“Ние пак сме тук и пак сме същите” е един от придобилите ироничен смисъл лозунги още от зората на демокрацията. По всичко личи, че точно това ще се случи и този път.
Макар че като никой друг път след тези избори станахме свидетели на куп партийни оставки. Те биха били логични за всяка, спазваща демократични принципи партия. Особено след очевидно нелицеприятните резултати.
Този път хвърлянето на оставки изпревари предизвикването на шумни скандали от вътрешнопартийните опоненти. Но това нищо не значи, процедурата по приемането или отхвърлянето им е разтеглива. Партийната номенклатура винаги добре подсигурява трудното освобождаване от веднъж заетия висок пост. Например социалистите са приели до два мандата да е техният лидер. Но ако мандатът му прекъсне поради някакви обстоятелства, в случая подаването на оставка, той има право да изкара още един мандат, защото се смята, че този е непълен. Общият за всички партии класически номер е подаване на оставка, но тя се отхвърля от верните на лидера в ръководството.
Същественият проблем при сегашната ситуация е, че обществото очаква най-после да има не назначено, а избрано от парламент правителство. Вижда се, че управляващите не се справят, не само защото липсва Народно събрание, но и заради безпомощността да решат ключови икономически въпроси и да се справят най-вече с нестихващата пандемия.
Затова спечелилата изборите партия иска бързо да състави правителство. Похвална е експедитивността им да започнат преговори още в първия ден след изборите. Имат и амбицията правителството да изкара пълен мандат.
Въпросът обаче е може ли да се приеме такава дългосрочна цел с лидери в оставка и дори приемливо ли е те да участват в преговорите. Те, ако наистина поемат отговорност, както заявяват, вече не би следвало да представляват партиите си. Водещите преговорите, които държат на откритостта и обещават реформирането на държавата, също трябва да са наясно кой ги подкрепя. Да не се окаже по-късно партиите от бъдещето управляващо мнозинство да решат, че представлявалите ги в преговорите всъщност не са били правилните хора.
Това, което очаква обществеността, е истинска промяна. А тя минава през действителното поемане на отговорност. Включително допълнително доказателство за това би било подалите оставка да освободят и местата си в парламента.
Родните политици би следвало да са разбрали през тази, разсипваща парламентарната държава година на непрекъснати избори и назначени правителства, че избирателите не са “овце”, както често ги обиждаха - повечето от тях вече не гласуват, а тези, които стигат до урните, не подкрепят на всяка цена, напротив - наказват излъгалите ги.
