СДС
изключи трима вчера, които никой нямаше да познава, ако не бяха станали
известни покрай партията. Мартин Димитров и Ваньо Шарков си поправиха път към
върха на синята върхушка, плътно държейки се за полата на Надежда Нейнски (по
онова време Михайлова). Единият стана депутат благодарение на нея, а другият й бе главен секретар, докато тя бе
председател на СДС. Никому неизвестният варненски адвокат Димо Гяуров за една
нощ излетя до политическите небеса,
получавайки ключовия пост шеф на разузнаването лично от президента Петър
Стоянов, когото сега оплю. Вместо да ценят постигнатото, те забравиха кои са и
си въобразиха, че могат да дърпат конците. Без да осъзнават, че кукловодите на
криминалния преход може да им са помогнали, но само за да свършат това, за
което са били поставени – да разцепват и да разединяват десницата. Само че
всяко нещо с времето си. Тяхното мина и днешното им усърдие да продължат тази
роля вече няма на кого да се хареса.
Октоподът
губи всекидневно пипала
и сини
номенклатурчици като тях вече няма на кого да се опрат. Всъщност те не са
желани и от ДСБ, към които искат да се прилепят. Защото там си имат достатъчно
свои за уреждане, нямат нужда от бегълци. На тъмносините им трябват гласове, за
да могат да минат четирипроцентната бариера. Нито един от тримата може да им ги
донесе без подкрепата на симпатизантите на СДС. И добре че не се появиха на
вчерашния Национален съвет. Видя се с какви освирквания бе посрещнат Михаил
Михайлов, единственият депутат, престрашил
се да се появи в паркхотел „Москва”, където беше сбирката. Що се отнася до
депутатите, ще отбележим, че плачевният резултат на Синята коалиция на
миналогодишните местни и президентски избори се дължи единствено на
заиграването им с БСП срещу сродната народна партия. Няма изобщо да коментираме
защо в изборната нощ на 2009 г. Мартин Димитров твърдеше, че коалицията държи
златното ключе и по-късно другият съпредседател ходеше във военната болница с
бонбони и цветя, но после се оказа, че десните избиратели са излъгани – защото
над тях се спусна червено-синята мъгла благодарение на наивността на неопитния
Мартин. Точно този негов провал трябва да е за урок на сините.
Всъщност
всичко идва на мястото си. Сега тези, които са били
в
партията заради облаги
ще си
идат един по един. Парашутистите ще се опитат да се подслонят отново при тези,
които са ги спуснали. Какво ще се случи с тях вече няма значение. По-важното е
онези хиляди сини симпатизанти, които бяха излъгани по време на синьото
управление преди повече от едно десетилетие, сега да се убедят, че виновниците
за това не са в СДС и могат отново да повярват на синята идея. Но за да се
случи това, трябва сегашните лидери да правят всичко открито.
Има и още
нещо – и то е свързано с конкретни политики, които трябва да развива една дясна
партия като СДС. През двадесет и трите години преход сините дори като
мнозинство в парламента и управляваща партия не направиха нищо за създаването и
подкрепата на средната класа, която винаги е ядрото на всяка консервативна партия.
Само конкретните договорки с избирателите в тази посока и максимално прокарване
на техните интереси, включително и през сега управляващата сродна народна
партия, биха дали възможност на СДС от жертва на Октопода да се превърне в
истинска модерна дясна партия със свое ядро от симпатизанти. Не че сега сините
нямат близо 200 000 потенциални избиратели. Но съвсем друго би било ако дребния
и средния бизнес види в СДС своята партия.
Съвсем
накрая нека се върнем отново към това вече
никой не
изненадващо поредно
сътресение
вдясно.
Факт е,
че никога не може да се предвиди нечие издънване и че властта и известността
превръща политиците в „други” хора. Но за да бъдат по-малко изцепките и да не
се стига до такива крайности, сините трябва да се научат, че партийната
дисциплина не е нещо, което го има само на книга. И че тези, които получат
доверието трябва да се държат не като недосегаеми, а като политици, които
знаят, че оставката им е приготвена и може да я извадят винаги, дори за
най-малката издънка. Уви, засега балканските нрави ни предлагат само поредния
цирк. Докато той продължава, ще знаем, че преходът все още не е свършил. А и че
кукловодите само са се спотаили и трябват още усилия за да бъдат изпратени на
политическото бунище
