Общо показвания

понеделник, 6 февруари 2012 г.

Миша дупка за Ловеца с двете имена

Бившият президент Георги Първанов сбърка 4 февруари с 9 септември. Защото преди 15 години на този февруарски ден под натиска на разбунтувалия се народ мимикриралите в социалисти бивши комунисти претърпяха второ голямо поражение след 10 ноември 1989 г., когато бе свален дългогодишният диктатор Тодор Живков.
Първанов, разбира се, не може да чака да дойде паметният за Столетницата, 9 септември, за да започне чак тогава реванша за лидерската си позиция. И използва мижавото си участие като придружител на тогавашния неформален лидер на БСП и кандидат за премиер Николай Добрев в драматичните събития през януари и февруари 1997 г., за се представи днес като героя, спасил партията от погром. И на когото социалистите отново трябва да се опрат, ако искат да си върнат властта след пет поредни изборни загуби. Първанов, който ще остане в историята преди всичко с двете си имена - едното пред избирателите, а другото, което са му дали кукловодите от бившата Държавна сигурност, не се свени и да използва факта, че Добрев вече не е между живите, за да пренапише в своя полза историческата среща с президента Петър Стоянов, когато той

принуди БСП да се откажат

от мандата си за съставяне на правителство. Видимо раздразнен от приписаната му от Стоянов пораженческа роля, Първанов заяви в събота на сбирка във Варна, носеща фамозното заглавие „15 години по-късно. Къде се дянаха лидерите?” следното: „Претенцията на господин Стоянов ми е малко смешна. Ако той тогава беше казал, че не приема предложението за състав на кабинета, нищо по-лесно от това да се приберем на „Позитано” и да обявим, че президентът на републиката е нарушил конституцията, и да сменим дневния ред на конфликта, което за щастие не се случи”. Няма да коментираме тона, който много напомня за страшния призив „По-добре танковете да дойдат”, изречен от един бивш негов съпартиец, но за да не бъдем голословни, ще припомним как точно се е стигнало до отхвърлянето на подготвяното от БСП второ правителство след оставката на Жан Виденов. Политическата ситуация след сблъсъците, ескалирали на 10 януари 1997 г., се усложнява от отказа на Желю Желев да връчи мандат на социалистите за съставяне на правителство, както е по конституция, тъй като те са най-голямата парламентарна сила. Встъпилият в длъжност Петър Стоянов обаче го прави на 28 януари, седемдневният срок за съставянето на правителство изтича на 4 февруари.


Стоянов съвестно изпълнява конституционните си задължения
но още вечерта на 3 февруари, след завръщането си от първото си посещение в Брюксел, призовава социалистите да върнат мандата. Отваряме една скоба, за да кажем, че народният гняв избухва не за друго, а заради опита на червените през близо двата месеца след оставката на Виденов да запазят властта на всяка цена дори с хватката, прилагана вече веднъж, на коалиционен кабинет като този на Любен Беров. Ако БСП бяха върнали тутакси мандата, нямаше да се стигне до тези ексцесии. До последния момент обаче, както се вижда от дискусиите в самата БСП, те са искали да преметнат всички и да останат на власт. Затова и на 4 февруари Добрев и Първанов идват по обед в президентството с готов състав на правителството. Но както днес припомня Стоянов, влизат през задния вход, за да не ги линчуват демонстрантите пред „Дондуков” 2. При представянето на папката президентът им отказва с пълното съзнание, че се движи

на ръба на конституционните си правомощия
И свиква консултативния съвет, където червените окончателно решават да се откажат от мандата си. Днес, при липсата на основния свидетел, Първанов иска да припише на себе си връщането на мандата като стратегически ход.
Истината е не в създадената  митология, че  имало две папки – едната със състава на правителството, другата празна, а в носеното от Добрев изявление, за което в БСП не искат да си спомнят. Разбирайки, че Стоянов играе твърдо, Добрев му връчва следното писмо:
„Намирам, че при създадената обстановка е невъзможно да се състави необходимото на страната правителство, поради което заявявам, че отказвам да бъда избран за министър-председател, както и да представя за избор в Народното събрание състава на новия Министерски съвет. Връщам Ви връчения ми от Вас мандат." В името на мира Добрев всъщност не се е съобразил с партийното решение и като кандидат за премиер е постъпил достойно, като на своя глава е откликнал на Стоянов и е върнал мандата.
Очевидно е, че Първанов незаслужено се

опитва да се намърда между двамата

които са действали достойно. Вместо да припомни честното поведение на Добрев, човекът с харамийския псевдоним пак се опитва да прави с чужда пита помен. Тука е уместно да припомним, че Добрев е знаел като вътрешен министър в правителството на Виденов, че Първанов е имал досие в бившите тайни служби. Дори е възкликнал, като го видял: „Е, какво ще го правим нашия Джорко?” Едва ли Първанов щеше да стане президент, ако двете му имена бяха станали известни още тогава. Това премълчаване само показва зависимостта на Първанов от кукловодите на криминалния преход. Тази зависимост, от която той публично винаги се е разграничавал (дори се е опитвал да се измъкне, но не е успявал), всъщност му е гарантирала постовете още от времето, когато бе кандидат- депутат на националистическия Общонароден комитет за защита на националните интереси в зората на демокрацията. По този повод би трябвало дори да се възмутим от изявлението му от събота, че днес има дефицит на лидерството и че имало имитация на действия и че се преливало от пусто в празно, защото точно той по време на десетгодишния си престой на „Дондуков” 2 направи всичко възможно да бъдат  създадени  „пластмасовите лидери” на  малки партии използвани за изпълнение на политически екзекуции и най-вече на отечественофронтовски инициативи, гарантиращи икономическия възход на Октопода.
А какво да кажем за снимката с миша дупка в стената, показана на форума в събота, която трябваше да илюстрира как някои (вероятно социалисти) се крият и не искат да излязат лице в лице истинския лидер на БСП. Или пък за израза, употребен от Първанов за сегашните управляващи, че действали според израза на съветския лидер Леонид Брежнев „Икономиката икономична дело на всеки”. Само тези два детайла са напълно достатъчни, за да се

види ниският таван на интелектуалните възможности

на Ловеца с двете имена. Бихме могли да коментираме и призива му за електронни магистрали вместо истински като римейк на онзи виц от времето на Тато, че не били компютри, а компоти, но ще се въздържим. Не за друго, а защото тепърва ще се види кой ще се опита да се скрие в миша дупка. Не от срам, защото той такъв няма, а заради поразиите, които е вършел като държавен глава. Някои от тях като помилванията на убийци, опрощаването на дългове и все повече изплуващите връзки с Октопода подсказват, че левицата не я чака нищо добро, ако своевременно не се освободи от Първанов и неговото агентурно обкръжение.