Общо показвания

вторник, 12 ноември 2013 г.

Зад маската на президентската сбирка

Срещата при президента Росен Плевнелиев на държавници и председатели на парламента от годините на прехода по повод 24 години от началото на демократичните промени у нас на 10 ноември 1989 г. бе добър повод за него да направи равносметка за близо двете години пребиваване на „Дондуков” 2. Очаквано това не бе направено, чуха се дежурните констатации и препоръки. Сякаш българският президент е някакъв наблюдател свише. Няма да припомняме отново какво пише в конституцията за призванието му. Защото точно това той не върши. Плевнелиев не е нито обединител на нацията, нито пазител на националната сигурност. В решаващи моменти като с онзи кредит от един милиард лева, вместо да подкрепи правителството, той се опита да му попречи с вето. Участва активно в буненето на протестиращите. Забави твърде дълго свикването на Съвета по сигурността, въпреки кризата с бежанците и ескалиращите прояви на насилие. Трябва ли да се учудваме тогава, че двама от президентите и сегашният председател на Народното събрание си намериха извинения, за да не присъстват на срещата. Всъщност защо да стават параван на поредната порция популизъм?За да не бъдем голословни, ще цитираме:
„Най-много ни липсва днес общата кауза, новата голяма цел, около която да се обединим и да следваме. През изминалите 24 години постигнахме много, но и много не можахме да реализираме като общество”.
Дрън-дрън, та пляс! Изобщо не ни се слушат подобни високопарни и кухи фрази. Твърде дълго време очаквахме да чуем коя е голямата цел на нашия държавен глава, свързана с добруването на българите. И как той я осъществява.  Но търпението ни се изчерпа. Не заради преценката, че действията му са декоративни като онази снимка от Колорадо по време на новогодишната реч, а заради откровеното му служене на приятелски кръг, който търси своя реванш. Няма да коментираме как поставеният от него служебен премиер се самоназначи за посланик, а той го одобри, нито пък ще повтаряме онази история с костинбродските бюлетини. Но няма как да пропуснем подозрителното безразличие по отношение на човешки трагедии като тази в рудник „Ораново”. Трудно се преглъща и бездействието му при опасни прояви на ксенофобия. А това че президентът е готов винаги да прехвърли всеки горещ картоф или на парламента, или на правителството, окончателно сваля маската на рафинирана неудачност, чиято единствен цел бе да прикрива истинските намерения на неговите кукловоди.
Съгласни сме с думите му, че по отношение на тоталитарната държава е важно да се посочва цялата истина, а не истината наполовина. И че в обществото е създадено усещане за половинчатост и незавършеност. Но и ние имаме своите съмнения, че държавният ни глава не ни е казал цялата истина, когато се е кандидатирал за поста. Така че когато се опитва да се представи за борец срещу бившата ДС, е добре да огледа как и с чии протекции неговият приятелски кръг е минал през цедката на криминалния преход.
Разбира се, че очаквахме нашият президент да е предвидим и най-вече да бъде гарант на националната сигурност. За съжаление това не се случи. Не бива да се самоуспокояваме, че вероятно по-слаб президент едва ли ще имаме. Нито пък да се опитваме да гледаме на гафовете му от смешната страна. Защото времето и на горчивия смях отмина. Добрата новина е, че поведението на Плевнелиев, както и осветяването на скритите факти за него, е добър урок за избирателите. И те едва ли ще повторят този грешен избор.