Българският
патриарх Неофит се обърна към хората на България да не посягат към живота си. Загрижеността му бe провокирана от трагичните случаи на
самозапалване през последните седмици.
За първи
път след десетилетия на вътрешни ежби висш български духовник показа, че
църквата няма да е безучастна към съдбата на своето паство. Патриарх Неофит
призова “тези наши братя”, които чувстват, че нямат сили да овладеят себе си,
да усилят вътрешната борба, за да победят греха и отиването към недостойни
дела, а когато решат, че могат да бъдат силни,
нека да
потърсят и Божията помощ, с която ще бъдат всякога способни да победят греха.
Обръщението
на светия отец ни дава повод да припомним една история. През 1942-а Виктор
Франкл, известен психиатър и невролог от Виена, е депортиран като евреин в
нацистки концлагер заедно с жена си и родителите си. Три години по-късно,
когато лагерът е освободен, всички от семейството му са мъртви, единствен той
оцелява. Само за девет дни написва книга, превърнала се в една от десетте
най-продавани в света. В нея Франкл разказва за разликата между оцелелите и
загиналите, свеждайки я до прозрение, направено от него като ученик. Тогава
един от учителите му обявил пред класа, че „животът не е нищо повече от процес
на горене, процес на оксидация”. Франкл развълнувано попитал:
„Какъв
може да бъде тогава смисълът на живота?”
В лагера
на смъртта той намерил отговора: хората,
които успявали да намерят смисъл дори и при най-ужасяващи обстоятелства, се оказвали
далеч по-устойчиви на страданието от онези, които не успявали. Франкъл дава
пример със затворник, който мислел за самоубийство. Като
много други в лагерите, този мъж бил напълно лишен от надежда и смятал, че няма
какво повече да очаква от живота, нищо, за което да живее. „Това беше въпрос на възможност да му се покаже, че животът все още
очаква нещо от него“, пише Франкл. За този човек това било малкото му дете, което по
онова време се намирало на свобода, макар и далеч от него. Франкл пише: „ Един човек, който
осъзнава отговорността, която носи пред някое човешко същество, което го очаква
с любов, или пред някаква недовършена работа,
никога
няма да бъде в състояние да захвърли живота си.
Той знае
„защо”-то на своето съществуване и ще бъде в състояние да издържи почти всяко
„как”.
В
библията на тези въпроси също е отговорено подобаващо. Не случайно патриарх
Неофит каза, че има и други пътища, по които могат да се разрешават въпросите,
а не по пътя на жестоката смърт. „Пръстта на гроба с нищо не може да ни
помогне. Ако търсим да постигнем целите си по този начин, ние нарушаваме
най-главната заповед на Бога да се жертваме в любовта, като жертвено служение
на ближния, а не като жертва от липса на надежда, жертва от липса на пътища, по
които могат да се разрешават въпросите”.
Това, което ще добавим е, че
Това, което ще добавим е, че
времената
на концлагерите са минали.
По
улиците на градовете ни не се движат съветски танкове, както бе през 1968 г. в
Прага. Нашите протести едва ли могат да се сравнят със случилото се на
пекинския площад „Тянънмън” през 1989 г. Тук е уместно да припомним, че
комунистическият режим, както и последвалият го криминален преход, натрапваха с
години уродлива ценностна система, нямаща нищо общо с демокрацията - човек за човека си остава вълк, с
пари може да се купи всичко и в името на парите е позволено всичко. Тоест няма никакви християнски ценности. Освен
това
параноичната
абсолютизация на демократичното общество доведе до нездрава носталгия по бившия
режим,
изразяваща се в очакването, че рогът на изобилието може да
дойде с някой нов бащица. Нали помните онзи лаф от времето на соца - ние ще ги
лъжем, че работим, а те ще лъжат, че ни плащат. И всички ще са доволни. С
подобна кочина от мисли до драсването на клечката се стига за секунди.
Затова в
заключение ще кажем: време е да се проумее, че страданието има някакъв смисъл не като сложиш край
на живота си, а когато ти самият ставаш друг.
Една от
Божиите заповеди гласи “Не убивай”, а ти я престъпваш, защото убивайки себе си,
се изравняваш с предателя Юда, който се обесва. А това е недопустимо за един
християнин. И за всеки човек.