Изгубеното дясно поколение

Повечето от тях отдавна са минали Христовата възраст, а някои вече са влезли в петдесетилетието си. На техните години Филип Димитров беше вече бивш премиер, а Надежда Нейнски четири години беше външен министър в правителството на ОДС (1997 – 2001). И нито един от тях няма да има шанса да влезе в голямата игра, както го направиха Филип и Надежда. Колкото и парадоксално да звучи, основната вина за това се носи от старите десни политици, които и до днес не дават шанс на повярвалите за дълго в тях млади сподвижници. Тези, които трябваше да изградят своите приемници и да оставят партиите си в сигурни ръце, както обикновено се прави в страните членки на НАТО и Европейския съюз, предпочетоха да робуват на старите клишета, характерни за бившите комунистически режими – „власт без бой не се дава” и „след нас ако ще и потоп да настане”. Затова сме почти сигурни, че никой млад десен лидер не би отдал тази почит, която през всичките години, а и днес след смъртта й, отдава Дейвид Камерън на лейди Маргарет Тачър.

Не само е парадоксално, но и смешно двама бивши лидери на СДС, носещи основна вина за разпада на дясното, днес като шефове на свои формации (ДСБ и „Синьо единство”) да се обвиняват в това

кой и защо е поискал един милион

и кой и защо не му ги е дал, вместо открито да поемат вината, че пожертваха младите, които така искрено им вярваха. Трябва ли да припомняме как тъмносините Прошко Прошков, Даниел Митов, Петър Николов и Христо Ангеличин вкупом преди година напуснаха партията и заявиха, че тя се е превърнала от общност на каузата в клика, която търси само собственото си оцеляване. Малко по-късно това се потвърди в очаквания разпад на Синята коалиция. И вместо да си вземат поука, като се обединят и опитат да върнат мощта на стария Съюз на демократичните сили, друга група младежи се поведоха по носа на бившата външна министърка и не след дълго бе създадено „Синьо единство”, за да може днес техните лидери да ни забавляват горчиво с нелепите си  обединения.

Лошата новина за

младите десни политици

е, че те също имат немалка вина за сегашното си състояние. Мартин Димитров например имаше шанса да обедини своето поколение и да превърне синята партия във водеща политическа сила. Вместо това той се превърна в патерица на другата партия от Синята коалиция. И от първия ден на предишното управление, вместо да го подкрепя безрезервно, както подобава на сродна народна партия, той първоначално обяви, че държи „златното ключе”, и поиска своя дял от трапезата на властта и след като бяха отсвирени, дясната коалиция се превърна в яростен противник на управлението, не по убеждение, а защото така искаше неговият патрон.

Особено дразнещо бе допуснатото

сътрудничество с бившите комунисти

по време на вотовете на недоверие към правителството. Това отблъсна хиляди десни избиратели, което най-много пролича на последните президентски избори. Интересно е да се отбележи, че никой от младите не се опита да се противопостави на подобна грешна политика. Напротив - те започнаха да повтарят гафовете на старите десни политици, като вместо да потърсят грешките в себе си, да ги изчистят и да се консолидират помежду си, те решиха да се движат по пътя на най-малкото съпротивление, като предприемат стъпки за собственото си оцеляване. Затова се превърнаха в

удобно оръдие за разчистване на стари сметки

между десни лидери, които отдавна са загубили народното доверие. Мартин съвсем естествено загуби лидерската битка в СДС, от седмица се вижда как и неговите приятели в „Синьо единство”, не само че нямат шанс за следващия парламент, но правят така, че пропастта между тях и техните колеги в ДСБ става непреодолима. След изборите пък ще се види, че и други от разроилите се млади десни политици не са избрали верния кон. Всъщност за десет години след катастрофата на управлението на ОДС вдясно

имаше възможност да се сменят поколенията

Но дори и днес не се очертава такъв лидер, който, вместо да се умилква като пале пред отдавна загубилите доверието на избирателите политици, да се опита да обедини младите. При това положение правилният път би бил всички те отново да се завърнат в старата централа на улица „Раковски” 134. Защото там все още има традиции и кауза за обединяване. Точно от там може да изскочи и заекът на тези избори. В изборните си листи, особено в страната, сините не залагат на партийните номенклатурчици, а на популярни в градовете си общественици – лекари, инженери, строители, бизнесмени...

Може да прозвучи нелицеприятно за провалените десни политици, но те не направиха точно това – вместо да работят само на думи за каузата, а практически

да се стремят да станат синя номенклатура

те трябваше да се погрижат да станат добри в собствените си професии, така че хората да ги заобичат за това и съответно да им дадат шанса да управляват. С какво друго освен с парламентарните и партийните си изяви например може да се похвали бившият лидер Мартин Димитров. Можем да се върнем и по-назад и да стигнем до зората на демокрацията, когато СДС се наводни с кариеристи, разчитащи единствено на държавната софра. В това се състои и най-голямата вина на старите десни политици, които имаха прекрасната възможност да създадат законови правила за съществуването на средна класа, която да се превърне не само в партийна опора, но и в своеобразна банка от кадри. Вместо това през 

всичките години сините се интересуваха

единствено от лично облагодетелстване

и оцеляване чрез запазването на статуквото с безскрупулна демагогия и безпринципни съюзи, гарнирани с безпаметно политическо пиянство. Затова някои десни политици днес много приличат на онези двама пияници, които се натряскали здраво и на път за вкъщи единият лазел по земята, а другият се подпирал по оградата. „Абе, братче, виж как си се напил, лазиш като куче.” А другият отвърнал: „Ще те видя и теб, като свърши оградата.”