Общо показвания

петък, 27 април 2012 г.

Краят на култа към Командира

Ето какво е началото на „Монументалната пропаганда”, забележително произведение на руския писател дисидент Владимир Войнович:
“Тракторът се приближаваше към Аглая, а тя стоеше и не помръдваше, стиснала зъби и юмруци. Тракторът спря и трактористът Слава Сироткин се подаде от кабината, прикрил главата си от дъжда с една брезентова ръкавица, и се поинтересува Аглая луда ли е. Аглая пристъпи към кабината, кимна към нещото в калта зад трактора и попита:
„Къде го влачиш?”
„Що?” - попита Сироткин. 
„Ти разбираш ли кого влачиш?” - викна тя.
 „Че кого? - Сироткин се прибра в кабината, посегна към ухото си за оставената за запас цигара и я запали.
„Не разбираш ли, че това е Сталин?”
„Че кой да е? Той е, разбира се.
„И къде го влачиш?”
„На гарата - каза Сироткин и дръпна от цигарата. - Ще го карат за претопяване сигурно. Родината има нужда от метал за полетите в космоса”.
Няма да коментираме каква ще е съдбата на Иван Костов, но ще кажем направо, че не е за радост случващото се в ДСБ. Не защото всички формирования, подчинени на култа към една личност свършват по един и същ начин. А защото тези, които с напускането си забиват последните пирони в нейния ковчег, едва ли ще могат да се измъкнат неоцапани и да продължат напред, нещо, което умееше и прилагаше майсторски през годините техният учител.
Затова и няма да се спираме и на примамливите оферти и защо някои от тези млади политици са били поблазнени от тях. Не защото съдбата на така наречените „сини мравки” от зората на демокрацията би ни дала възможност да предскажем какво ще се случи. 
Няма да коментираме и какво ще кажат за тях верните фенове на Командира. 
На този етап изобщо няма да се спираме и на задкулисните играчи, които весело потриват с ръце. Не за друго, а защото знаем как през годините бившият преподавател по марксистка политикономия и човекът, който ще остане в историята като първия български президент с две имена – едно за пред избирателите и друго за кукловодите, умело си подаваха топката. Спомняме си онзи Национален съвет на СДС, когато Костов предложи да бъде купена и спасена една банка, тясно свързана с бившите тайни служби, как на друг съвет той заяви, че Георги Първанов е синята номинация за лидер на БСП и как по-късно (и то по време на синьото управление) досието му, както и редица други, бяха скрити. 
Едва ли човекът с харамийския псевдоним  щеше да стане президент, ако това бе разкрито от отлично запознатите с него неколцина сини управници. 
Едва ли днес някой щеше да си спомня и за Командира, ако мълчанието му не бе подобаващо възнаградено. А какво да кажем за бонуса, който получи за онези приватизации, довели до затвърждаването на червената икономическа власт...
Резултатът е видим за всички – десет години агония вдясно. 
Същото предстои и в левия сектор. 
Затова нито Костов, нито Първанов вече са нужни. Не защото криминалният преход е свършил, а защото и „добрите”, и „лошите” виждат, че тези, които отдавна са си плюли на физиономиите и в морално отношение няма какво да губят, вече нямат никакъв шанс и само пречат на новите мюрета да вървят напред. Червено-синята мъгла може да продължи, но с нови играчи. 
И ако Ловеца с двете имена все още не знае, то Командира е напълно наясно, че  не може да си позволи да падне от лидерския пост само заради надеждата, че някой ще го вдигне...
Но както е казал любимият му философ Макиавели: „Онзи, който за да запази властта си, не иска да поеме по пътя на доброто, ще се принуди да поеме по пътя на злото”. Костов имаше цялата власт, но не пое по пътя към доброто, а след като я загуби, продължи да служи на играчите в сянка. И това, че в крайна сметка съдбата му ще е такава като описаната от руския писател Войнович, няма да е толкова впечатляващо. 
Много жалко обаче за изгубените надежди и за всички излъгани: от една страна е доверената му върхушка, която внезапно реши, че другаде има по-голям шанс, а от другата - верните му фенове, които завинаги ще държат снимката Му на подобаващо място и са готови и статуята Му да подслонят.