В
далечната 1966 г. двама разузнавачи – англичанинът Джеймс Бонд и българинът
Авакум Захов, влизат в люта схватка в романа на писателя Андрей Гуляшки „Срещу
07”. Няма да коментираме, че краят на произведението в изданието на английски
език е различен от българския оригинал. Същественото е, че Бонд е наказан от
своите и захвърлен сам на ледник в Антарктида, след като се проваля в
операцията по отвличането на съветския професор Константин Трофимов, създател
на нов тип лазерно оръжие. Той е победен от офицера от българската Държавна
сигурност Захов.
Дори
беглото сравнение обаче на приличащите по-скоро на комикси истории за Бонд и
Захов с някои скандални разкрития у нас със сигурност би накарало някогашните
врагове, а днес съюзници, да се червят от дивотиите, които извършват хора на
далеч по-високи позиции от тях в днешните служби. Като например вместо да
ровичкаш с отвертка в техниката, да извършиш нужните манипулации дори от
разстояние, защото трябва да си подготвен и за такива действия, ако някой се
опита злонамерено да посегне на тайните ти. Елементарно е също да се знае, че
коли, натъпкани с такава техника, ще имат джипиеси за проследяване, след като
днес дори нескъпите велосипеди разполагат с такива против кражба.
В
политически план би следвало да се предположи, че гласовете на тези, които още
не са определили как да гласуват, ще
дадат
тласък на
малки
стари или
нови
формирования
със
засилено гражданско присъствие. Участията им в телевизионните дебати през
последните дни обаче показват, че те просто повтарят обвиненията, които си
разменят големите партии и на практика се превръщат в техни клакьори. Винаги е
имало съмнения, че 100-те милиона лева, които се дават за целите на
оперативното наблюдение, не се изразходват целесъобразно. Затова когато
Борислав Сандов от „Зелените” се съгласява, че за подслушване се харчат много
пари, че те „отиват за обслужване на политически интереси, а не за реално
противодействие на организирана престъпност”, или пък че „службите са, за да се
подслушват едни други политиците,” както твърди Венци Мицов от партия „Глас народен”,
това
няма как
да впечатли избирателя и
да го
накара да изхаби
образно
казано, гласа си. Дори да го направи под формата на протестен вот, то този вот
пак ще отиде напразно. Учудващо е как бързо уж нови формирования се подвеждат
от статуквото, доминирало по време на криминалния преход и не могат да хванат
електората така, както например царят го направи с прочутата си програма. И
това не е само защото липсват харизматични водачи. А защото новите лица са
плавали преди всичко по вълната на събитията, а не са се готвели за същинска
политическа надпревара, която предполага съвсем друг подход. Битката срещу
високите сметки на ток и парно, срещу имагинерни икономически субекти,
познаващи далеч по-добре от тях правилата, и противопоставянето на големите
партии, показва всъщност, че
недоволството
е едно, но
навлизането
в
политическото
блато
от
неподготвени
и не
дотам опознали се помежду си групи хора ги превръща в удавници, които вече се
чудят защо са се хванали на това хоро. Казано в прав текст участието на малките
партии и движения в тези избори е в полза на водещите политически субекти. А
бурята от поредицата от скандали е само в чашите на върхушката. Недопустимо е
някак си голяма фигура от европейската левица да зададе тон на предизборната
кампания със
скандал за
подслушване,
вместо да
зарадва електората
с
оптимистични леви идеи
Още
по-нелепо е една отвертка да прерасне в балон, който някои с грандомански
видения определят като „Българския „Уотъргейт”. Подобно образно превъзбуждане
води до нездрав популизъм, който винаги може да се обърне срещу създателя му.
Последните социологически проучвания потвърждават, че разликата между двете
големи политически сили не е голяма, по-същественото е, че няма промяна от
преди раздухването на „разкритията”. Дори заявлението на главния прокурор, че
две трети от данните в сигнала може да са истина, не накара избирателите да
променят отношението си към тези, които искат доверието им. Едва ли в
централите на ГЕРБ и БСП не си дават сметка, че шумотевицата води не към
победа, а към приблизително равенство. Този
патов
резултат допълнително очертава нерадостното
положение
на
инжектираните с ентусиазма на улицата малки играчи. Освен това си личи от
последните нагласи, че двама от всеки пет гласоподаватели биха искали да се
появи нова значима партия на протестиращите, като един от всеки пет декларира
готовност да гласува за нея. Тоест безмилостният извод е, че няма такава партия
на тези избори. Затова и участието на малки формирования прилича на уроците по
скокове във вода, които си дават двама луди.
Отишли до
басейна, той обаче се оказал празен. Напълнили един леген, сложили го на дъното
и единият вика на другия „Скачай!”. Оня се хвърля от кулата, а този му дърпа
легена. Естествено човекът се утрепал.
„А бе,
защо дръпна легена, та човекът се размаза?” попитали лудия докторите.
„Ами
забравих да го питам може ли да плува” бил незабав-
ният
отговор.
Що се
отнася до участието на двамата разузнавачи, бивши противници, в този цирк, то
със сигурност това би било една комедия, в която Бонд и Захов пият бира и се
превиват от смях, защото са проумели, че е безсмислено да се косят в един свят,
в който полицията трябва да бъде пазена от политиците и това, че понякога на
редовите служители им се налага да следят политици е най-малкото отмъщение, което им се полага
Добре би
било и новопоявилите се кандидати за политици да знаят, че няма да е лесно да
се преборят със статуквото, особено ако са готови да скочат в политиката,
защото си мислят, че легенът с вода ще е достатъчен, за да променят системата.
Най-лесното е да се намери кой да им го дръпне в последния момент.
