Да ни има, или да ни няма – умножественият хамлетов въпрос “да бъда, или да не бъда” тревожно броди сред нас. Вече няма съмнения – короновирусът ще е дълго сред нас. И колкото по-бързо се отървем от безотговорната “мангъровщина”, толкова по бързо ще почнем да живеем в новата нормалност. С изострени хигиенни навици и маски, където трябва.
Доскоро действителността беше друга. Усещането за пандемия, в периферията на столицата и особено в малките градчета и села, беше изчезнало. Животът си течеше, но за сметка на други животи, краят на които се споменаваше мимоходом, затъмнени от политическите новини. Според статистиката в София около 30-40% от хората носят маски, а извън столицата са под 10%.
Но дойде часът на истината!
Лятната слободия “ние сме българи юнаци, нас вирусът не ни лови” приключва. Още в първите учебни дни прогресивно расте страхът от избухващите периодично нови случаи на зараза сред ученици и учители. След покъртителните разкази на жертвали живота си медици, се появиха още по-стряскащите разкази на оцелелите. Останали с безвъзвратно повредени бели дробове и други жизнени органи. И превърнали се в полуинвалиди.
Да, Замята е кръгла, не е плоска - вирусът е тук, не е измислица!
Неморално беше невярващите да се успокояват, че тъй или иначе старите “съчки” ще изгорят. Една подир друга социалните прослойки излизат на първа линия. Първоначално бяха възрастни и медици, а днес вече са и учителите. И ако по времето на Шекспир, въпросът за човешката бъдъщност е бил въпрос на личен избор, то днес пандемията го превърна в обществено значим.
Пазиш ли себе си, ще пазиш и другите! В противен случай, просто няма да ни има!
