Търпението на червените почна да се изчерпва. Изненадващо то
не е насочено толкова към управляващите, колкото към своите. Още през лятото на
миналата година твърдолинейни бивши комунисти се обявиха срещу кандидатурата на
Ивайло Калфин за президент. Гневът им бе за това, че Калфин е изоставил
партията (при това в труден за нея момент) и само заради този факт абсолютно
недопустимо бил предложен за техен кандидат за държавен глава. Те остро
поставиха въпроса на най-висшето ръководство и поискаха БСП да има свой
автентичен кандидат за държавен глава. За тяхно разочарование тогава тази
вътрешнопартийна буря бе потушена не за друго, а заради сметките, които си
правеха двамата днешни основни кандидати за лидерския пост Сергей Станишев и
Георги Първанов. Председателят на партията си затвори очите, защото бе очевидно
че Калфин, като бивш съветник на Първанов, е негова кандидатура и негативите от
провала му трябваше да бъдат поети от тогавашния държавен глава. Той пък
смяташе до последно, че Калфин има шанс и сядайки на мястото му на „Дондуков”
2, ще попречи на това, което днес виждаме да се появява от авгиевите обори на
10-годишното президентстване.
Очевидно обаче
нито Станишев, нито Първанов са си направили добре сметката.
Прави се оказаха не двамата, а чугунените партийни глави,
които винаги са ценели здравата ръка пред апаратните сметки. Тази зима, вместо
Станишев да се поучи от тях и удари своевременно по масата, продължи с мекия
брус дори когато Първанов започна безцеремонно да прави своята кампания за
лидерския пост още през февруари. И тогава твърдолинейните бесепари дадоха
нишан на Станишев, че ще го подкрепят, ако реши да постави Първанов на мястото
му. Академик Владимир Топенчаров на един от националните съвети директно обвини
Първанов във фракционерство и поиска ръководството да му забрани да обикаля из
страната. Но Станишев не прие и това предложение. Така
в очите на хардлайнерите БСП започна да олеква
А Първанов с типичната за агент на бившите тайни служби
двойственост започна да демонстрира тоталитарно поведение и твърда ръка, което
през последната година очевидно липсваше на БСП. Само че той няма как да се
хареса на тях най-малкото поради това, че бившите комунисти винаги са
предпочитали единството пред промяната. Освен това голяма част от тях смятат
Първанов за предател, не защото навремето се намърда между капките на
председателския пост, а защото тайно се спазари с десницата по време на януарските
бунтове през зимата на 1997 г. Като бонус към тяхната ненавист се прибавя и
разкритието, че Първанов бил и Гоце. В комунистическата партия винаги са
гледали на бившата ДС като на обслужващ персонал
На всичкото отгоре човекът с двете имена, когото те
направиха на два пъти държавен глава с техните гласове, да вземе да каже, че на
„Позитано” има едва ли не някаква банда от богати апаратчици, които с лекота
вадят милиони от джобовете си и ги пръскат в медийното пространство, за да бъде
обруган техният бивш президент. И че партията му се е превърнала в
културно-политическо гето и това било тенденция, насаждана от самото начало на
прехода...
Ясно е, че с помощта на хардлайнерите Станишев може с един
замах да отвее Първанов и дори за назидание да го изключи от партията. Въпросът
е защо не го прави и най-вече защо държи в напрежение тези, които искат
Живковата твърда ръка. Отговорът на въпроса не е труден. Станишев е съвсем друг
политик и никога не бърза да вземе позиция и умело крие до последния миг козовете
си, с които ще прецака противниците си. Паралелно с това с леко аморфния си
стил допълнително ги изнервя и ги кара да действат прибързано.
Разбира се, че пуска и въдички, като тази за това кой води
във временните номинации
или пък иска вот на недоверие за енергийната политика на
управляващите, който, както е известно, като бумеранг ще се върне обратно не
към бившето червено управление, а към стратега на „големия шлем”. Станишев
много добре е надушил и реваншизма на Първанов, който така го заслепява, че губи
чувството си за реалност. А нито в БСП, нито в обществото са забравили какви ги
е вършил той от зората на криминалния преход до наши дни. Особено опасни за
бившия държавен глава са разкритията на афери по време на десетгодишното му
президентстване. А това не е нещо, което с лека ръка може да бъде забравено,
както днес се забравя какъв националист и антинатовец е бил Първанов. Аферите
винаги оставят чувство за пикантност и мирис на пари, което на фона на кризата
предизвиква всеобщо недоволство сред обществото. Например малко са хората,
които си спомнят навремето как
гръмна една афера „Петрол срещу храни”
свързана с бившия иракски диктатор Саддам Хюсеин. В тази
тъмна история изплува и БСП, чийто лидер по онова време бе Георги Първанов.
Тогава поради конюнктурни съображения и най-вече заради зависимостите на човека
с харамийския псевдоним, всичко бе потулено. Но е възможно разследването да се
поднови, защото има многобройни уличаващи факти, които просто трябва да бъдат
осветени, а Първанов да бъде вкаран в обяснителен режим. Този факт, както и
задкулисното толериране на олигарси, някои от които бяха застреляни като негови
съветници, е достатъчен, за да разбие на пух и прах желанието на Първанов да се
представя като новия стар силен водач на отрудените леви маси. Разбира се, той
може да се прави на какъвто си иска, но няма как да съблече вълчите кожи.
Затова и всекидневното му падение е право пропорционално на изявите му.
Ако се бе скрил скромно на последния ред
както обещаваше и бе изчакал до следващите избори, сигурно
щеше да има някакъв шанс за реванш и за подкрепа. Но сега това, което го
очаква, е разочарование след разочарование, защото няма нищо по-лошо от това да
загубиш доверието на тези, които са ти го дали...
Като спечели битката, Станишев едва ли ще изхвърли Първанов
от партията. Но със сигурност ще го прати на последния ред. Мрачното
задкулисие, чийто представител се оказа Първанов, вече не е нужно на никого.
Младите лъвчета и от ляво и от дясно искат своето, нямат обвързаности, но имат
прекрасни контакти и на Запад и на Изток, умеят да печелят с директността си, а
и знаят как да защитават интересите на избирателите, ако бъдат избрани.
Лошата новина е, че няма да има червен Армагедон. Не за
друго, а защото помията, която изсипва и очевидно ще продължи да изсипва
Първанов поне до конгреса, достатъчно принизи битката, за да я превърне в
обикновено обругателство. В тази каша ловецът с двете имена може да се чувства
добре, но това не е времето, когато можеше с лекота да се острелват архари,
нито пък последното десетилетие на миналия век, когато още не се знаеше кой кой
е и всеки можеше с лекота да се пребоядиса, както и да премине от партия в
партия. С всеки изминал ден
Първанов ще пада все по-ниско и ще се оплита в собствените
си плитки компромати.
Другата недобра новина за БСП е, че губенето на идентичност
със сигурност ще продължи въпреки желанието на червените хардлайнери. Тяхната
твърдост ще е като в онзи виц за Сталин, който се ядосал по време на една
прожекция за това че лошият герой е с мустаци като неговите и тутакси наредил
да се разстреля заедно с него и режисьорът, целият снимачен екип, роднините на
актьора, народният комитет за култура… В този момент се чул глас:
„А не може ли на главния герой да му обръснем мустаците?”
„Хм… и това е вариант…”, проявил милост диктаторът.
Изводът е, че въпреки призивите за твърдост, в БСП ще
продължат да си бръснат един на друг мустаците, но оцеляването им ще е нещо
като пир по време на чума.
