„Що се отнася до действията на президента, те могат да се разтълкуват по различен начин. Нека го кажа по народному. Ние влизаме в едни съюзи, но няма да си сменяме ризите. За някои тези ризи са кирливи, за други са демоде, а за президента и сие са „изпрани”. Второ, приемат ни, но не ние ще се съобразяваме с техните правила, а те с нашите. Това наподобява да влезеш като „заврян зет” в една подредена къща със стари семейни традиции и да почнеш да ги учиш на ред, да създаваш анархия или да дърпаш назад.” Така по военному безцеремонно о.р. генерал Стефан Димитров, шеф на Съюза на офицерите от резерва „Атлантик” и бивш началник на военния кабинет на президента Желю Желев, характеризира поведението на Георги Първанов напоследък.
Това открито недоволство на бивши военни към върховния главнокомандващ
никак не е случайно. Като прибавим към това острата схватка между президента и военния министър Аню Ангелов, добиваща нови размери в решителната метла за бивши от ДС от висшите етажи на армията, няма съмнение, че управляващите получават накланяща везните подкрепа в битката с тайната власт, шествала през последните 20 години. Затова не бива да се изненадваме на отсъствието на Първанов от най-важния парламентарен дебат (при това вменен му по конституция) за приемането на Стратегия за национална сигурност миналия петък (25.02.). Но се учудваме от толерантността на политиците, които уважиха Консултативния съвет по национална сигурност (22.02.).
Прочитът на стенограмата допълнително ни уверява, че говорилнята е имала една-единствена цел – да бъде поредната стъпка към завръщането на човека с харамийския псевдоним на „Позитано” 20. Вместо да се загрижи за съдбата на българските граждани в разлюлените от бунтове арабски страни, както подобава на социален президент, за какъвто обяви в началото на мандата, че ще бъде, той просто се включи в шлагерната врява за използването на специални разузнавателни средства и борбата с контрабандата.
С традиционния за криминалния преход демагогски въпрос, „Подслушват ли се босове на организираната престъпност”, всъщност обитателят на „Дондуков” 2 цели единствено
да отклони вниманието от неговия приятелски кръг,
който бе посочен и от Брюксел като част от Октопода. Но теренът за битка, избран от Ловеца с двете имена, е твърде хлъзгав и връщаш го в блатото, от което той иска да се измъкне, за да поеме кормилото на Столетницата. Няма как да си обясним по друг начин освен с подозрителна съпричастност неговото мълчание след убийството на банкера Емил Кюлев през 2005 г. и последвалите след това още няколко разстрела. В тази връзка неслучайно го питат на съвета бил ли му е съветник и обвиненият в тежки престъпления Пешо Сумиста. А отговорът му: „Да вдигнем нивото моля”, прозвучава като нескопосен опит да се измъкне с възможно по-малки щети. Но как да се измъкне, след като веднъж вече е приел да бъде част от ДС и за обществото доскоро бе известен с едното си име, но сега, след като комисията „Костадинов” го официализира и с другото, действията му не само днес, но и в миналото ни го
представят единствено като част от онази тайна власт.
Ловко пременила се, както правилно отбелязва генерала от запаса, в капиталистически одежди.
Сега си обясняваме и защо още на следващия ден, след като бе избран за лидер на БСП, в един ежедневник беше публикувана снимка от двора на родната къща на Първанов в с. Сирищник, на която централно място заемаше нужникът. Просто кукловодите предупреждаваха новоизбрания лидер да не се самозабравя – напомняха му откъде е тръгнал и на кого дължи всичко…Добре, че бе публикувана стенограмата от този президентски съвет, че всички да видят безсмислието и дребнавостта, проявена там. Всъщност и осветените други срещи в президентството (разговорът с вицепремиера Симеон Дянков и паметната бележка за срещата с руския президент Владимир Путин) са показателни и за двойния аршин на Първанов. Поетите тогава ангажименти от него за строителството на АЕЦ „Белене”, надхвърлящи правомощията му, и досега спъват реализацията на проекта. Но нека се върнем и към знаковото му отсъствие онзи ден от пленарната зала, когато се прие Стратегията за национална сигурност.
Не трябва да се съмняваме в дребните му лични мотиви
Как да се яви пред хора, които се готвеха да го свалят от поста му в началото на 2010 г. И какво може да си говори с лидера на партията, която иска да си върне обратно, с помощта на онези, които и досега му дърпат конците. Но най-вече как да подкрепи една стратегия, окончателно откъсваща ни от бившия Варшавски пакт. Не са забравени нито националистическите протести от времето, когато беше кандидат за депутат от ОКЗНИ (Общонароден комитет за защита на националните интереси), нито подкрепата за Милошевич и антинатовските протести. Няма да припомняме и онази съмнителна операция „Петрол срещу храни” в подкрепа на режима на Саддам Хюсеин, от която лъсна тънка червена нишка. Със сигурност в парламента биха попитали Първанов защо все още не е подписал указ за освобождаването на нито един от уличените във връзки с ДС бивши посланици. Макар че близо тримесечното ослушване на президентската институция по този повод е достатъчно ясен отговор. За да не бъдем голословни, ще цитираме единственото досега обяснение на Първанов. Според него приемните страни са знаели за агентурното минало на посланиците, за които той е подписал указ. Но ето какво му отговаря бившият началник на военния кабинет на президента Желев: „Някои от приемащите страни са знаели, но повечето не. Сега знаят много повече и понякога питат изненадано: „Ама този защо не го публикуваха? А нали този го защитава законът, пък му излезе името ?” Ще се върна малко назад. В началото на прехода западните държави отпускаха стипендии за наши офицери да учат в техни училища, колежи и академии. Веднъж аташета на две западни държави поискаха среща с мен (мисля, че беше някъде 1993-1994 г.) и ме попитаха: „Г-н генерал,
докога ще ви обучаваме вашите шпиони
Искаме да обучаваме офицери от щабовете и войските, които да направят промените във войската. Пращайте такива.”Е, вместо това да се случи по времето на това президентстване, бе направено точно обратното. Затова не бива да се учудваме на ловните посещения на Изток и рехавите визити на Запад. Както и на многозначителните доклади на американски дипломати от София, които „Уикилийкс” започна да публикува в края на миналата година. Така например в грама до посолството в София от юни 2009 г., първата молба била свързана с корупцията в правителството и връзките между организираната престъпност и правителствени и чужди органи, наркотрафик и трафик на хора, злоупотреби с кредитни карти и компютърни престъпления, включително детска порнография. Вашингтон искал също да научи за „корупция сред високопоставени служители, включително извънбюджетни финансови потоци в подкрепа на висши ръководители подробности за отбранителната индустрия, включително планове и усилия за сътрудничество с чужди страни и действащи лица“. Дори след тези публикации Първанов,
вместо да се огледа около себе си,
съветва американската страна да се върне десетина години назад, за да проследи връзките на сини фондации и политици със съмнителни руски среди. Няма да коментираме това подценяващо Вашингтон килифарско измъкване. Не защото не е прав, но това подхвърляне на топката с Командира ни е добре познато още от времето, когато Иван Костов беше посочил: „Георги Първанов е нашият кандидат за лидер на БСП”. Само ще отбележим по този повод поставената от един бивш депутат от ДСБ диагноза, че „Първанов се нуждае от Костов в качеството му на демонизиран лидер и политически безперспективен враг. БСП също. Първанов си почива в конфликта с Костов, защото Костов е електорално неспасяем.Това, разбира се, не означава, че сегашният държавен глава го чака светло бъдеще, защото „пенсионираните президенти не вдъхновяват, това е емпирично доказано. Особено ако имат дълъг стаж в задкулисната политика и спорна ловна история”.
