Безсмислените изяви на Първанов
Бившият президент Георги Първанов очевидно губи почва под краката си заради очертаващия се провал на неговата формация АБВ. Последните му изяви показват нервност, неприсъща за държавен глава, бил десет години на върха. Нападките му стават все по-груби, издават безсилие и нямат нищо общо с европейския дух на толерантност, който би трябвало да бъде водещ във всяка кампания за европарламент.
Вижда се също, че той е прежалил загубата на тези избори. Атаките му се фокусират срещу дейността на кабинета и партиите, които го подкрепят. Забелязва се и дистанциране от проекта за нова отечественофронтовска коалиция между ГЕРБ, АБВ и Реформаторския блок. Не за друго, а поради дребния, но немаловажен факт, че неговата формация се изключва от сметките за следващ парламент.
Особено забавни с голословността си са твърденията на бившия държавен глава за вероятността от избори наесен, както и от евентуалното преконфигуриране на политическото пространство. Такова със сигурност ще има. Но кога това ще стане, едва ли ще зависи от експрезидента. Подобни кръчмарски приказки само потвърждават колко зависим е бил той и колко е безпомощен без подкрепата на кукловодите на криминалния преход. С подобни евтини интриги,
Първанов не може да предизвика вниманието
на управляващите, защото зад тях не се крие реалната заплаха на мощна електорална подкрепа, достатъчна, за да ги свали от власт.
Това не означава, че Първанов няма цена, напротив никак няма да е маловажно, ако той успее да отклони няколко десетки хиляди гласа, принадлежащи на БСП. Затова е и шумът, който вдига срещу новото мнозинство. В аргументите му обаче няма конкретика, а само популизъм. Изрази като „това правителство е очевидно слабо”, „очаквахме нещо по-добро”, „той (кабинетът) не е полезен за страната” и класическото клише „на нас ни трябва работещо правителство, което да предприема реформи и да приема непопулярни мерки дори, защото кризата го изисква”, навяват скука, която няма как да трогне избирателите. А в опита да прояви характерното за човек с две имена коварство, като излъже премиера да го приеме, а след това да го направи на пух и прах, си личи, че действа по своя воля. Кукловодите, (които навремето му осигуриха избирането и чрез него дърпаха конците сред управляващите мнозинства), не биха си позволили такъв елементарен подход. А това означава, че са вдигнали чадъра над бившия президент, защото са оценили проекта му АБВ като неперспективен.
Дори да приемем за актуални причините да бъде приет от Пламен Орешарски – като намаляването на парите за някои общини и уволненията на държавни служители по политически причини, всъщност в загрижеността му не проличава мащабността, която би следвало да притежава бивш държавен глава. По-скоро става дума за дребнаво „дърпане на чергата” към своите. Затова искането остава впечатлението за жалък плач, допълнително отблъскващ червените симпатизанти.
Истината е, че Първанов сам падна в капана
който готвеше за Сергей Станишев. Най-вече заради прекалени амбиции и преждевременното отваряне на фронт за свалянето на лидера на БСП. Още в самото начало стана ясно, че бившия президент няма никакъв шанс. А агресивния му стил допълнително предизвести провала му. Трудно е, разбира се, да се очаква от човек с не особено голям потенциал, (както правилно е забелязал един от разработвалите го по вербуването агенти), да осъществи самостоятелно кампания. Дори неговия водач Калфин е обречен на провал. Но затова е виновен не само Първанов, но и той самият, защото се хвана на това хоро без достатъчно основателни мотиви. Омразата към някого и желанието за реванш не могат да бъдат водещи, в която и да е кампания. Такъв подход мирише единствено на късен постоталитаризъм, който особено по време на кризата в Украйна, не може да донесе позитиви в страна- член на НАТО. Точно в това време на изпитания започват да изплуват отново антинатовската дейност на Първанов, неговото писмо в подкрепа на диктатора Милошевич и съмнителното набъркване на БСП в аферата „Петрол срещу храни” на другия диктатор Саддам Хюсеин.
Това допълнително вкарва експрезидента
в улея на оправданията, което изцежда и без друго крехкия ресурс, с който разполага лидера на АБВ. Оставяме настрана други болезнени сфери, като например несполучливият „Голям шлем” в енергетиката и загробването на червената партия на парламентарните избори през 2009 г. с налагането на мажоритарния избор. Направо е чудно как с подобни грехове Първанов тръгна да се връща в политиката. Но и това не е необяснимо. Логично е тъмните субекти на прехода да се стремят да върнат предишното статукво. Това че не се връщат, е резултат от смъртоносните боричкания между отделните инженерингови продукти. А напоследък и на избирателите, които все по-трудно могат да бъдат излъгани с подобни сурогати.
