Протестите, започнали миналата седмица в страната, вече предизвикват противоречиви реакции, стигащи до гневност. Причината не е в тези, които губят работните си места или се очаква да ги загубят, нито в тези, които все още са на работа, но едва свързват двата края, а в неясните искания на хората, които ги представляват. Широкото медийно и в детайли отразяване на преговорите, водени в условия на криза, показаха, че в повечето случаи парите, с които през последните 22 години са били запушвани устата на негодуващите, са били вземани от нищо неподозиращи други хора, с което те са били ощетявани. Истината лъсна, тя беше умело прикривана през годините на криминалния преход и е напът да предизвика обяснима контрареакция сред другите ощетени. Кризата и желанието на управляващите да покажат на обществеността какво се случва в действителност рязко променят настроенията и нагласите. Освен това кабинетът тактически забави идването на фермерите и земеделските производители в столицата, като през това време беше дадено да се разбере, че 80% от очакваните от тях европари, платени от българските данъкоплатци, ще отидат в една малка част латифундисти, които обработват стотици хиляди декари земи. Съвсем ясно се вижда, че през годините съзнателно е сбъркан пътят на развитие на земеделието. И вместо да бъде създадена средна класа от земеделски стопани и фермери, която да бъде стимулирана парично от Брюксел, сега тези, които протестират, всъщност няма да получат нищо в сравнение с онова, което ще вземат техните кукловоди в сянка. Те сполучливо бяха определени като „онези с бентлитата”.
Освен това акцентът на големия протест в столицата бе за пенсионната възраст. И тук много бързо се видя колко са оперетъчни тезите на преговарящите синдикалисти. Късното пенсиониране, заради което най-много се шумя, се оказа, че не е толкова лесен залък за преглъщане. И че ако то не се случи, това автоматически няма да доведе до освобождаване на работни места за младите. Дори напротив, в много случаи работодателите ще предпочетат да задържат пенсионера, като му дадат по-ниска надница, вместо младежа, на когото трябва да дадат четири пъти повече.Другото нещо, което няма начин да не бъде отбелязано, е хореографията на протеста. Тя става все по-добра. Гневът също не й отстъпва и проличава добрата режисура. Това превръща манифестацията в шоу, което демистифицира синдикалистите. Създава се нелицеприятното усещане за тайни договорки някъде другаде.Не е без значение и фактът, че в първите редици на протестиращите единствено фигурата на ветерана Константин Тренчев впечатлява. Бихме казали дори – добре че е той, да пусне лафа за сопите, че наистина да замирише на истински синдикализъм.Ще кажем и още нещо: в години на масирано навлизане на информационните технологии и на все повече ангажирани хора в този сектор, улицата не е тяхното място. Те имат директен контакт с работодателите си.Изобщо нямат нужда от това да имат посредници-синдикалисти, които да се грижат за доброто им заплащане. Ще допълним също, че в профсъюзите членуват едва тридесет процента от работещите хора. Така че демонстрираната от синдикатите силоващина прилича повече на анахронизъм с ясно изразена бутафорност. Те очевидно не са тези, които биха ни свършили реално работа, дори напротив - подозренията са, че с действията си снемат отговорността на държавата.В същото време вкарването под прожекторите на работодателите и публичността на техните разчети (както всекидневно ни ги представят от БДЖ) показват не само добре известния факт за реалните възможности на компаниите, но ислабостта и нелогичността на тези, които седят от другата странаНещо повече, оставаме дори със съмнението, че те повече са обзети да демонстрират собствената си значимост, което в действителност ги прави пазители на онова тяхно статукво, добре познато ни от соца.Тук изобщо не коментираме и друг публичен факт – на разграбването на тези фирми (всеки ден научаваме, че от БДЖ са откраднати стотици милиони и някогашната гордост на социалистическа България, вместо да бъде укрепена и развита, е била брутално ограбена).А темата за финансирането на синдикатите и ослушването на някои техни лидери в годините, когато бяха извършвани тези безобразия, е отделен предмет, с който също няма да се занимаваме, още повече че има достатъчно органи, които разполагат с множество папки с доказателствен материал, които не са получили съдебно развитие. (Само ще отбележим, че нееднократно в електронни и печатни медии е показвано имението в провинцията на един такъв синдикалист - вече не между живите, който едва ли със скромното си възнаграждение го е построил.) Можем да посочим и други лидери със съмнително благосъстояние.Освен това подозрително е набъркването им в обърканите не от вчера образователни и пенсионни системи. Те винаги са удобни за отскок, защото не е необходимо да се връща лентичката назад в годините. Потърпевшите там са винаги недоволни. А „врагът” е държавата, която винаги трябва да налива пари,както го е правила във времето, когато Октопода я контролирашеИ разбира се, печелеше много, а губещи винаги бяха обикновените хора и обществото като цяло. Понеже сега се вдигна шум за пенсиите, ще попитаме къде бяха КНСБ и "Подкрепа", когато възрастта за пенсиониране скочи от 55 и 60 съответно на 60 и 63 години? И дали те тогава защитиха своите членове? Вярно е, че имаше една стачка на учителите, но днес се вижда, че те изобщо не са спечелили от нея.Но нека се върнем към стачката на железничарите. Ако се вгледаме в дейността на синдиката им, ще видим, че само за 6 години например служителите в двете жп компании - БДЖ и НКЖИ, се стопиха с над 7000 - от над 33 на 26 хиляди, а броят на влаковете намаля със 120. Съставите на повечето пътнически композиции бяха намалени от 4 на 2 вагона, а товарните почти не се срещат. Техните синдикати си траеха, когато бившите шефове на БДЖ платиха над 16 млн. евро за 30 стари спални вагона от Германия, а получиха само 12, от които в момента се движат само 3. Днес пък изобщоне предлагат алтернативни варианти срещу съкращениетона 2500 служители и 150 влака. Няма да питаме и защо вече са напуснали близо 600 служители от набелязаните срещу 6 заплати, като са предпочели предложението на работодателя.Специално по този повод ще отбележим, че за разлика от синдикатите, които не са мръднали от добре познатите ни методи от зората на демокрацията, работодателите проявяват гъвкавост, наложена им от това, че трябва сами да намерят решение, ако искат да оцелеят. Затова те са активната страна и това няма как да не се забележи. За първи път държавата не е благодетелят, който ще се стресне и ще развърже кесията. Това прави работодателите значими и нищо чудно точно сред тяхда се появят нови политически лидерикоито знаят как да направят поверените или личните им предприятия печеливши. И в никакъв случай това не са някогашните политически креатури, на които други им дърпаха конците. Новите работодатели знаят как да правят разчети, от които да са доволни не само те, но и тези, които работят за тях, най-малкото защото са им нужни, за да се държат над водата. Конструктивизмът на работодателите ярко контрастира на бутафорните действия на синдикатите. А това, че все още някой поддържа техните действия, е въпрос, който нееднократно сме поставяли и той е за скелетите в гардероба, които се надяваме, че все по-рядко ще изплуват. Накрая ще завършим с един много поучителен виц по този повод. На хората им писнало от набезите на триглавата ламя и наели един юнак да я убие. Той влязъл в леговището, оттам се чул шум, боричкане и след малко юнакът излязъл с отрязана едната глава в ръка и възкликнал: „Едно на нула за мен!” После влязъл при нея отново, пак се чул шум и след малко излязъл с втората глава в ръка: „Две на нула за мен!” И се върнал да я довърши. Но вместо него се появила ламята с главата на юнака и извикала: „Две на едно за юнака!”