Общо показвания

вторник, 5 април 2011 г.

Вълчият апетит на другаря президент

"До Слободан Милошевич,
председател на Социалистическата партия на Сърбия

Уважаеми другарю Милошевич,
Бих искал да доведа до Ваше сведение позицията на БСП относно последните събития в Косово. Ние отхвърляме подхода на двоен стандарт и едностранно обвиняване на Югославия за създалата се ситуация в Косово… Парламентарната група на Демократичната левица декларира желание Народното събрание да приеме решение за неучастие на България във войната – нито пряко, нито косвено. Ние разглеждаме предложението за предоставяне на въздушен коридор на НАТО през България като много опасно за националната сигурност и за Балканите. Наивно и безотговорно е да се смята, че приобщаването към НАТО е гаранция за националната сигурност. Това би било авантюристично решение… „
Георги Първанов,
председател на Българската социалистическа партия"

Това е едно от писмата, публикувани през 1999 г в сръбската преса, които държавният глава определи в тв интервю вчера като рутинна кореспонденция между сродни партии. Цитираме го не за друго, а за да се види, че тогавашната му позиция по нищо не се отличава от първоначално заявената сега позиция за Либия. Тя бе оповестена на 19 март и в нея той настоява „да се спре незабавно насилието и се преодолее хуманитарната криза”. Държавният глава се надява, че при изпълнението на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН „ще защитят цивилното население и няма да бъдат допуснати жертви”. Първанов категорично отхвърля възможността за участие във военна операция и твърди, че международният натиск е закъснял с години.

Днес позицията му е точно обратната.

Обитателят на „Дондуков” 2 смята, че целта на операцията е да бъде заловен Кадафи и съден. Като човек с две имена той се опитва да омаловажи и някогашното си положително отношение към режима на Милошевич не само като го определя като „рутинно”, но и като си приписва едва ли не решаваща роля за членството ни в НАТО: „Отново искам да кажа, че президентската институция в мое време имаше своята важна, да не кажа решаваща дума тогава, когато се вземаха решенията за членството на НАТО”. Веднага ще му припомним, че докато той

предвождаше антинатовските митинги срещу „империалистите”,

други политици направиха първата, но може би най-съществена стъпка към членството ни в алианса, като гласуваха в парламента решение да се даде коридор за натовските самолети, както и отказ да бъде разрешен коридор на руснаците с цел въздушен десант на летището в Прищина.
Тази лекота, с която човекът с харамийския псевдоним се измята, със сигурност би ни развеселила много, ако той не беше държавен глава. Как иначе освен с намигване можем да приемем думите му, че Мишо Бирата не му бил приятел, но са се срещали, уж бил ходатайствал за него, пък не бил, нямал представа защо неговият съветник бил негов адвокат и го уволнил не заради това, а защото бил предупредил, че по никакъв начин не трябвало да се свързва институцията. Веднага можем да попитаме защо не го е уволнил по-рано и да прибавим още куп неудобни въпроси, но ще се въздържим, то и така е ясно, че

шикалкавенето е характерно за евтиния му популизъм

Само ще отбележим, че негови съветници, от които той днес се отрича, не само защото са покойници, фигурират в онази грама, цитирана „Уикилийкс”, на бившия американски посланик Джеймс Пардю до Вашингтон. В нея е написано, че „Емил Кюлев подпомогна и финансирането на успешната президентска кампания на лидера на БСП Георги Първанов”.
Нека обърнем специално внимание и на двойнствеността му по отношение на АЕЦ „Белене”. С хода референдум той заиграва с най-тънката струна – страховете на хората. И така се опитва да замете своята роля в този проект. Защо например държавният глава не поиска референдум за това дали трябва да има лустрация за бивши агенти на тайните служби от държавните постове? Този според нас е по-важният въпрос. Защото с решаването му веднъж завинаги ще се пресече възможността на

Октопода да дърпа конците в своя лична изгода,

като използва мощната държавна машина. Вместо това държавният ни глава не крие личните си амбиции да управлява страната един ден чрез своя политически проект „АБВ”. Няма да коментираме почти нулевата подкрепа към него, дължаща се до голяма степен на агентурното му минало, само ще отбележим като напълно погрешен отечественофронтовският подход, с който той се опитва да се върне в политиката: „Ние създаваме коалиция на духа. На територията на "АБВ" вече се събраха земеделците, център-ляво, център-дясно; събират се социалдемократи; събират се социалисти; отворено е за хора, които са по-надясно. Аз искам да създадем атмосферата, която ще позволи, прекрачвайки прага, отделните политически сили, да са готови и управленски, и кадрово, и морално, разбира се, духом да са готови за коалиция….”, казва той. Но защо ли поименно не спомене кои са лицата… Отговорът е много прост – защото имената на тези хора са същите, които бяха така яростно отхвърлени на последните избори. И появата им отново със сигурност ще предизвика същия гняв. Що се отнася до бъдещата управленска коалиция, която му се привижда на Първанов, ще кажем, че и това не е новина. Тя беше готова да се осъществи и след последните избори. Само че изборният резултат я помете.
Днес

Първанов не крие вълчия апетит за реванш

който има. Десет години правеше изявления предимно по празниците, ослушваше се за действията на управляващите и свикваше консултативния съвет от кумова срама. Вчера той заяви, че смята отново да го свика. Можем да го попитаме къде беше, като ни отрязваха еврофондовете, но няма да го направим. Ще се спрем обаче на сензационната новина, която той вместо да ни поднесе в началото на своето представяне, я каза накрая. А тя е, че е

първият човек в хилядолетната история, който е опитомил вълк

Той, разбира се, е убеден, че това негово фундаментално постижение би трябвало да го постави над закона, който му забранява да отглежда диво животно вкъщи. Човек го слуша и не вярва на ушите си. Ако законът налага, той щял да го изпълни, но ще го направи „със съжаление”. Истината е, че това комично поставяне над закона, е по-скоро вой на вълк, който си дава сметка как се отнасят със загубилите властта политици в парламента. Също така от думите му прозира и страхът не само от подозирания провал на политическия му проект, но и натрапчивата мисъл, че дългогодишните задкулисни игри, спорните ловни трофеи и обкръжение от сенки на застреляни съветници едва ли ще му създадат комфорта на заслужил пенсията си президент.