Празнословие в края на годината

С популярната приказка за рибите и тигана известният актьор и бивш кандидат за вицепрезидент от БСП Стефан Данаилов си послужи, когато в събота (17.12.) бе попитан за евентуалното бъдещо премиерство на Георги Първанов. В партията, основана от мечтатели, винаги е имало кой да поддържа подобна традиция, дори в онези мракобесни години след 9 септември 1944 г., когато без съд и присъда бяха избити хиляди наши сънародници, а и по-късно, когато по време на възродителния процес други стотици хиляди бяха прокудени от страната. Въпросът за партийното лидерство в БСП след пет поредни загуби е актуален въпреки нежеланието на сегашното ръководство да си признае това. Избирането на Сергей Станишев за временен президент на европейските социалисти му дава глътка въздух и известно самочувствие, но едва ли го прави сигурен в намеренията му да запази поста си. И той много добре го осъзнава. Лидерът на БСП обаче избягва тази болезнена за него тема. Вместо това се стреми да играе на терена на управляващата партия. Там обаче той се оказва неподготвен. И това личи от популистките хватки, които не сме сигурни дали и на червените бабички вече допадат. Причината е в него и най-вече в нереалното самочувствие, характерно за децата от „голямото добрутро”, както се наричат синовете и дъщерите на бившата комунистическа върхушка. На фона на информационния бум от началото на този век годишният отчет на бившия премиер е толкова неубедителен, че е обяснимо недоволството от него сред съпартийците му. Не може по друг начин освен като обикновено празнословие да се характеризират. Всъщност единственото вярно нещо в изявленията му от този уикенд е допускането от него на 

възможността БСП да остане още един мандат в опозиция. 

Това му предположение обаче е недопустимо за лидер на имаща претенции към властта партия. И със сигурност пораженческото „сваляне на гащите” няма да се хареса на ортодоксални социалисти като например Румен Петков. Неадекватно за бившата комунистическа партия звучи и твърдението на Станишев, че е изгубил илюзията, че ГЕРБ могат да изведат страната от кризата. Подобно изказване е извън риториката на червените, които винаги са се смятали за единствените, които движат прогреса в България. Също така увисва твърдението му, че ГЕРБ продължавали да обвиняват предишните управляващи за това, че се налагало да започнат от нулата. Мнозинството вече няма нужда от подобна тактика, особено след като получи подобаваща подкрепа на президентските и местните избори тази есен. (Отново ще отбележим, че за първи път на избори по средата на мандата си управляваща партия запазва водещата си позиция. Подчертаваме това не за друго, а защото опозицията, колкото и да премълчава този факт, трябва да го има предвид, когато решава вътрешните си проблеми.)  А какво да кажем за увисналото обвинение на Станишев за социалното напрежение напоследък, че стачката в железниците и протеста на синдикатите, и протестите на фермерите „са пряко следствие от две неща - че правителството отказва диалог и второ, че правителството се държи непредсказуемо”.

Тези думи могат да се приемат или като чиста демагогия, или просто като неинформираност заради слаби съветници. Защото, казани след приключването на стачките, звучат точно като „след дъжд качулка”.Освен това, когато той говори, че иска да върне доверието в партията, как да му вярваме, след като нито веднъж той или представители на БСП не се срещнаха със стачниците, нито пък им предложиха някаква алтернатива, която да е полезна за тях. Същото може да се каже и за отношението им към управляващите. Краят на годината е добро време за представяне на програма, която да конкурира тази на правителството. Например премиерът Бойко Борисов казва, че следващата година приоритет на кабинета ще е здравеопазването. Станишев нищо не казва, което превръща усилията му в пъчене никак ненравещо се на чугунените глави в партията му, свикнали да се удря по масата.

В популизма си лидерът на БСП не е сам

Особено убедителна е напоследък неуспялата да стигне до балотаж кандидат-президентка Меглена Кунева, която обяви, че през следващата година „ще вдига градуса на българските граждани”. Това, че тя създава движение, не ни изненадва, тези й намерения са ясни още от пролетта. Шикалкавеното й обаче е това, което ни притеснява. Причината не е, че навремето е предпочитала да е Пръмова, а днес е само Кунева. А в съмненията, че тя е последният шанс на кукловодите от криминалния преход. Бившата еврокомисарка, по-известна в Брюксел като Мадам Yes, няма как (дори само заради това си прозвище) да коментира медийната среда. Още повече че като имаща стаж в тази среда знае много добре как ставаше това по времето на Тато (когато наистина се ползваше с привилегията на фамилията Пръмови). По отношение на честните избори и съдебната система, за които тя говори, едва ли има политик, който да не ги дъвче. Няма нужда да обясняваме защо те винаги влизат в предизборните обещания на партиите или на ментетата на прехода, а след като дойдат на власт, те тутакси ги забравят. По-интересно е как по-точно Кунева ще ограничава ползването на специални разузнавателни средства. И най-вече в чия глава се е завъртяла подобна идея, която няма нищо общо със същността на неуспялата кандидат-президентка. Това, което е очевидно, е, че

специалните разузнавателни средства винаги са били актуална тема

за кукловодите не само заради конкретната им жизнена обвързаност с бившата Държавна сигурност, а заради възможността те да бъдат използвани винаги както за компрометиране на отделни личности, така и за дестабилизиране на управляващите, без значение на техния цвят. Видя се в началото на годината с какъв голям набор от флашки разполагат и как съдържанието им може да предизвика политическа суматоха. За тяхно съжаление обаче се разбра и че ефектът им вече не стряска така обществеността. Изхабяването на арсенала на политическите манипулатори показа и че тяхното време си е отишло безвъзвратно. Реанимирането им от страна на Кунева показва и нещо друго - че бившата еврокомисарка не е човекът, който може да се изправи с достатъчно аргументи срещу тези, които на практика се борят с Октопода. Но кукловодите са готови на всичко, за да си върнат позициите. Ако Кунева успее, ще е добре и тя ще бъде възнаградена, ако не успее – ще се отърват безмилостно от нея. Както се е случвало с много други.

Интересно е също защо лидерът на ДСБ Иван Костов непрекъснато иска дебат по една или друга тема. За него не е трудно, ако има наистина предложение, да го изложи, той разполага с достатъчно трибуни за това. Парламентът, разбира се, е едно от местата, където би могло да се провежда такъв дебат. Но не единственото. Когато се настоява това да се случи в пленарната зала,

винаги остава съмнението, че просто се иска да се загуби

полезно време за приемането на важни за обществото закони. Вратите на Командира са били винаги отворени за негови предложения. Проблемът е, че зад всяко едно от тях се крие някаква уловка, която цели провала на този, който ще трябва практически да го прилага. В не редки случаи интересът на Командира е чисто комерсиален. Лидерът на ДСБ е прав в опасенията си, че „ако не се защити еврото, през валутния борд у нас ще нахлуе инфлация. Хората затова се питат какво да правят с депозитите си, с кредитите си, защото усещат, че през специалните механизми, с които България е скачена с европейската дългова криза и с европейската криза на еврото, това непременно ще отекне в България". Но ние повече се интересуваме какво той би предложил, за да не се допусне това.

Популизмът на някои политици никога не е имал граници. Само че техните заплахи напоследък звучат като тези на един от героите на Ярослав Хашек - подпоручик Дуб, който, разговаряйки с войниците, обикновено казвал: „Вие познавате ли ме? Не, вие не ме познавате! Вие знаете само моята добра страна, но ще ме познаете и откъм лошата. Ще ви разплача аз вас!”

Номерът минавал, докато насреща му се изправил Швейк.

- Ти какво се навърташ тук? - попитал той Швейк. - Ти познаваш ли ме?

- Осмелявам се да доложа, не бих искал да ви позная откъм лошата страна.

Подпоручик Дуб онемял, а Швейк продължил спокойно:

- Осмелявам се да доложа, аз искам да ви познавам откъм добрата страна, за да не ме разплачете, както обещахте миналия път.

На подпоручик Дуб му стигнали сили само да изкрещи:

- Пръждосвай се, вагабонтино, ние с теб пак ще си поговорим!”

Така че ако се върнем в самото начало и добавим към това и казаното от Стефан Данаилов за рибата и тигана, ще ни светне, че времето на популистите отдавна е минало.

Краят на политическата безотговорност

Когато в началото на януари управляващите поискаха вот на доверие за кабинета, повечето коментари бяха свързани с рутината на операцията и най-вече с предизвестения й резултат – бетонирането на правителството за следващите 6 месеца. Малко внимание бе отделено на броженията в Синята коалиция как да гласуват. Всъщност дебатите в нея и последвалото след това сближаване с БСП, довело по-късно до неофициален съюз срещу кабинета, са нагледен пример за това как една политическа безотговорност може да изхвърли на следващите избори съставящите я формации от СДС и ДСБ.  Цялата история на дясното политическо пространство е осеяна с подобни примери, но някои от тях изпъкват релефно заради фаталните последици.

Веднага ще допълним, че от това доколко политиците са зрели зависи дали могат да допуснат подобни грешки. А ако това все пак се е случило, бързината, с която те ще се поправят, е правопропорционална на тяхната отговорност. В повечето случаи в ранните години на демокрацията това се е дължало на инстинкта за самосъхранение. За съжаление това, което се забелязва днес при тях, продължава да не дава добри сигнали. Техните политици изостават във времето. И това, че единици от тях разбират грешната посока и се опитват да демонстрират съответното ниво на поведение, ги прави единствено да изглеждат като бели врани сред всеобщата пустота в СДС и ДСБ, гарнирана с авторитаризъм и апаратни хватки, така характерни за времето на Тато.

Изоставането вдясно ще става все по-страшно и заради изхабяването и компрометирането на тези, които са техни лица. Още по-лошо е преждевременно изпортване на младите лидери, имащи претенции за техни наследници.

И тъй като е краят на годината, интересно е да се отбележи, че роенето в парламента започна по същото време, когато десницата започна да завива наляво – първоначално в РЗС, а след това и в „Атака”. Може да се търсят много зависимости, но същественото е, че лупингите на техните лидери не можеше да не предизвикат тези сътресения. Може да се отправят както обвинения, така и похвали за поведението на превърналите се по брой в четвърта парламентарна сила независими депутати. Нямаме съмнение, че техният брой ще се увеличи и през следващата година. Същността е, че котвата, гарантираща невъзможността от политическо шикалкавене и създаването на нови парламентарни групи ментета, поставящи се в услуга на криминалния преход, вече я има.

Краят на политическото номадство

който управляващите наложиха още в началото на това Народно събрание, развързва ръцете на депутатите и само от тяхната съвестност или безсъвестност зависи кого ще подкрепят. Това също дава възможност за демонстриране на отговорност от нов тип. Далеч сме от мисълта, че задкулисието е загубило възможностите за манипулации, но в случая отговорността вече не е колективна, а лична. И действията на всеки един от независимите депутати са видими. Те ще са тези, които лично ще платят цената за своите действия.

Състоялите се наскоро избори за президент и местна власт (въпреки обяснимото им оспорване от опозицията) за първи път в новата ни история показаха, че  избирателите не искат и не могат да бъдат вече лесно подвеждани. А последвалите стачки на железничари и зърнопроизводители само доказват, че все по-трудно ще става на стоящите в сянка кукловоди да ги манипулират. Много бързо се видя, че зад едните стоят шепа латифундисти, които получават близо 90% процента от евросубсидиите, а зад другите стоят безпомощни в аргументацията синдикалисти. Тези, на чийто гръб те живееха досега, показаха, че вече не могат така лесно да бъдат манипулирани. А работодатели и управляващи започнаха да им печелят доверието с откровеното представяне на точни икономически разчети, от които на потърпевшите бързо им светна

какво ще спечелят и какво ще изгубят

ако продължат да играят по правилата на мнимите си защитници. Икономическата криза започна да създава нови отговорности, които неизбежно ще доведат и до промяна на политическото статукво. Тези политици, които осъзнаят това и се пренастроят, ще спечелят. А популистите, обслужващи статуквото на криминалния преход, просто ще отидат на политическото бунище. Например отсега се вижда, че спечелилата на президентските избори близо 500 000 гласа Меглена Кунева няма добри перспективи. Вотът, който тя получи в своя полза, ще отиде другаде - там, където избирателите ще могат да получат реална защита на своите интереси. Техният отрицателен вот към управляващите лесно ще се трансформира другаде (както стана при жп служителите, които разбраха, че по-добре е да получат гарантираните им шест заплати, вместо да се оставят да ги водят за носа хора, които нищо не им предлагат насреща).  Кунева е доказала, че не е способна да създаде програма, която да даде на избирателите

правилата, гарантиращи им благополучие

Точно в условията на криза ясно се вижда кой кой е. Управляващите имат много голям шанс, не само заради борбата с Октопода, но и в осъществяването на онези мерки, които ще стимулират инициативността на избирателите във взимането на изгодните за тях решения.

Ще дадем още един пример от последните дни. С промяната в закона за електронните съобщения се дава възможност на клиентите на мобилните оператори да прекратяват всеки свой договор в рамките на едномесечно предизвестие, без да плащат неустойки независимо от срочността на сключените договори. С това се пресича възможността те да бъдат мамени от недобросъвестни служители на компаниите. Резултатът ще е положителен за всички. Служителите ще търсят други начини за спечелването на клиенти, те пък ще имат възможност да преценят дали са направили правилния избор и ако не са – да го поправят. И едните, и другите ще преосмислят своята отговорност

А от това в крайна сметка ще спечелят всички. Избиратели и управляващи започват да разбират, че популизмът, гарниран с евтини трикове и задкулисни договорки, не е в полза на държавността и прехвърлянето на топката не решава проблемите, а ги задълбочава. Политиците все повече разбират, че трябва да се върнат към същността си - да отстояват собствените си идеи и убеждения, а не да се харесат на широката публика, тоест да й кажат това, което тя иска да чуе. И че хватката с прехвърлянето на отговорността на предишните управляващи работи само до време. А смяната на едни управляващи с други, без да се променят правилата в полза на всички, бързо превръща властта в комедия. Вижда се, че ползата е единствено за Октопода. Защото той е единственият

печеливш от марионетките

които не могат и не искат да поемат отговорност. Надпреварата с очевидно неизпълними обещания, която най-добре се вижда в предизборна обстановка, вече не работи. Особено в условията на криза, когато непопулярните мерки са задължителни. Избирателите все по-често ще търсят своето политическо представителство сред самите себе си. И ще оценяват тези, които ги представляват или им дават хляб, според онази популярна китайска поговорка, в която се казва, че не е важно дали котката е черна или бяла, а дали лови мишки.

Развод ми дай

Спомняте ли си какво се пееше в тази песен, превърнала се в химн на СДС в зората на демокрацията. Двама седят в квартално кафене – единият член на Партията наша, а другият  на СДС. Изтерзаният седесар казва, че няма време, че му останал само половин живот, готов е да върне панелите и трабанта, само да получи развод. За зла ирония двадесет и две години по-късно червено-синята мъгла, вместо да се вдигне, укрепва дружбата си, особено през последните месеци, както се видя.

А разводите от години са в десницата. На път сме да станем свидетели на официалния разпад на Синята коалиция и окончателната радяла между Иван Костов и Мартин Димитров. Единият гледа с надежда към новата си изгора Меглена Кунева, а другият си мисли, че може и без ДСБ да влезе в следващия парламент. Напразни илюзии и за двамата. Въздухът, който в началото на прехода сините искаха да им остане, за да дишат свободно, се оказа недостатъчен, за да може да се разберат самите те помежду си. Разбира се, че имаше кой да им помогне. Истината е, че това беше неизбежно, а и на седесарите им светна, че първата буква от СДС отдавна я няма. Затова днес и Мавърът и неговият ученик Мавъртинчо станаха вкупом ненужни.

Бездънното падане вдясно

Близо година след като десните официално се съюзиха с червените за поискания от управляващите тогава вот на доверие (20.1.2011), се видя, че за това време те са претърпели тотално фиаско: 65 000 гласа за техния кандидат за президент, минимален брой кметове и общински съветници, разпад на Синята коалиция и липса на перспектива за влизане в следващия парламент. Ето това е резултатът.

Според лидерите на СДС и ДСБ обаче отминаващата година е била много успешна. ДСБ вече била четвърта по значение политическа сила, твърди лидерът й Иван Костов. А сините са получили чудесен резултат на местния вот (8,5%), който им давал шанс да влязат в следващия парламент, хвали се Мартин Димитров.

За кратък коментар ще си послужим с думи на единия от двамата: „В политиката може да се издържи дълго, ако си безочлив и разчиташ на късата човешка памет.” Един психиатър, ексдесен депутат, пък определя поведението им като на хора, които отдавна няма какво да губят в морално отношение и

са си плюли на физиономиите

Нека все пак да не бъдем голословни. През 1996 г. Петър Стоянов спечели президентските избори с 2 502 517 гласове. На парламентарните избори през следващата 1997 г. ОДС получи 2 223 714 гласа, или 52,26% от гласовете – най-високия процент, постиган в целия период на прехода. След това обаче започва падението. Ще отбележим само, че  то винаги е резултат от тайните договорки с червените, за които много сполучлив е изразът „червено-синята мъгла”. Точно заради нея десните получиха през 2001 г. 830 338 гласа, или 18,18%. Тоест в резултат от управлението на кабинета „Костов” загубата на електорат се измерва с 1 393 376 гласа. Толкова хора са изгубили доверие в ОДС в рамките на тези четири години.

Ще отбележим и загубата на още гласове заради създаването на ДСБ през 2004 г. По време на изборите през 2005-а неговата партия спечели 243 788 гласа, или 6,44% (ОДС спечели 280 323 гласа). Това означава, че разцеплението се измерваше със загубата на още 307 227 гласа, които двете съставки на бившето СДС инкасираха в сравнение с 2001 г. На изборите за евродепутати през 2007 г. СДС спечели 91 871 гласа, а ДСБ – 84 350. Само за десет години (1997-2007 г.) са загубени 2 223 714 избиратели. А трябва ли да сравняваме сегашния резултат от президентските избори с онзи от 1996 г!?....

Най-лесният отговор

за случилото се е: Иван Костов е виновен. Няма съмнение, че той е. И че неговото присъствие вдясно винаги ще тегли сините към дъното. Но няма да бъдем напълно справедливи. За любовта са нужни двама. Единият може да е Мавъра, другият Мавъртинчо. Но без взаимност нищо не би станало. Затова сега не можем да приемем взаимните нападки и най-вече хленча на сините, че авторитарният сатрап и любител на култа към личността бивш преподавател по марксистка политикономия бил виновен за всичко. От ясно по ясно е, че както е тръгнало, седесарите пак ще опрат до него. Но вече не е ясно дали той ще ги поиска. Не само защото разлъката води до неизбежна нова любов. А тя (Меглена Кунева) има добра зестра от 500 000 гласа. А защото просто ДСБ стои доста по-добре от СДС в политическото пространство.

Какво падение наистина!?...Да кажеш в изборната нощ през лятото на 2009 година, че държиш „златното ключе”. И да го изтървеш. При това до такава степен, че

да се съюзиш с червените въпреки уставната забрана

Това е тотална политическа безпомощност, която превръща десницата в удобна маша за кукловодите срещу управляващите от ГЕРБ. И ако единият от двамата десни лидери е напълно наясно с играта, а другият го водят за носа, то от този миш-маш нищо добро не може да очаква от победилата на изборите сродна народна партия. Въпреки това няколко пъти те им подават ръка (специално към СДС са призивите). Но там, вместо да откликнат, си мислят, че като малкия Давид ще спечелят срещу Голиат. Само че грешно са насочили усилията си. Защото Голиат е друг. Той е от 22 години на власт и сега за първи път усеща, че краят му наближава и със зъби и нокти се опитва да върне статуквото на криминалния преход. Затова и

поведението на сините можем да определим като безхаберно

Изобщо не се учудваме, че вместо да си подадат оставките, първото нещо, което направиха лидерите на СДС и ДСБ, бе да си затвърдят постовете. Костов направи авторитарно показно с преизбирането му с 929 гласа „за“, 1 „против“ и 2-ма „въздържали се“. А Димитров спечели вота на доверие, който сам поиска най-вече с гласовете на ръководството. Но СДС се разцепи за пореден път. А проведеният през уикенда семинар на Боровец само показа, че промени не може да се очакват и на предстоящия през пролетта на следващата година национален форум.

Затова и твърдим, че двете партии СДС и ДСБ ще забравят враждата и ще се прегърнат. Може да се случи и друго. Това, за което все повече симпатизанти на десницата пледират – двете партии да се саморазпуснат и да се създаде ново движение без старите муцуни. Видя се, че младите от СДС и ДСБ в София нямат проблеми и неуспелият кандидат за кмет Прошко Прошков би бил една добра обединителна фигура. Истината е, че десницата се нуждае спешно от реформиране и нова визия. Но не чрез нови противопоставяния. Това със сигурност минава и през смяната на лидери, но и през нова политика. Защото сегашните партийни апаратчици показаха, че не са в състояние да формират онази политика, която да върне изгубеното доверие на тези близо два и половина милиона избиратели, които въодушевяваха през деветдесетте години на миналия век.

Наистина промяната не може да стане по свирката на техните лидери. Нито пък чрез сляпото противопоставяне на управляващите от ГЕРБ. Мартин Димитров даде знак, че ще подкрепят ГЕРБ за фискалния борд, искан от евросъюза. Единичната стъпка едва ли е част от по-прагматичен подход по отношение на кабинета

Липсата на политическа гъвкавост е третата много сериозна причина за тазгодишния главоломен крах на десницата. Тази гъвкавост обаче не означава пазарлък, какъвто е имало в парламента малко преди споменатия в началото вот на доверие, поискан от управляващите. Пазарлъците и стремежът непременно да са на софрата на победителите този път им изиграха лоша шега. Те загубиха златното ключе още в самото начало, а после, вместо да се вразумят, заиграха с кукловодите в един отбор. Очевидно само със замитане на изборния провал няма как да минат вдясно. Проблемът е, че падането им надолу няма дъно. А те са толкова замаяни от летенето надолу, че вече си мислят, че се движат в обратна посока. Както видяхме от безпричинното самохвалството на лидерите им, те се издърпват за косите си и наистина си мислят, че вече изплуват. Опиянението им е като на онзи пияница, хванал златната рибка. Тя му казва:

„Пусни ме, ще ти изпълня три желания!”

„Добре, дай една бутилка ракия.”

Рибката му дава, онзи надига бутилката и я изпива. Гледа празната бутилка и

му идва мъдра идея:

„Дай една бутилка ракия, която никога не свършва!”

Дава му я рибката. Човекът пие, пие, пие  вярно, бутилката не свършва: „Браво! Чудна бутилка! Дай още една такава!”

Само че избирателите, както се вижда напоследък, съвсем не са вчерашни. Нито пък са готови за такова пиянство, че да поискат нова партия, след като са видели, че падението на тази десница няма край.

Популизъм на квадрат

Разбираемо е желанието на политиците да са непрекъснато осветени от прожекторите. Затова за популизма почивен ден няма. Правенето от мухата слон е тяхно любимо занимание. Само че в нередки случаи заради тяхната болезнена амбициозност стават за смях. Призивът на един премиер „За Бога, братя не купувайте” в началото на деветдесетте години на миналия век, се превърна в култова фраза. Могат да бъдат забравени много от деянията на този премиер, но този призив ще остане в народния фолклор.

Миналата седмица във фенстраницата във Фейсбук на неуспелия кандидат за президент на страната Меглена Кунева се появи заглавие на статия „Българи, изключете телевизора”. Изобщо нямаме намерение да се бъркаме в една или друга позиция на колегите. Също така право на всеки, който му допадне тя, е да я качи в личното си пространство в нета. Проблемът е в опита на политиците да се намърдват по терлици и използват за популистки цели тези, свързани с актуални проблеми от ежедневието ни.

Известно е, че стачкуващите по един или друг повод през последните месеци
бягат като опарени от набъркването на политиците 
в техните протести. Политиците обаче не само че не бягат, но и не пропускат възможността да направят с чужда пита помен. Приемането на този призив като свой от по-известната от еврокомисарството си като Мадам Yes Кунева е доста комично и ни я представя в твърде неудобната за нея светлина на човек, който не само е надскочил отдавна собствените си възможности, но и на човек, който е готов да потъпче точно онези европейски ценности (като например правото на избор), заради които стана промяната преди 22 години.

Няма да припомняме защо тя преди 10 ноември 1989 г. е била Пръмова, а днес предпочита да е Кунева. Но няма как да пропуснем да прибавим този призив към днешната й биография. Дори само защото близо 500 000 гласуваха за нея. И скритите намерения да използва тези гласове в бъдеще отсега ни подсказват, че се готви поредната партия менте, която да обслужи намиращите се във все по-трудна позиция кукловоди на криминалния преход. Също така не трябва да се съмняваме, че някои от протестите са и заради същите хора, съзнателно разграбили и унищожили ключови сектори за икономиката на страната.

Можем да приемем дори и че „загасянето” на телевизорите никак не е случайно. Защото точно от медиите започна да лъсва кой какви ги е вършил и защо сега иска отново да получи нашите пари, този път под формата на евросубсидии. Пак няма да навлизаме в подробности защо от 32 млн. дка обработваема земя в България над половината  (18 млн.) са засети със зърно и че тези площи се обработват само от 7,4% заети в селското стопанство. Само ще отбележим по този повод, че евросубсидиите се плащат на единица площ. Или ако през 2011 г. фермерите взимат 50% от нивото на субсидията, през 2016 г. държавата може да им доплати останалите 50%. Така през 2012 г. те ще взимат 60%, а държавата може да додаде до 40%, и което е най-важно  - държавата изобщо не е длъжна да им даде тези пари.

Другото нещо, което е много съществено, е, че останалите сектори в селското стопанство като зеленчукопроизводство, животновъдство, винарство, са в много по-неизгодна позиция. Те също имат субсидиране, но то все още не е навлязло в такава степен. И разликата в парично изражение спрямо зърнопроизводителите е огромна. Но от тези сектори не протестират. По подобен начин може да се разсъждава и за фалиралата БДЖ и за протестите там, които продължават вече втора седмица. Изобщо няма да се занимаваме с технически подробности дали заради новото разписание стачката там е законна или не. Но притеснителното там идва от факта, че техните синдикалисти си траеха за грешните ходове на управляващите през всичките тези години, загробили това могъщо по времето на соца предприятие. Затова

няма как да не будят съмнение тези протести,

най-малкото заради сянката на Октопода, появяваща се зад тях. А когато в тях се набъркат политиците, лъсва връзката им с кукловодите. Избирателите, които протестират, както и тези от тях, които едва свързват двата края, но не протестират, не може да не си дават сметка как една малка група хора ги използва за маши, за да продължи онова статукво, което ги брои единствено за гласове в полза на задкулисието или пък ги  използва в случаи като този.

Няма как да повярваме не само на Кунева, но и на всички политици, които днес се възползват от кризисната ситуация. Думите им не са от полза на стачкуващите. В тях няма нито едно конкретно предложение, а само създаване на допълнително напрежение. То сполучливо е определено като червено-синята мъгла. Защото в нея няма цвят и това е отборът на рушителите, единствената цел на които е да се върнат на софрата, от която толкова години са черпели облаги. А и ги е направила приказно богати, разбира се, за сметка на тези, които неведнъж са се лъгали, гласувайки за тях.

Удобството да се отклони вниманието към някой, позволил си повече емоционалност в медиите, също подлежи на коментар. То е прекрасен повод да се прехвърли вината от болната на здравата глава.

Посочването на виновника и заклеймяването му

е добре познат похват от времето на комунистическите режими...

Но нека се върнем към популизма. Характерен похват на опозиционните политици по време на стачката е да обвинява ръководството на БДЖ в неясна позиция. От една страна се съгласяват с  това, че то било наясно със ситуацията. От друга го съветват да отиде към приватизация (правейки се, че не разбират преструктурирането като подготовка за това). След това не пропускат да похвалят себе си, че точно този подход им е помогнал през годините да направят така, че  да оцелеят много предприятия, пропускайки да отбележат обаче кой ги взе и какво се случи с тях по време на техните управления. Ухажването на синдикатите също е характерно за днешните опозиционни популисти. И накрая те винаги завършват, че трябва политическо решение (разбирай дългочасови дебати в парламента, вместо да се приемат закони.)

Пълен миш-маш

от който те очакват да излязат целите в бяло.

А какво да кажем за Кунева, която няма техния опит и чиято фразеология ни е далечна и чужда. Поведението й на човек, който сочи с пръст от висините на Брюксел (макар че минават вече няколко години, откакто се е върнала в страната), не може да ни впечатли.

Нищо ново не ни казва с обявените от нея три основни мерки за излизане от кризата. Управляващите са наясно с това, че трябва да се напълни бюджетът, като се ограничи сивата икономика. Очевидни са и действията им за ограничаване на икономическите престъпления, както и начинът, по който се правят обществените поръчки. След това тя казва, че трябва да има икономически растеж. Разбира се, зад тази фразеология се виждат доста неща, които тя пропуска. Като например промяната и активизирането на съдебната система. Но на нея така й е изгодно. Затова думите й звучат кухо. В тях

няма нищо конкретно, което да зарадва болезнения слух

на тези, които ще трябва да освободят работните си места. Те просто са нужни на популистите само като маса, която да им помогне да се домогнат до възлови позиции. Затова много се съмняваме, че тези, които гласуваха за нея, ще дадат гласа си отново отново за нея при наличието на подходяща алтернатива. Освен това се видя след последните избори, че управляващите са запазили доверието на избирателите, нещо, което никое правителство на прехода не го е постигало в средата на мандата си.

Няма да припомняме отново и притчата за фарисеите. И защо те в крайна сметка получават заслуженото си наказание. Нито ще обясняваме защо вместо да се смирят, те са се възгордели. Само ще завършим с това, че мъгливото набъркване на популистите при всяка кризисна ситуация е единствено в тяхна полза. Но това е мнима полза. Изводът е, че парите на данъкоплатците, както и техните гласове, не трябва да бъдат дадени за псевдополитици, ползващи се благословията на онези, които няма да се спрат пред нищо, за да оцелеят.

Синдикално шоу по време на криза

Протестите, започнали миналата седмица в страната, вече предизвикват противоречиви реакции, стигащи до гневност. Причината не е в тези, които губят работните си места или се очаква да ги загубят, нито в тези, които все още са на работа, но едва свързват двата края, а в неясните искания на хората, които ги представляват. Широкото медийно и в детайли отразяване на преговорите, водени в условия на криза, показаха, че в повечето случаи парите, с които през последните 22 години са били запушвани устата на негодуващите, са били вземани от нищо неподозиращи други хора, с което те са били ощетявани. Истината лъсна, тя беше умело прикривана през годините на криминалния преход и е напът да предизвика обяснима контрареакция сред другите ощетени. Кризата и желанието на управляващите да покажат на обществеността какво се случва в действителност рязко променят настроенията и нагласите. Освен това кабинетът тактически забави идването на фермерите и земеделските производители в столицата, като през това време беше дадено да се разбере, че 80% от очакваните от тях европари, платени от българските данъкоплатци, ще отидат в една малка част латифундисти, които обработват стотици хиляди декари земи. Съвсем ясно се вижда, че през годините съзнателно е сбъркан пътят на развитие на земеделието. И вместо да бъде създадена средна класа от земеделски стопани и фермери, която да бъде стимулирана парично от Брюксел, сега тези, които протестират, всъщност няма да получат нищо в сравнение с онова, което ще вземат техните кукловоди в сянка. Те сполучливо бяха определени като „онези с бентлитата”.

Освен това акцентът на големия протест в столицата бе за пенсионната възраст. И тук много бързо се видя колко са оперетъчни тезите на преговарящите синдикалисти. Късното пенсиониране, заради което най-много се шумя, се оказа, че не е толкова лесен залък за преглъщане. И че ако то не се случи, това автоматически няма да доведе до освобождаване на работни места за младите. Дори напротив, в много случаи работодателите ще предпочетат да задържат пенсионера, като му дадат по-ниска надница, вместо младежа, на когото трябва да дадат четири пъти повече.

Другото нещо, което няма начин да не бъде отбелязано, е хореографията на протеста. Тя става все по-добра. Гневът също не й отстъпва и проличава добрата режисура. Това превръща манифестацията в шоу, което демистифицира синдикалистите. Създава се нелицеприятното усещане за тайни договорки някъде другаде.

Не е без значение и фактът, че в първите редици на протестиращите единствено фигурата на ветерана Константин Тренчев впечатлява. Бихме казали дори – добре че е той, да пусне лафа за сопите, че наистина да замирише на истински синдикализъм.

Ще кажем и още нещо: в години на масирано навлизане на информационните технологии и на все повече ангажирани хора в този сектор, улицата не е тяхното място. Те имат директен контакт с работодателите си.

Изобщо нямат нужда от това да имат посредници-синдикалисти, които да се грижат за доброто им заплащане. Ще допълним също, че в профсъюзите членуват едва тридесет процента от работещите хора. Така че демонстрираната от синдикатите силоващина прилича повече на анахронизъм с ясно изразена бутафорност. Те очевидно не са тези, които биха ни свършили реално работа, дори напротив - подозренията са, че с действията си снемат отговорността на държавата.

В същото време вкарването под прожекторите на работодателите и публичността на техните разчети (както всекидневно ни ги представят от БДЖ) показват не само добре известния факт за реалните възможности на компаниите, но и

слабостта и нелогичността на тези, които седят от другата страна

Нещо повече, оставаме дори със съмнението, че те повече са обзети да демонстрират собствената си значимост, което в действителност ги прави пазители на онова тяхно статукво, добре познато ни от соца.

Тук изобщо не коментираме и друг публичен факт – на разграбването на тези фирми (всеки ден научаваме, че от БДЖ са откраднати стотици милиони и някогашната гордост на социалистическа България, вместо да бъде укрепена и развита, е била брутално ограбена).

А темата за финансирането на синдикатите и ослушването на някои техни лидери в годините, когато бяха извършвани тези безобразия, е отделен предмет, с който също няма да се занимаваме, още повече че има достатъчно органи, които разполагат с множество папки с доказателствен материал, които не са получили съдебно развитие. (Само ще отбележим, че нееднократно в електронни и печатни медии е показвано имението в провинцията на един такъв синдикалист - вече не между живите, който едва ли със скромното си възнаграждение го е построил.) Можем да посочим и други лидери със съмнително благосъстояние.

Освен това подозрително е набъркването им в обърканите не от вчера образователни и пенсионни системи. Те винаги са удобни за отскок, защото не е необходимо да се връща лентичката назад в годините. Потърпевшите там са винаги недоволни. А „врагът” е държавата, която винаги трябва да налива пари,

както го е правила във времето, когато Октопода я контролираше

И разбира се, печелеше много, а губещи винаги бяха обикновените хора и обществото като цяло. Понеже сега се вдигна шум за пенсиите, ще попитаме къде бяха КНСБ и "Подкрепа", когато възрастта за пенсиониране скочи от 55 и 60 съответно на 60 и 63 години? И дали те тогава защитиха своите членове? Вярно е, че имаше една стачка на учителите, но днес се вижда, че те изобщо не са спечелили от нея.

Но нека се върнем към стачката на железничарите. Ако се вгледаме в дейността на синдиката им, ще видим, че само за 6 години например служителите в двете жп компании - БДЖ и НКЖИ, се стопиха с над 7000 - от над 33 на 26 хиляди, а броят на влаковете намаля със 120. Съставите на повечето пътнически композиции бяха намалени от 4 на 2 вагона, а товарните почти не се срещат. Техните синдикати си траеха, когато бившите шефове на БДЖ платиха над 16 млн. евро за 30 стари спални вагона от Германия, а получиха само 12, от които в момента се движат само 3. Днес пък изобщо

не предлагат алтернативни варианти срещу съкращението

на 2500 служители и 150 влака. Няма да питаме и защо вече са напуснали близо 600 служители от набелязаните срещу 6 заплати, като са предпочели предложението на работодателя.

Специално по този повод ще отбележим, че за разлика от синдикатите, които не са мръднали от добре познатите ни методи от зората на демокрацията, работодателите проявяват гъвкавост, наложена им от това, че трябва сами да намерят решение, ако искат да оцелеят. Затова те са активната страна и това няма как да не се забележи. За първи път държавата не е благодетелят, който ще се стресне и ще развърже кесията. Това прави работодателите значими и нищо чудно точно сред тях

да се появят нови политически лидери

които знаят как да направят поверените или личните им предприятия печеливши. И в никакъв случай това не са някогашните политически креатури, на които други им дърпаха конците. Новите работодатели знаят как да правят разчети, от които да са доволни не само те, но и тези, които работят за тях, най-малкото защото са им нужни, за да се държат над водата. Конструктивизмът на работодателите ярко контрастира на бутафорните действия на синдикатите. А това, че все още някой поддържа техните действия, е въпрос, който нееднократно сме поставяли и той е за скелетите в гардероба, които се надяваме, че все по-рядко ще изплуват. Накрая ще завършим с един много поучителен виц по този повод. На хората им писнало от набезите на триглавата ламя и наели един юнак да я убие. Той влязъл в леговището, оттам се чул шум, боричкане и след малко юнакът излязъл с отрязана едната глава в ръка и възкликнал: „Едно на нула за мен!” После влязъл при нея отново, пак се чул шум и след малко излязъл с втората глава в ръка: „Две на нула за мен!” И се върнал да я довърши. Но вместо него се появила ламята с главата на юнака и извикала: „Две на едно за юнака!”

Маневри с тоталитарното минало

Само за няколко дни се видя, че левият завой на Синята коалиция им създава проблеми в парламента. В сряда малко изненадващо бе отхвърлен законопроект на сините за създаване на Институт за национална памет за престъпленията срещу българския народ. Целта на законопроекта е събирането, проучването, използването и популяризирането на документите на репресивния апарат и други органи и институции на тоталитарната държава в периода 9.9.1944 г. - 31.12.1998 г., свързани с престъпленията срещу български граждани.

Изненадата се състои в това, че той бе приет първоначално от мнозинството, но на финалната права бе отхвърлен. Отхвърлянето му обаче не е необяснимо. То се дължи на близо едногодишната политика на тотална опозиция срещу управляващите в сътрудничество на СДС и ДСБ с бившата комунистическа партия в пленарната зала. Никак не е морално да се вкарва за обсъждане такъв проект, който в сърцевината си е насочен в това да изобличи престъпленията на авторитарния режим след 9 септември 1944 г. и да служи за поука на всички, които биха искали да реанимират това минало, и в същото време тези, които го предлагат, да са част от това, което се определя като червено-синята мъгла. Нямаме предвид вносителя на проектозакона Лъчезар Тошев, един от малцината, които са били винаги против противопоставянето на сините срещу сродната дясна партия ГЕРБ. Но не можем да не обърнем внимание, че при гласуването в пленарната зала единственият, който отсъстваше от десницата, бе Иван Костов, лидерът на ДСБ. Това също не ни изненадва, не само защото той е идеологът на практическото сближаване с БСП. Макар че публично той ги громи почти всекидневно. Само че, когато трябва това наистина да се случи, а не на думи, бившият преподавател по марксистка политикономия категорично подкрепя социалистите или просто се скатава, за да не бъде упрекнат, очевидно от кукловодите, че не им свири по гайдата. Ако не беше

свързан със Столетницата

Костов първи трябваше да подкрепи този проект в пленарната зала. Защото, ако в зората на демокрацията това бе невъзможно, а по време на неговото правителство, (също поради съмнителни причини) това не бе направено, днес затварянето на тази страница би трябвало да бъде рутинна операция. Още повече че има  много добре работеща Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. А тъй като страната ни е единствената от бившите соцстрани, която няма такъв институт, може идеално да ползва опита на полския Институт за национална памет. Разбира се, взети са предвид разликите, защото в Полша прокуратурата е част от изпълнителната власт, а в България е част от независимата съдебна система. Но общото между сродните институции в бившите соцстрани е, че познанието за извършените престъпления би дало възможност за намирането на национален консенсус за единното им осъждане. Според проекта това би било акт, допринасящ за националното помирение и сплотяване на българското общество около европейските ценности.

Но как  да бъдат сплотени, след като са така разединени уж сродни партии, членки на Европейската народна партия. А и Октопода прави всичко възможно, за да възвърне позициите си, силно застрашени след загубването на властта на парламентарните избори през 2009 г. Наскоро манипулаторите на криминалния преход загубиха и президентските избори, даващи им възможност да влияят в редица ключови институции чрез квотата на държавния глава в тях. Затова

не се учудваме както на маневрите в парламента

така и на съответните институции, което, разбира се, не прави задачата на вече избрания президент Росен Плевнелиев толкова сложна. Вярно е, че двамата с отиващия си президент са на различни позиции за отзованите посланици агенти на бившата Държавна сигурност. Не може да бъде и друго, като се имат предвид зависимостта на единия от тях. Плевнелиев със сигурност ще се съобрази с решението на Конституционния съд по този казус. Както е известно, наскоро магистратите обявиха за противоконституционни промените в Закона за дипломатическата служба, ограничаващи възможността сътрудници на бившата Държавна сигурност да заемат ръководни длъжности в дипломатическата служба (посланици, консули и ръководители в МВнР). Ще припомним, че един от първите укази, които Плевнелиев обеща да издаде като президент, е да отзове посланиците агенти. Сега задачата му става по-сложна, но не невъзможна за решаване. Защото както той, така  и външният министър могат да направят така наречената

тиха лустрация на бившите агенти

Всъщност тя вече е в ход и повечето посланици са отзовани и едва ли ще бъдат върнати на постовете им въпреки съдебните дела, които водят срещу външното ни ведомство. Достатъчно е Плевнелиев да не допуска повече подобни назначения. Разбира се, това едва ли ще задоволи решения да сложи точка на това минало държавен глава. Той няма да пропусне да помогне на военния министър, за да бъдат сложени подходящи хора за шефове на служба „Военна информация”, а също така със сигурност ще прочисти от бивши агенти и другите две формирования, които ще са му подведомствени – НРС и НСО.

Сагата с посланиците с досиета продължава вече почти година. Тя започна на 14 декември 2010 г., когато комисията по досиетата обяви списък с над 190 имена на посланици и консули, свързани с бившия репресивен апарат на комунистическия режим. Кабинетът на Бойко Борисов поиска отзоваването на действащите посланици, но срещна съпротивата на президента Първанов, отказал да подпише задължителните за отзоваването им укази. По време на последната среща между Първанов и Плевнелиев този въпрос е бил отново обсъждан и двамата не са постигнали съгласие по него. Тука ще припомним, че в екипа на Първанов има доста бивши агенти. Най-вероятно е било обсъдено как те да напуснат заедно с бившия държавен глава, за да не се стигне до шумното им отстраняване. Това единствено означава, че избраният държавен глава

разполага с нужните правни механизми

за да реши този проблем и да изпълни обещаното пред избирателите още в изборната нощ.

В заключение можем да кажем, че мълчаливата съпротива срещу затварянето на тази страница от миналото не бива да ни учудва. А тропането със скелети, извадени от гардероба, само им прави лоша услуга и ги демаскира.