е нетният дълг към 2012 г.


Няма данни Росен Плевнелиев нито като министър, нито като държавен глава да се е
противопоставял на това очевидно хлътване на финансите
 на държавата, нито пък да е спомогнал тогава за излизането от кризата.


Разбира се, че в спряната от президента актуализация са предвидени допълнителни средства, за да може малките и средните предприятия да започнат да функционират и да се тръгне към реформирането на икономическата конюнктура. Със сигурност тези пари ще бъдат представени публично перо по перо, за което вече съобщи финансовият министър. Но тази публичност едва ли ще е повод за тържество на държавния глава, по-скоро ще е увертюра към поредния плач, представен като опит за дискредитация на президентската институция. Възможно е


влизането му в ролята на жертва


да цели преди всичко дистанцирането му от предишната власт, на която той бе възторжен наблюдател, включително откъсването му и от служебното правителство, което ще се запомни с гафовете по самоназначаването на един премиер като посланик, със запазването на шуробаджанашкия кръг в енергетиката и с онези бюлетини в Костинброд. И с тази си роля да иска да спечели най-вече симпатиите на протестиращите. Напразни усилия. И не само защото с многобройните лековати гафове и с празнодушието си на вдъхващ вятърничав оптимизъм той


е загубил възможността да има политическа тежест


Как например не му трепна сърцето, докато се развиваше трагедията в мината в „Ораново” и не отиде на място да се срещне с близките на загиналите, с оцелелите и с тези, които направиха всичко възможно да помогнат на другарите си. Вместо това от висотата на „Дондуков” 2 размахваше пръст с декларации, скрито радвайки се, че не е бил на лов по това време и че в тази трагедия не е замесен и на други ще им бъде потърсена сметка. Очевидно светът на тези, които влизат по принуда под земята (защото нямат друг избор да изхранват семействата си) с риск да срещнат смъртта, която и срещат, не го интересува толкова, колкото другите, с артистичните прояви. Двойният аршин е безсрамен по самата си същност, но това няма как да бъде забелязано от държавния глава. Не може да се очаква човещина от човек, допуснал да бъде хвърлен от кукловодите в ада. Или както е казано за такива като него в Светото писание:
“Колкото е далеч небето от земята, толкова е дълбок огънят под нас, потопените в него от нозете до главата. И което е най-страшното: никой никого не може да види лице в лице, защото всички са прилепени с гръб един към друг. Когато обаче ти се помолиш за нас, тогава отчасти виждаме лицата си един други. Ето това е утехата”.