Денят на Независимостта в днешни измерения
Честването на деня, в който е обявена Независимостта на страната (22 септември 1908 г.), е добър повод да си припомним и напомним на днешните политици как трябва да се действа в съдбовни за родината ситуации. Актът не е само манифестът, прочетен от цар Фердинад във Велико Търново. Той се е случил повече от 30 години след обявяването на Съединението. А след прочитането на манифеста е била необходима близо година дипломатически усилия, за да бъде той признат от Великите сили, които дотогава са опекунствали на България. Правителството на Александър Малинов премахва задължението да плаща данък на империята, да участва в погасяването на турския държавен дълг, да плаща източнорумелийския данък. Премахната е чуждата собственост и експлоатацията на Източните железници на българска територия. България се изравнява със своите съседи Сърбия и Румъния. И им показва как трябва да се отстоява равноправно третиране в международно отношение. Всичко това е резултат от смела, но разумна политика, на дипломатически такт и ловкост и най вече на умение на българската дипломация да се възползва от условията на международната ситуация.
Добре е наред с празника да се обърне внимание, че приликата с онези времена не трябва да приключва с нелицеприятните Алекови герои, действащи като Гочоолу и Дочоолу. Имало е и политици съзидатели, истински достойни българи. От техните действия трябва да вземе пример и днешната политическа класа.
Двадесет и пет години криминален преход са достатъчно време, за
да се търси нов политически модел на взаимоотношения
и управление на страната.
През последните няколко години се видя, че две управления приключиха преждевременно, след безпрецедентно народно недоволство, довело до ексцесии и самозапалвания на отделни граждани. На това трябва да се сложи край. Първите крачки вече са направени. Една от управляващите партии направи разумния ход да прекрати сама изчерпалото се управление, в което участваше. А след това при държавния глава водещите политици се договориха да начертаят пет-шест ключови приоритета за страната, които да следват всички правителства независимо от цвета им. Вижда се от, общо взето,
толерантната предизборна кампания
че този процес продължава да се развива, самите политици разбират, че желанията им за самостоятелно управление не са реалистични, силите са приблизително равни. Нито победилата партия, нито другите не могат да осъществят достатъчно убедително управление, което да гарантира стабилност. Цикълът избори до дупка е възможен, но не е приемлив поради конфротационния му характер. Ето защо не може да не подчертаем публично изразеното миналата седмица в Кърджали признание на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, че очертаващата се победа на изборите няма да е достатъчна за убедително управление, но очертаващата се коалиционност е за предпочитане пред предизвестените провали на неконсенсусни коалиции, които ще доведат до бързи предсрочни избори.
На пръв поглед ситуацията в страната е критична – криза в енергетиката, банката КТБ, здравеопазването, образованието, съдебната власт. Допълнително утежнение е конфликтът в Украйна и необходимостта противопоставяне на агресивното налагане на джихадистка държава на териториите на Ирак и Сирия. Ще кажем направо –
далеч по-лоша от сегашната е била ситуацията през далечната 1908 г.
Но родните политици са демонстрирали завидно единство, използвали са противоречията между Великите сили, проявили са висш дипломатически пилотаж и умения в отстояването на икономическите си отношения, за да постигнат независимостта на страната и създадат уважаван от света суверенитет. Затова всяка една от днешните водещи партии трябва да забрави езика на омразата, да върне унищожената в годините на репресивния комунистически режим и в последвалия посттоталитаризъм емпатия на българите. Прояви като тази в с. Калище са достатъчно убедителен факт, показващ, че са необходими общи усилия в търсенето на нови пътища за развитие на държавата ни.
Първите стъпки в тази посока обаче трябва да направят по-силните или казано по ясно – победителите в следващите избори.
Реваншизмът трябва да бъде забравен, но не и тези, които дирижираха и се облажиха от прехода.
В тази връзка вече има предложения, които могат да променят законовата база, така че да бъде прекъснат достъпът на кукловодите до перманентна власт. Практическото приложение на новите закони ще даде възможност за развитие на средната класа и ограничаване на влиянието на монополите. Гражданският сектор също има нужда от промяна. Сега той се диктува от едни и същи лица, които си присвояват права да са например водещи фигури на протестиращите, да са ментори на промените, но в действителност бягат от пряката ангажираност със създаването или подкрепата на политически формации, които да променят установеното статукво. Освобождаването на гражданската енергия и насочването й в съзидателна посока би следвало да стане и в унисон с решителните реформи в областта на онези пет-шест приоритета, които спешно би следвало да се договорят и следват от правителствата. Не е без значение да се определи не само
спокойствие от 200 до 300 дни на бъдещото правителство
а и да се очертаят границите, в които то трябва да осъществи част от приоритетите. След това в зависимост от необходимостта то да бъде сменено с друго правителство, без да се стига до излишни харчове и емоции за нови избори.
Сега, разбира се, всяка една от партиите тегли чергата към себе си в очакване да види какъв ще е крайният резултат. Би било глупаво обаче, ако все пак някоя от тях стигне до мнозинство, да поеме изцяло самостоятелно да управлява, без да се съобразява с оставащите в опозиция други партии. Липсата на диалог и конфронтация няма да доведат до нищо добро, само до повтаряне на стари грешки. В този смисъл сядането на преговорната маса независимо от изборния резултат би било най-доброто решение. По него ще се съди и до каква степен има желание за промяна на стила на управление на държавата, или ще станем свидетели на поредните мимикрии, водещи в крайна сметка към блатото на поредния провал.
