„Нищо не е тъй обезсърчително, както да не намираш нов повод за надежда”, казва любимият на Иван Костов философ Николо Макиавели. Неслучайно, но напълно обяснимо, лидерът на ДСБ се опита да обезсмисли състоялия се на „Дондуков” 2 Съвет по национална сигурност (01.10.) по повод броженията в пловдивското село Катуница срещу циганския барон Цар Киро, прераснали в протести в цялата страна. Политическият милиционер от времето на Тато, промивал мозъците на студентите с марксистка политикономия, знае как да обезсърчава по една болезнена тема, за която той самият като премиер не си е помръднал пръста, но с охота е ползвал предизборните услуги на ромските първенци. Можем дори да твърдим, че с подхранването на институционалното бездействие той е станал съучастник в зареждането на тази скрита бомба за етническия мир. Затова в конкретния случай Командира, освен
че насажда песимизъм, се опитва да се измъкне по терлици
от своята вина, правейки се на неразбрал за какво са се събрали лидерите на парламентарно представени партии и заинтересованите други институции. Много лесно е да се каже, че „това са общи приказки, говорени и друг път” от висотата на човек, който смята, че паметта на хората е къса и те са пропуснали времето на неговата отговорност като министър-председател.
Изключително коварно и нездравословно е да се твърди, че сърцевината на проблема е да се постави под съмнение българския етнически модел. Няма да обясняваме защо в страната ни, в която имаше етническо прочистване точно по времето, когато Костов е преподавал идеологическата дисциплина, след демократичните промени нямаше кървави събития като тези в някои съседни държави. Няма дори да припомняме как някои по онова време партийни лидери
участваха в митинги в защита на диктатора Милошевич.
Но няма да допуснем днес прехвърлянето на топката от болната на здравата глава, както и прилагането на хватката всички сме виновни и затова по-добре да си траем и да не си изкарваме кирливите ризи. Нападателният стил, възприет от лидера на ДСБ след този консултативен съвет, не се отличава много от неговата пресконференция миналата седмица в Народното събрание, когато той нарече идиоти питащите го дали се е срещал на четири очи с Цар Киро и какви са били отношенията му с него. Това, че в събота той повече си владееше нервите от тогава, не се дължи на твърде официалния характер на сбирката в президентството, а по-скоро на страха от последващи неудобни въпроси, които го извадиха от равновесие в парламентарните кулоари. Проблемът за него е, че той до такава степен вярва в своята непогрешимост, че дори не разбира колко смешен и евтин популизъм има в думите му „ако се надига политически екстремизъм и етническо напрежение, обикновено се търси национално съгласие – това са силните политики за защита на националната сигурност, а това го нямаше”. Политик като Костов може да очаква, че след този съвет на стъпалата на президентството ще е целият в бяло. Но това, което виждат не само присъстващите там, но и тези, на които е скъп етническият мир, знаят добре, че
той е предпочитал винаги да калкулира под масата
ромската подкрепа и да прикрие това с публична квазиполитика, вместо да съдейства за техния цивилизационен избор.
Много ще ни е интересно също така Костов, след като се възмущава от факта, че докато се е провеждал съветът, е имало митинг на националисти под прозорците,
защо се съюзява с партия
след чиито митинги и речи на лидера им качулки изваждаха и водеха по пижама един кмет на родопско село в столицата на разпит. Излиза, че цената на подкрепата за оцеляването му е по-скъпа от етническия мир. Всъщност и това не ни учудва. Двойният аршин е нещо характерно за хора, които в морално отношение нямат какво да губят и затова са си плюли на физиономиите.
Със стремеж към размиване на проблема и политизирането му в посока на управляващите може да си обясним защо зам.-председателят на „Коалиция за България” Михаил Миков доста хаотично първо отбеляза отсъствието на вътрешния министър Цветан Цветанов, а след това се пренесе в сферата на емоциите, заявявайки, че очаквал да чуе, но не чул „ясното осъждане на езика на омразата от управляващите”, още повече че под прозореца на заседаващите звучал Маршът на Нибелунгите, което пък било откровено лицемерие. Подобни изявления едва ли ще ни успокоят. Ние не твърдим, че целта
на червените е същата като на Командира –
да се всели песимизъм и страх сред избирателите
но фактът, че сини и червени не предложиха конкретно послание какво трябва да се направи от страна на политиците, за да се реши дългогодишният проблем, показва, че присъствието там е било дотолкова, доколкото да не се руши авторитетът на президентската институция. Макар че отсъствието на лидера на БСП Сергей Станишев от този съвет също би могло да се тълкува в една или друга посока. Само че ние няма да го направим, защото темата не ни е свързана с вътрешните боричкания в БСП и намеренията на президента Георги Първанов да се завърне в партията.
Изобщо не се учудихме и на посланието, отправено от кандидата за президент на БСП Ивайло Калфин към участниците в съвета. Високопарното му очакване, че лидерите ще гарантират пред обществеността свършването на работата от страна на институциите не само по случая Кирил Рашков, но и ще създадат увереност, че държавата не е абдикирала, би могло да ни разсмее и заради евтиния популизъм. Не е допустимо с такива
евтини трикове да се търси подкрепа от избирателите
след като самият той си мълча няколко дни след палежите в с. Катуница.
Странно е например, че червеният кандидат-президент говори, че тяхната кауза била социалната държава. Знаем добре, как върхушката на БСП обещаваше точно това, но когато дойде на власт, не си помръдна пръста. Повтарянето на подобен рефрен показва, че нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено. Разбира се, че хората нямат и усещането за справедливост и че трудностите от кризата не са за всички. Но преди да се дават оценки и най-вече
да се прехвърля горещият картоф
е хубаво да се тръгне от личната вина. Калфин пропуска в случая да отбележи, че една от причините той да напусне БСП преди години е липсата на адекватна за техните избиратели партийна политика. Истинската негова позиция би била да направи това самопризнание. Моментът е много подходящ. Но как да го направи, като и без друго чугунените глави в БСП никак не го долюбват и със сигурност ще предпочетат „тяхното” момиче Меглена Кунева пред него.
Истината е, че не можем да приемем половинчати изказвания. От тях няма полза. Ние знаем, че „хората с най-ниски доходи понесоха тежестта на кризата”. Известно ни е, че „бедността е доведена до мизерия” и че те „не могат да си плащат основните сметки за ток и вода, не могат да си купуват храна”, както и че „в селата и не само храната се купува на вересия”. Виждаме това „чувство за пълна безперспективност”. Само че не чуваме важното, и то е как тези, които
съзнателно в годините на криминалния преход
наливаха масло в мелницата на народното недоволство, ще бъдат отстранени, за да не спъват повече демократичния избор на страната.
В „Софийското море” на убития писател дисидент Георги Марков се разказва за дългогодишния безсмислен труд на хиляди столичани по времето на соца да бъде прокопан плавателен канал през София. Истинската цел на мероприятието била да се насади в гражданите смазващото усещане за безсмислие и невъзможност за съпротива. Това, което се опитват да направят политиците на прехода, не се различава много от действията на някогашните партийни апаратчици на комунистическия режим. Като се опитват да размият ромския проблем и да си прехвърлят отговорността един към друг, без да го решават, те всъщност целят да обезсърчат, а с това да държат в подчинение и лесна плячка избирателите. Само че точно като в разказа идва моментът, в който лидерите на статуквото ще бъдат попитани: „А сега нека видим кой от вас ще плати сметката.”
