Общо показвания

понеделник, 21 май 2012 г.

Конгресният фарс на БСП

Театърът, който двамата основни играчи изиграха по време на 48-ия конгрес на БСП през уикенда, показа, че нито единият, нито другият имат намерение да спрат битката помежду си. Публичното помирение с думи и прегръдки между Сергей Станишев и Георги Първанов само отлага развръзката до предстоящите парламентарни избори догодина. Войната между тях обаче ще продължи на тихия фронт. С оттеглянето си Първанов само доказа защо има две имена, оттук нататък той няма публично да атакува партийния си лидер, но ще прави всичко възможно да го провали в достатъчна степен, че да бъде отстранен от „Позитано” 20. Станишев пък много добре знае това и едва ли ще остави бившия президент да се върне един ден на бял кон. Лидерът на европейските социалисти има и морално предимство след конгреса. И то е заради обяснимия тепегьозлък, проявен от Първанов – с месеци да руши единството на партията (включително и чрез думите, че Станишев запушвал партията, казани на самия конгрес), и след това да няма моралната сила да се яви срещу него въпреки очертаващата се загуба. И вместо това да заяви, че в името на единството се отказвал от битката... Същото се отнася и за останалите 28 кандидати за лидерския пост, с изключение на Георги Кадиев, който единствен има доблестта да оправдае доверието на тези, които са го номинирали.
За човека с харамийския псевдоним подобно поведение е обяснимо – предателството, интригите и ДС мероприятията (като сливенската история с онези пари), са част от криминалния преход, който очевидно за наследниците на бившата комунистическа партия още не е свършил.
Изобщо няма да се спираме на Соломоновата притча  за двете майки (една от които откраднала бебето на другата, след като видяла, че нейното е умряло, и затова потърсили справедливост от царя, който пък размахвайки меча, за да съсече уж бебето, тутакси разбрал коя от двете милее за него), разказана от Първанов при оттеглянето му и предизвикала възторга на делегатите. Първо, защото тя е цитирана неуместно от Ловеца с двете имена и, второ, заради маниакалността и невъзможността на един бивш кадър на ДС да намери полагаемото му се място след десет години безметежно съществуване на „Дондуков” 2. Подобни сравнения издават и 


опасния провинциализъм на така наречените по времето на соца народни хора, 


които все се стремят да приличат на някого от големите – единия ден на Тони Блеър, другия - на цар Соломон, но всъщност в главите им никога няма да отшумят залповете на „Аврора“, с които са закърмени. Такива като Първанов не могат да излязат лице в лице срещу опонента си (ще припомним как още през 2001-ва отказа да се яви срещу Петър Стоянов в директен сблъсък и по думите на един партиен лидер случайно стана президент), освен ако не са в силната позиция. Тяхната официална биография е съшита с бели конци и е всъщност низ от лъжи. Например самохвалството на Първанов, че никога не бил губел, изобщо не е вярно – той загуби парламентарните избори през 2001 година не по-малко катастрофално от СДС, но кой знае защо по този въпрос в партията му мълчат...
Дори на миналогодишните президентски избори загубата не е на Станишев, а на протежето на Първанов Ивайло Калфин, бивш негов съветник и настоящ евродепутат...
Споменаваме тези факти, за да бъде по-лесно разбрано случващото се оттук нататък в БСП. Защото действията на бившия президент ще станат партизански
Той ще нанася ударите си срещу Станишев и ще се крие в землянката си в гората, където ще се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Всъщност на конгреса Първанов спечели важно предмостие, като се намърда трайно в ръководството на партията. Самият факт, че той се класира на трета позиция сред членовете на Националния партиен съвет, показва, че той ще може да влияе било лично, било чрез своите протежета в ръководството на партията. Добрата новина е, че


Станишев едва ли ще го остави да руши партията


подмолно. В на пръв поглед меките му изказвания има много повече заплаха срещу вътрешните му противници. Когато той казва, че е победител с достатъчно убедително и заради това консолидиращо мнозинство, че ”разделителната линия в партията трябва да се лекува” и че е готов да работи с всеки, който покаже „реална воля” да се бори срещу управляващите, това означава единствено, че Станишев няма да допусне повече произвол. И че Първанов оттук нататък ще бъде принуден да сърба попарата за това, че е дръзнал да оспори лидерския му пост. На страната на лидера на социалистите са и старите хардлайнери, които недвусмислено показаха, че


няма да търпят партийните ренегати.


В шегата на Станишев, че „не се чувства тапа за шампанско, а партията не е бутилка”, всъщност има достатъчно заплаха срещу оттеглилия се безславно Първанов.
В момента в БСП на практика се запазва статуквото на Станишев. Известно е, че запазвайки го, той загуби пет последователни избори. Очевидно е, че трябва да направи онези крачки, които да накарат не само симпатизантите му, но и тези, които са дали вота на други партии, отново да повярват на БСП. Много трудна, почти


невъзможна за изпълнение задача


като се има предвид, че трябва да работи с хора, които обичат да мишкуват и оттеглят кандидатурите си, „за да не изгорят”. Влизането на „Позитано” 20 през задния вход, а не чрез вота на избирателите, показва, че Станишев ще трябва да работи с безскрупулни апаратчици и с потопили се дълбоко вътрешни опоненти. Въпросът възможно ли е с такива хора да се постигне победа е риторичен.
Това, което е ясно засега, е, че едно от малкото искрени неща, казани на този конгрес, принадлежи на Първанов. Напълно сме съгласни с думите му, че това е неговият нов „4 февруари.” (На тази дата през 1997 г. Първанов и Николай Добрев върнаха мандата за съставяне на правителство на президента Петър Стоянов след дни на масови улични протести срещу управлението на Жан Виденов.) Разбираема е както болката, така и посланието, отправено към спечелилия Станишев...
Но понеже приехме притчата, разказана от Първанов, за неуместна, ще си позволим да  разкажем подходящата за този конгрес притча:
Един любопитен монах запитал учителя си:
„Кой е пътят?”
„Той е пред очите ви” - отговорил учителят.
„А защо не го виждам?”
„Защото мислиш за себе си.”
„А вие? Виждате ли го?”
„Докато гледаш на нещата от две страни, казвайки „аз не виждам” и „ти виждаш”, погледът ти няма да се промени”, отвърнал учителят.
„Значи пътят може да се види, когато няма нито „аз”, нито „ти”?”
„Е, когато няма нито „аз”, нито „ти'' кой е този, който ще иска да го види?”
Това трябва да имат предвид не само социалистите, но и другите политически партии, преди да започнат следващата вътрешнопартийна война.