Тъмната страна на МВР

Време беше МВР да започне да прочиства авгиевите си обори. И не е нужно това да се прави зрелищно, както се видя при залавянето на техните двама служители с пари и наркотици, в момент на предаването на дрогата. Фактът че единият от тях си  позволи да стреля срещу колегите си, показва, че не им липсва самочувствието на безнаказаност. Изводът до каква степен и други от тях смятат, че след като са служители на закона, са над него, е за висшето МВР ръководство. Във всеки случай реакцията трябва да е спешна и назидателна.

Също така не може да не отбележим, че още покойният генерал Ваньо Танов се оплакваше за подкупността на гранични полицаи, съдействащи на трафикантите бежанците да преминават безпрепятствено границата ни. Нееднократно бяха и залавяни граничари, приемащи “дар, който не им се следва", както е записано в един от протоколите при разпитите. Ясно е, че подкупът се получава “за  да не извършат проверка в граничната зона на превозното средство, с което са придвижвани бежанците, както и самите бежанци”. Въпросът е, какво е направено, за да не се случва повече това. След кратката шумотевица съпътстваща всеки случай, следва тишина.

Вероятно полицаите имат защо да стачкуват, видя се също, че някои от тях са с обувки в окаяно състояние. Но когато разговарят ръководство и синдикати, трябва да имат пред вид и тъмната страна на случващото се в МВР. Иначе е много лесно да се отчитат успехи, да се прекратяват стачките със взаимни утешения и всичко да върви по старому. Така че нека продължи започнатото прочистване на редиците, но да се направи така, че в МВР да останат на работа само тези, които смятат, че да си полицай е призвание.

В сянката на страха

Още когато се случи трагичния инцидент на летището в Бургас и загинаха невинни граждани, политиците ни трябваше да загърбят дребните ежби и да се обединят в защита на националната ни сигурност. Но очевидно някои от тях не са си взели поуки от посланието на терористите. И предпочитат да ни занимават с неизживяното си детство. Само че игричките в политиката могат да се струват скъпо. Последвалите касапници в Париж и Брюксел само доказват мизерното ниво на шизофренно държащите се новоизлюпени опозиционери. Изобщо не ни интересува какво ще си доказват “нАучно” или дали Радан Кънев е “по-добрият адвокат”. Псевдореформаторските номера писнаха на всички. Няма нужда точно те да обясняват кой да “задържи пералнята”. Всекидневно показват, че отдавна са си плюли на физионимиите и нямат нужда от изпиране на съвестта.

Ще кажем направо – чуждото нещастие е и наше, видяхме как изглежда смъртта и на нашето летише. Затова нека не ни занимават с глупости, а да направят незабавно каквото трябва за нашата сигурност. Това трябва да е дневният ред на политиците. Отговорът няма пари е неприемлив. Необходими са скенери и камери за ключови места. Летищата са само едни от тях. Няма да ги изброяваме. Страната е като разграден двор.

Всъщност, на демонстриращите “адвокатски номера” десебари не трябва да им се обръща внимание. Вижда се, че сами са избрали пътя на маргинализацията. Това, което трябва да се направи, е да се мобилизират за каузата само тези, които са достойни за нея. От МВР да не хвърлят голословни твърдения, че правели максималното, за да опазят границите ни и да не превръщат задълженията си в зрелищни операции. Няма нужда от показност, а от резултати. Ясно е, че Европа вече не е сигурен пристан. И че солидарността не е в очакването някой отвън да се погрижи. 

Псевдоопозиционерите нека не се опитват да спекулират с това. Шансът е единствено в общите усилия. А тези, които не искат да помогнат, нека поне не пречат.

Преливане от пусто в празно

Има един виц: Голяма тълпа, скупчена в центъра на един площад. Чува се глъчка, всеки се бута да види какво става.
“Какво става?” - пита един прищълец. 
“Нищо.” 
“А тогава защо всички се бутат да видят?” 
Тутакси му отговорили:
 “Всеки иска да се увери лично”.
Точно в това дойде да се увери и „елитът“ на ДСБ на днешното национално събрание. А Радан Кънев даде всичко от себе си да не ги разочарова. 
Патетичността, с която заяви, че няма да поиска мандат да напусне и разруши Реформаторския блок, но щял да го върне там, където му е мястото, даде тласък на показателно дребнавия извод, че не си заслужавало заради двадесетина работни места в парламента и двеста в цялата страна, да са в разкрачено положение. Но това вече се променяло, били стъпили здраво на десния бряг, можело да се погрижат и останалите партии да тръгнат в правия път. Следвайки логиката на думите си, Кънев обвини управляващите, че се превърнали в бюро на труда и че използвали това. 
Всъщност думите му бяха плач за уреждане на още свои, както направи с близките си от неговата адвокатска кантора. Няма да го коментираме, но ще запитаме мисли ли, че с подобна двойнственост ще излъже коалиционните си партньори, след като никой от властимащите в ДСБ, начело с министъра на здравеопазването, не иска да изтърве облагите. Не случайно и от залата, само неколцина откликнаха на запитването му дали искат да напуснат коалицията.
После дрънкането продължи - положението в държавата било ужасно, избирателите не вярвали вече в народното представителство. Но как да повярват на депутатите на ДСБ, сред които и лидерът им, като на тях и през ум не им минава, че биха могли да напуснат парламента. Нали се видя, че нищо не се случи, когато техният правосъден министър и лидерът им се фръцнаха и обявиха че стават опозиция. Никой не се разбунтува, нямаше промяна в обществените нагласи. Единствено дясната върхушка сред самонареклите се реформатори подскочи като ужилена, защото не искаше да напуска трапезата на властта. Как ще иска, като отсега е ясно, че късметът едва ли ще ги споходи отново. И ще има да се облизват дълги години извън властта, както се случи с Иван Костов, след поучителния крах през 2001 г. На пръв поглед излиза, че нищо старо не е забравено и нищо ново не е научено, след като възпитаникът му Кънев е тръгнал по неговите стъпки...

Има обаче една малка, но съществена разлика между ученик и учител. И тя е в майсторството на Кънев нищо да не прави. Затова всички трябва да бъдат спокойни. И вълкът ще е сит и агнето ще е цяло.

Влади и еколозите

Осъществяването на идеята едно младо момче да види залеза на вр Мусала, въпреки инвалидната количка, с която се придвижва, съвпадна с дискусията дали да се строят нови съоръжения в национални паркове. 34-годишният Влади Гюров претърпява инцидент на 11 септември 2000 г., вследствие на който получава счупване на гръбначния стълб. Това го превръща в инвалид завинаги. Въпреки това Гюров продължава да спортува, като самия той изрежда, тенис, баскетбол, колоездене.
 
Няма да коментираме и защо демонстрираният от младежа висок дух има връзка и с писмото на легендарните български спортисти за спирането на псевдоекологичния рекет. Но ще отбележим екипа от приятели, съмишленици и планински спасители, помогнали това да се случи. Не за друго, а защото рискът, който поеха, не е случаен. За едни от тях е част от ежедневието, за други – вероятно поредното предизвикателство. Но общото е любовта им към природата. И стремежът тя да бъде достъпна за всички. Тях  едва ли някой би си позволил да ги упрекне, че с действията си увреждат националния парк. Със сигурност те обичат и пазят природата повече от сребролюбците.
 
Но има една съществена разлика. И тя е, че Влади и тези които го качиха на върха, не само че обичат и ценят природата, но за тях човекът е този, за когото трябва да се погрижат. Нека тези, които забравиха това в името не на екологични, а на лични интереси, да се поучат от тази победа на човешкия дух. И да направят така, че планините да бъдат достъпни до всички.

Кой вади горещите кестени

Когато прокуратурата реагира, както се случи със започналото скандално  разрушаване на сграда паметник на културата в Пловдив, това остава между другото. Всички гръмогласно се обвиняват кой е допуснал това, законно ли е, протестъри се държат за ръце и скандират срещу безобразието. Но без намесата на магистратите, едва ли щеше някой да спре собственика, още повече, че първото нещо, което се разбра, е абсурдът сградата да не е паметник на културата.

Излиза, че когато става дума за съдебна реформа, прокурорите са тези, които пречат тя да се осъществи, но когато те си вършат работата, това си е в реда на нещата. Не, че не е. В конкретния случай е очевидно, че чиновници са проявили престъпна небрежност, защото всички тютюневи складове в района са паметници на културата. Срамно е, че това се случва в град, обявен да бъде Европейска столица на културата през 2019 г. А след Стария град, Капана, бившите тютюневи складове са следващия културен проект, който трябва да се осъществи дотогава. И как така, когато са разбрали в края на миналия месец, че белята ще се стане, бюрократите са се рамърдали да проверяват документацията. Вина имат и протестърите, които са готови с часове да висят пред съдебната палата, а реагират след дъжд качулка, както се видя в Пловдив. Двата документа, единият от които явно с измамно съдържание, можеше да бъдат разкрити своевременно от претендиращите за будност съвести.

Затова нека да спрат с горкия плач. Няма невинни в този скандал. Още от зората на демокрацията, когато започна разграбването. По-добре да млъкнат и оставят магистратите да си свършат работата. Не бихме се учудили, ако се окаже, че тази схема  е прилагана и в други случаи. И ако това бъде разкрито, всички да получат подобаващи наказания.

Ще очакваме с интерес продължението. 

Защото може след като шумът утихне, всичко да бъде заметено, както се е случвало много пъти досега.

Ефектът на бежанското домино

Поредната грешна стъпка с  елиминирането на България, Румъния и Хърватия от обсега на създадената на 1 март Агенция за контрол на външните граници на Евросъюза само ще засили ефекта на доминото в  бежанската криза. Не случайно нашите евродепутати организираха веднага форум в Брюксел със засегнатите страни, за да се противопоставят на това решение. Агенцията трябва да заработи до месец най-късно, ще охранява само шенгенските граници и целта на европарламентаристите от региона е да не бъдат дискриминирани. 

Ситуацията ще се нагорещи още повече заради предстоящото окончателно затваряне на македоно-гръцката граница и опасността и Гърция (след Турция) да се превърне в гето за бежанци. За да не се допусне това, се очаква нашата страна да подкрепи искането на Турция на предстоящата среща на върха на 6 и 7 март спешно да получи обещаната помощ от два милиарда евро, а също така да се намери общо решение и за Гърция, което да не затваря границите и.

Перспективата не е много радостна, като се има предвид, че още преди година и половина беше приет плана “Юнкер” от 17 точки за решаване на бежанския проблем и до днес нито една от тях не е изпълнена. Да не говорим, че всички решения бяха спорни, като сегашното, насочено и срещу нашата страна. Например миналогодишното решение кораби на Алианса да пазят границите на Италия, само пренасочи бежанците към гръцките острови, а от там по Балканския път пак към Европа. Резултатът се видя - щурмът на македонската граница, използването на гранати със задушлив газ, показват нагледно колко лесно бунтът може да се разрастне и да се стигне до жертви.

Затова ако на предстоящата среща на върха не се вземат прагматични решения, които да дадат шанс за излизане от кризата, а водещите страни продължат капсулирането в Шенгенското пространство, последиците не само за региона, но и за страната ни ще бъдат невъобразими.

Блокадата и лъжливите овчарчета

Не е здравословна радостта, че блокадата на гръцката граница бе вдигната. Съмненията остават. Действията на фермерите през близо четиредесетте дни стачка бяха като в приказката за лъжливото овчарче. Дано следващият път като решат да се гневят, да се преместят пред гръцкия парламент, може да се поучат от българския опит.

Остава открит открит и въпросът – кой ще плати за загубите на превозвачи, търговци, работодатели, хотелиери и т.н. От Брюксел, където има компенсаторни фондове, почти в прав текст казаха сами да се оправяме. Излиза, че преминаването на бежанци през нашите граници е и европроблем, а загубите от блокадата са единствено двустранен проблем. 

Затова всички ангажирани със скандала институции трябва да продължат усилията за да пратят този дългогодишен проблем в историята. Така както се случи преди петнадесетина години с визовия режим. Никой няма полза от нови “железни завеси”, нито от “студени войни”. На всички им светна, че свободното предвижване е шанс за
раздвижване на закъсалите икономики на двете страни.
 
Не бързото забравяне на случилото се, а сключването на двустранно споразумение на базата на международните договорености, е вярното решение. А претърпелите загуби да потърсят правата си, в гръцки съдилища и в Брюксел, за да получат съответните компенсации. На нашите еврочиновниците трябва да им бъде показано по подобаващ начин, че е добре да забравят двойния аршин и да се държат с балканските страни като с равностойни партньори, без които няма как да съществува единна Европа.