Излишният вот на недоверие

Очаквано четвъртият вот на недоверие към правителството не мина. Обясними са и емоциите, разгоряли се около него, пред вид резултатите от изборите за европейски парламент, състояли се в неделя. Въпросът как ще продължи политическият живот оттук нататък и каква ще е съдбата на правителството не е маловажен. Но на него не може да се отговори с натиск, нито с насилие. Видя се, че и продължилите близо година протести не донесоха резултат. А партийното им продължение тези дни съвсем ще ги довърши. Но ние няма да мислим вместо “умните и красивите”, които демонстрираха учудваща безпомощност във всяко отношение. (Такава не е имало и преди петдесет години, когато започнаха студентските протести в американския университет “Баркли”). Защо нашите протестъри са изостанали с близо половин век е друг въпрос, най-вероятно е резултат от посткомунистическо мислене, ако проследим генезиса на техните кукловоди от небезизвестните НПО-та и тинк танкове. Определяният от някои като криминален преход обаче не може да бъде извинение за днешните политици. Вярно е, че опозицията ни е млада, но след като е минала през властта, след като имала ресурс за “няколко кабинета” и е победила за десети пореден път социалистите, би следвало да е наясно с правилата на демокрацията. А те не са бойкотиране на парламента, нито пък са свалянето му чрез популистки методи. Кабинетът доказа че не се влияе нито от улицата, нито от противоречивите действия на опозицията.

Това не означава, че трябва да се продължи с противопоставянето, каквито бяха декларациите след гласуването вчера. Напротив, една демонстрация от страна на опозицията, че е готова да седне на масата на преговорите по важните за страната въпроси като например актуалната енергийна проблематика, включително и обсъждането на предсрочни избори, би било верният знак. Бакалските сметки няма да са от полза. Най-малко поради простата причина, че и управляващите могат да смятат. При това са доказали, че в правенето на печелившите сметки са по-добри. Само този факт би трябвало да накара бившите управляващи да сменят агресивния тон. Кой какво ще спечели е въпрос, който също подлежи на обсъждане. Но по-важният въпрос е всички политически партии да обединят усилията си в полза роду. Защото данъкоплатецът е този, който опира в крайна сметка пешкира. Знаем какво се случи след спирането на едни атомни блокове, продухаха ни ушите и с онзи “гьол” в АЕЦ “Белене”, сега ни заглавичкат с това колко е вреден “Южен поток”. Всъщност вият тези, които останаха извън поръчките по строителството и денонощно насъскват срещу проекта своите политически протежета. Каква компенсация обаче ще трябва да получим, ако бъде спрян, и кой ще ни я плати не казват, нито имат намерение да се борят за подобна кауза. Затова е ясно, че този им номер няма да мине. Ако ли пък някои партии са решили да се самоубият политически, прав им път. Има такъв пример с разпада на десницата и жалкото им представяне на изборите, с което те незнайно защо се гордеят.

Последният извод е поучителен и за тресящата се от проблеми левица. Затова колкото по-бързо и едните, и другите се вземат в ръце, толкова по-добре. Политическият живот не търпи празноти. Те може да се запълнят временно от инженерингови продукти, но това ще е само в ущърб на гражданското общество, каквото се опитваме да създадем. Затова политиците трябва да се доверят на онзи надпис, поставен не случайно на фасадата на Народното събрание: “Съединението прави силата”. И тутакси да седнат на кръглата маса.