Очевидно нещо притеснява премиера и близки негови министри, че през последните дни превърнаха в мантра израза “Министерският съвет е този, който определя външната политика на България”. Нали това е гарантирано от конституцията, защо трябва да го натрапват? И не е ли по-скоро знак към останалите институции, който цели да покаже, че новите управляващи няма да допускат някой друг да решава вместо тях. И всеки трябва да спазва разписаното в основния закон на страната.
По всичко личи, че това е най-вече предизвикателство към държавния глава, за който се смята, че е бабувал и помогнал проектът “Продължаваме промяната” да се роди и осъществи.
Бързата размяна на реплики
между Кирил Петков и Румен Радев за стъпките, които трябва да следва страната ни за приемането на Северна Македония в Европейския съюз, както и смяната на шефа на “Булгаргаз”, бивш министър от служебен кабинет и заплахата да му бъдат повдигнати обвинения също предизвикаха напрежение между двамата. Няма да коментираме и неофициални противоречия, свързани с назначения на областни управители, постове в министерства и не на последно място разширяващите се властови възможности на недолюбваната от президента Корнелия Нинова.
Ден след ден се вижда как огромното влияние, което новоизбраният президент имаше в политическия живот през миналата година чрез няколкото служебни кабинета, днес се свежда до добре познатите му представителни функции, отредени му от конституцията. Нещо повече – за да бъде ясно на президента докъде се простират възможностите му, след последните консултации по национална сигурност при него, премиерът свика съвета, който е към Министерския съвет, и подчерта, че той ще е този, който ще взема последните решения по ситуации, свързани с националната ни сигурност.
Това всъщност е тънък лед, по който управляващите трябва да внимават как стъпват.
Не само заради еманципирането от президента, но и заради започналите да се проявяват пробойни в четворната коалиция.
Не е ли смущаваща прогнозата на уж подалия оставка, но преизбран лидер на "Да, България", че "с много висока сигурност" предстоят парламентарни избори. Няма начин всички заинтересувани да не калкулират това изявление. Като прибавим към това, че по отношение на политиката към Северна Македония има възражения и от БСП, и от ИТН,
управляващите остава да разчитат
единствено на спазването на коалиционното споразумение. Или казано в прав текст получаването на водещи управленски позиции от партньорите и използването на техните възможности са ключови за стабилността на управлението. В момента наблюдаваме разгръщането на този процес. И все още няма конфликт заради засегнати или пресечени интереси. Засега той е отдалечен във времето. Но винаги трябва да се има предвид, защото ще е предпоставка за разтурването на коалицията. Както се е случвало през годините с други многопартийни управления.
И ще е добре, независимо че има само “мърморене” от партньорите, да се попитаме защо изведнъж започна да се шуми и дори да се подклажда конфликт между премиер и президент. И това изненада ли е?!
Нима никой не забеляза, че големите благодарности на днешните управляващи към президента от миналата есен след решението им да създадат свои проект са, защото те тръгват по свой път. И когато те един през друг обясняваха как той нито веднъж не им е вдигнал телефона да им нареди нещо си и че ги е подкрепял за изчегъртванията още в служебните кабинети, прозира единствено характерната за бизнеса формула “пито-платено”. Още тогава е имало разминавания дали преди президентските избори или след тях, например тази пролет, техният политически проект да стартира, но с участието и на близки до държавния глава хора. Неслучайно през последните дни вече се спрягат имена на свързан с президента нов политически проект - предимно на бивши и некласирали се в последните парламентарни избори политици.
Днес еманципирането на премиера вече е публично
Затова не бива да се учудваме, че когато президентът каже, че визитата в Северна Македония е била прибързана, а премиерът отговори – не, закъсняла е, това означава тежко разминаване между двамата във визиите за развитието на политическия живот. Държавният глава очевидно смята, че той трябва да диктува правилата на играта, както го прави цяла година и породи съмнения за стремеж към президентска република. Но, от другата страна, вече е премиерът - изпълнителната власт е в неговите ръце.
Затова “помирителната” фраза “ние сме отборът на България” започва да дрънчи на кухо.
И дори общото им явяване на честванията на годишнината от смъртта на Гоце Делчев в Благоевград също не ни убеди, че са екип, особено с различните нюанси във витиеватите речи, произнесени по този повод от двамата.
Пушилката всъщност е да се внуши на премиера, че ако не се съобразява и продължи да изолира президента от управлението на държавата може да бъде задействан механизмът “Боянски ливади”, с който преди близо 30 години тогавашният президент Желю Желев свали от власт премиера Филип Димитров. Това на пръв поглед изглежда напълно възможно – президентът има контрол върху силовите ведомства и служби, а управляващата коалиция е крехка.
Но дали практически жълтият картон може да стане червен
Отговорът е: на този етап не може!
За да се стигне до предсрочни избори и съответно назначаването на служебен кабинет, не е достатъчно само да падне правителството. Президентът трябва да има широка парламентарна подкрепа. Но само “Да, България” и ИТН биха могли да участват в подобна завера най-вече заради желанието за реванш от загубата на гласове на последните избори. Очевидно само подкрепата на двете партии няма да е достатъчна. В момента има открита война между лидерката на БСП и президента. Партийният вестник “Дума” всекидневно громи държавния глава като враг, предал БСП, точно както се е случвало в най-мрачните години на комунистическия режим. Ясно е, че от партията на “промяната” ще застанат зад лидерите си.
А това означава, че ако президентът иска да отстрани премиера, той трябва да разчита на гласовете на опозицията. Възможно е и да ги получи, но едва ли опозицията ще остави властта в негови ръце чрез поредното служебно правителство. По-скоро те ще инициират опит да се състави правителство от експерти, което да получи подкрепа от поне една от опозиционните партии. Има и други варианти. Затова не е логично да се смята, че президентът може еднолично да поеме отново кормилото на държавата чрез служебен кабинет.
Изводът, който се налага от действията на опитващите да подкладят или неглижират напрежението между президент и премиер, е, че може да станем свидетели на поредния политически цугцванг, в който никой няма да има надмощие.
И ако управляващите милеят за стабилността на държавата, премиерът не трябва да обръща внимание на пушилката “жълт картон”, а на поведението на опозицията.
А тя не само няма намерение да се остави да бъде “изчегъртана”, но показа на управляващите, че няма да им даде 100 дни отсрочка да си подредят къщата.
Нека припомним звучния шамар, който получиха от ГЕРБ, ДПС и “Възраждане” в търсенето на мнозинство за промени в конституцията за съдебната власт в края на миналата седмица. Политическият пиар има ефект по време на предизборна кампания. Но когато тя свърши, се вижда, че за промени, свързани с отстраняването на ключови фигури, като например тази на главния прокурор, се иска друг подход, който няма нищо общо с очертаващия се вече покрай извършените нови назначения “стани, за да седна”. Казано по-просто – без диалог с опозицията сегашният кабинет освен че няма да е стабилен, няма да има възможност да работи за благополучието на страната и на нейните граждани.
Дали обаче взелите властта ще съумеят да променят отношенията помежду си, или ще продължат да се надцакват и водят самоубийствени битки “кой да води бащина дружина”, предстои да видим. Да не се окаже обаче, че накрая сметката ще я платим отново всички заедно. А вятърът на промяната да се изниже точно както е казал народът “ни лук ял, ни лук мирисал”.
Неизбежният конфликт между президент и премиер
Почти няма случай в най-новата ни история след 10 ноември 1989 г. президентът и премиерът да не са водили битки помежду си. Първата от тях между Желю Желев и младия министър председател Филип Димитров се превръща във война на 30 август 1992 г. с пресконференцията, дадена от държавния глава на Боянските ливади, с която той сне доверието си от него. Тя приключи сравнително бързо, първо със свалянето на Стефан Савов от председателския пост на Народното събрание, последвано от загубен вот на доверие, поискан от Димитров.
Президентът Петър Стоянов неколкократно критикува за корупция управлението на Иван Костов, като най-известна е фразата “Кажи си, Иване!”, произнесена на 19 април 2000 г. Прави се несполучлив опит Костов да бъде отстранен от лидерския пост в СДС, но това води до поредното дестабилизиране на партията след отстраняването преди това в края на 1999 г на десетина министри. В крайна сметка заради подмолната война двамата губят постовете си на парламентарните и след това на президентските избори.
Между следващия президент Георги Първанов и премиера Сергей Станишев също се води битка кой да доминира в политическия живот. Тя също не е много публична, но през цялото време има напрежение между двамата. Когато мандатът на Първанов свършва, той прави опит отново да си върне лидерския пост в партията, но само предизвиква изключването му от партията.
Президентският мандат на Росен Плевнелиев ще се запомни с подкрепата на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски, което пада през юли 2014 г.
Най-остър е конфликтът между Румен Радев и Бойко Борисов. На 4 февруари 2020 г президентът Радев снема доверието си от кабинета “Борисов 3”. Следват многобройни остри конфликтни ситуации между двамата, които независимо от преминаването на Борисов в опозиция още не са приключили.
