Двама президенти - една цел

На тези, които познават основните принципи на капитализма - разум, напредък, технологии, със сигурност ще им се види странно, че ключови фигури в държавата ни, вместо да изповядват тези ценности, търсят и стимулират вражда, омраза и разрушаване. Но за едно посттоталитарно общество, в което шестват машите на задкулисните кукловоди, това не е необичайно явление, а част от действителността. Не е странно, че двама президенти (бивш и настоящ), които би следвало да имат противоположни политически позиции, са се обединили в обща цел - да свалят правителството, да предизвикат предсрочни избори и да доведат на власт удобен за фалиралите олигарси отечественофронтовски кабинет. Тази симбиоза още в зората на демокрацията бе определена като червено-синята мъгла. А опитът за поредното й превъплъщение ги превръща в лишена от съдържание гротеска.
Може ли по друг начин да се гледа на следното казионно твърдение на Георги Първанов: „Дълго чакахме кабинетът да започне да работи, но това не стана. Правителството е слабо, с вързани ръце, решенията се вземат в партийните централи”. Според лидера на отцепилата се от социалистите формация АБВ оставката на правителството

не зависела оt резултатите на евроизборите

а от това как се справя с работата си. „Те могат дълго да удържат, но това няма да е полезно за държавата”, е фундаменталният извод, който той прави. Всъщност освен злост, закана и мераци за реванш, в думите му няма нищо съзидателно. Те търсят подкрепа сред сектата на разочарованите съпартийци. И, разбира се, сред червените симпатизанти, кривнали към ГЕРБ, което обикновено се премълчава. Но е важно за отбелязване, защото губещ може да е не само БСП, но и ГЕРБ. За тяхна радост обаче загубата вече е минимализирана. И това си личи от последните изследвания на предизборните нагласи. Бе и логично да се случи след изхвърлянето на Първанов от червените редици.  Лош знак за избирателите е и сляпата подкрепа на Първанов на руската инвазия в Крим. Тази подкрепа, както и обвиненията към сегашните управляващи в 

прозападна ориентация, са обикновен популизъм, който носи повече негативи за
страната ни

но не е и от полза за Москва, тъй като тя винаги се е стремяла към реална подкрепа, а не само на думи. Осъществяването на „Южен поток” е достатъчно основание на Русия да подкрепя сегашните управляващи. Известно е, че проектът бе подписан от предишните управляващи, но впоследствие те не си мръднаха пръста и на всички им писна от техните шикалкавения.
На практика Първанов не е нужен на никой, освен на онзи икономически кръг, за който всеки, който руши в момента, е добре дошъл.
Същото се отнася и за сегашния държавен глава Росен Плевнелиев. На пръв поглед той минава за проевропейски и пронатовски политик. Но е не по-малко несъстоятелен в подкрепата си за западната цивилизация. Затова и отношението към него е като към човек, на когото не само не може да се разчита, но е по-добре да бъде отстранен от поста, защото се е превърнал в бреме за всички.
Това, че той не помага за нормалното функциониране на държавата, а с действията си подкрепя екстремистко малцинство от провокатори, е ясно още от лятото на миналата година. 

Разкриването на двойнствената му същност 

чрез участието му в офшорки, близки до фалиралите олигарси, бе друг факт, допълващ визията за неговите действия. А онази среща във Виена с шефа на EVN по подобие на тази с Путин в Сочи (за които той си затрая) само показва на западните ни партньори, че не трябва много да гледат сериозно на клетвите му за вярност.
Ето какво каза Плевнелиев в словото си по случай Гергьовден
„Правилният отговор на икономическите проблеми, на засилващия се национализъм и на украинската криза е повече Европа. Задължени сме да работим за нова фаза на икономическа, енергийна, финансова, отбранителна, политическа и човешка интеграция, за по-силен Европейски съюз”, продължи държавният глава и допълни: „Европейски съюз, който да не допусне отново да се върнат ретроградните политики на велики сили и периферия между тях. Ние, балканските народи, знаем най-добре до какво води това.”

Безсмислена и отчайваща фразеология. 

Ако държавният ни глава е политик на място, вместо да словоблудства за военна и енергийна независимост, той трябва да поиска от европейците конкретни компенсации и помощ за диверсифицирането от руската зависимост. Тя може да се изрази в няколко милиарда евро като компенсация за евентуалното блокиране на „Южен поток” у нас. Може да бъде поискано незабавно съдействие и пряко инвестиционно участие в ускореното построяване на газови връзки със съседните ни страни. Най-малкото, което би могъл да направи държавният ни глава, е да неутрализира критиките срещу страната ни заради твърдата политика за построяването на „Южен поток” със съответстващи нападки за зависимостта на тези страни от Русия, за които дума не обелват. Продажно е да се мълчи, когато нашите съюзници се опитват да прехвърлят бремето от болната на здравата глава. А си е предателство точно в столиците на тези страни Плевнелиев да им приглася и да атакува родината си. Надяваме се, че той ще си вземе бележка и ще го има предвид по време на предстоящото си посещение в Германия.

Всъщност на пръв поглед странното антидържавно обединение на двамата президенти е в известен смисъл и добре дошло. 

Защото даде възможност на избирателите не само да разберат, че и двамата са от едно котило. Но и че двамата се държат като контрабандисти на една отхвърлена и осъдена от историята политика на тоталитарната държава. Новите одежди, с които се премениха в посткомунистическите времена, не промениха с нищо същността им, изразяваща се в лично облагодетелстване и рушене на демократичните ценности.