Толкова много имена на кандидати за държавен глава се завъртяха напоследък в червено-синята мъгла, че тези, които вече са се обявили като такива, и тези, които ще се появят, едва ли ще предизвикат очаквания от кукловодите ентусиазъм, така че избирателите да хукнат тутакси към урните, след като се събудят сутринта на 23 октомври. Най-смешното в цялата дандания е енергичността (напомняща на времената на червените връзки и комсомолските значки), която всеки един от споменатите отрича. Личи си обаче, че мисълта да бъдат кандидати за президент ги ласкае. Дори Желю Желев и Петър Стоянов, които вече обитаваха „Дондуков” 2, си личи че изпадат в умиление от възможността отново да се озоват там, още повече че са си извлекли поуки от загубите на тези постове навремето.
Но нека съсредоточим вниманието си първо върху червения отбор. Там ситуацията външно е близка до истерията. Защото Столетницата не може да се изкачи на заветния връх Бузлуджа без кандидат, който да вдъхне живец с пламенно слово на белокосите и верни функционери. Според последни данни от партийната им централа броят на кандидатите е достигнал 34 души, а до пленума, който трябва да го избере, остават по-малко от две седмици. Само че суматохата и паниката са привидни и донякъде прах в очите на партийната маса. Всеки един от големите играчи в БСП си е направил сметката, преброил е хората си и съответно е заложил капаните за другите.
Лидерът на партията Сергей Станишев, когото мнозина и досега подценяват, е очевидно в най-добра ситуация. И може да си позволи да бави топката с бутафорния спор партиен или надпартиен да е кандидатът. Това, което е важно за него, е
как не само да запази позициите си в партията
след изборите през есента, но и да разшири влиянието си като минимализира значението на всеки един от потенциалните му конкуренти за партийния пост.
Видя се всъщност с провала на гръмко обявената миналата есен формация АБВ, че с външен натиск няма как да се върнеш в партията на бял кон. В тази връзка отсега може да кажем, че кандидатът за президент на червените ще е човек, който ще донесе много по-малко негативи за Станишев, отколкото за неговите вътрешнопартийни противници. Това, което е сигурно също, че той няма да е от неговото най-тясно обкръжение.
Не случайно сред най-обсъжданите имена са тези на популярния актьор Стефан Данаилов, на бившия външен министър и евродепутат Ивайло Ивайло Калфин, на винаги борещия се за нещо си отличен юрист Янаки Стоилов, на бившата ни посланичка в Берлин Меглена Плугчиева, на кмета на Благоевград и бивш министър Костадин Паскалев, на бившия конституционен съдия и депутат Георги Близнашки, на депутатката и бивша зам.-министърка Корнелия Нинова, на нейния колега Петър Курумбашев, на президентския съветник и ексдепутат Иво Атанасов и т.н.
Фактът, че Станишев казва, че трябва да се мисли „дали ще бъде чисто партийна кандидатура, или ще е кандидатура, която ще създава повече мостове за по-широки кръгове”, подсказва най-малкото, че той достатъчно добре владее БСП, че да търси консолидация в нея чрез строго партийната кандидатура. Това,
от което обаче бяга червеният лидер,
е кандидатът да е ярък популист. Защото той едва ли ще бъде способен да се справи на този терен. Освен това тази писта вече е твърде хлъзгава. А печелившите критерии започват да стават други. Като най-важно качество се очертава бъдещият държавен глава да има морален облик, да е честен, некорумпиран.
На второ място е, според червените социолози, кандидатът да може да обедини нацията. Това качество дори вече се нарежда сред първите заради многото скандали, никнещи като гъби след дъжд в обществото (и, разбира се, съзнателно организирани и осъществявани от кукловодите). Има големи очаквания бъдещият президент да наложи спокойствие, уравновесеност и да постигне национално съгласие. За целта обаче кандидатът не трябва да е участник в процесите на разделение на нацията. Не на последно място по важност, разбира се, е и близостта с хората или, казано простичко, да е народен човек.
Много
по-назад са поставени качества като да е образован, да е интелигентен,
да владее чужди езици, да има европейски имидж. И част от кандидатите, които са вече известни, а и потенциалните имена, които обикалят като слухове в медиите, се вписват по много различен начин в този твърде многостранен образ на това, което си е изградил избирателят.
В този смисъл излиза, че фаворитът засега Ивайло Калфин губи по много от изброените критерии. На всичкото отгоре той се явява нещо като огледален образ на Меглена Кунева, чийто имидж на високообразован и признат в Европа политик никак не се вписва в очакваното одобрение от най-широки народни маси.
За съжаление, както намекнахме по-горе, за големите играчи в Столетницата невидимата страна на тази игра е друга, тяхното отношение към кандидатпрезидентската кандидатура на БСП се
пречупва през тяхната партийна съдба
И в този смисъл разчупването на сегашното статукво вътре в нея е нежелано, както и всеки опит за сътресения в една или друга посока. Заради това е цялата тайнственост и пушилка, която съвсем естествено рефлектира и вдясно. Не случайно такъв ентусиазъм и развихряне на конспиративни тези предизвика изказването на вицепремиера и вътрешен министър Цветан Цветанов, че кандидатът им за президент ще е изненада за десницата. Тези му думи толкова добре полегнаха в лоното на червено-синия криминален преход, че само набедените имена разбраха колко добре всъщност управляващите са съумели да отклонят вниманието към онова минало, заради негативите на което ГЕРБ спечели така убедително парламентарните избори.
Всички забравиха, че десните си имат вече кандидат
и награбиха като топъл хляб подхвърлените имена
на Желю Желев, Петър Стоянов, Филип Димитров, Надежда Неински и Соломон Паси. Всяко едно от изброените имена е способно да предизвика куп емоции (в повечето случаи негативни) сред сегашните водачи вдясно. Да вземем за пример съпредседателя на Синята коалиция Иван Костов. Няма да се спираме на това бившият преподавател по марксистка политикономия от времето на Тато колко и по какъв повод е говорил срещу всеки един от тези лидери и как през годините се е опитвал да ги омаловажи до степен, че историята един ден да признае само него. Нито пък ще отбележим и как те не са му оставали длъжни през годините. Само ще кажем, че цената на отишлите си близо 2 милиона сини избиратели е достатъчно показателна за това какво в действителност се е случило и защо нито един от изброените не може да е обединяващият кандидат на сродните партии от Европейската народна партия. Така че тези кандидати, претеглени през днешните политически везни, по-скоро ще доведат до отлив от урните на десни избиратели, отколкото да ги привлекат.
Освен това има и друго. Ако навремето избирането на Желю Желев
бе така моделирано, че изправените срещу него кандидати
да го направят безалтернативен, то днешното му евентуално реанимиране ще бъде доста спорно. Ще бъде направо забавно да се наблюдават реакциите на младите и необременени хора към качествата (интелектуални, морални и др.) на Желев. Той може и да е бил символ на едно цяло поколение, но от гледна точка на днешния мобилен свят този титан на мисълта от 80-те и 90-те години на миналия век по-скоро ни напомня за някои от Вазовите „Чичовци”. Дори ако приемем, че идеализмът на онези, които навремето гласуваха за него, изглежда малко смешен, като го сравним с безобразията, които извърши и като лидер, и като премиер Иван Костов, това няма да донесе бонуси на Желю Желев. Напротив, само ще засили желанието да бъдат оставени тези хора там, където им е мястото – в миналото. И да се подгрее очакването на избирателите към появата на нови лица. Най-вероятно това е и целта – да се реанимира подходяща компания на бившите комунисти в червено-синята мъгла.
На фона на която да блесне истинският кандидат.
Иначе няма съмнение, че всеки един от тези кандидати, отстрани погледнато, е в положението на онзи клиент в ресторант, който стреснат от случилото се, се провиква:
„Ало, келнер, в бирата ми има муха!”
Отговорът е забележителен и много характерен за родните кукловоди:
“Защо е тоя шум, господине, та колко може да изпие тази муха...”
