Общо показвания

понеделник, 22 август 2011 г.

Мавзолеят на политическите костенурки


За мнозина разрушаването на мавзолея на Георги Димитров преди 12 години е триумф на демокрацията над тоталитаризма, за други със сигурност е варварски акт и кощунство, а за не малка част от обществото не е нищо особено - по-скоро събитие, послужило за майтап с тогавашните управници начело с премиера Иван Костов. Самият факт, че символът на комунистическия режим е построен само за пет дни, но разрушаването му отнема седем дни, роди куп шеги и закачки. Няколкото взрива не можаха да го съборят, но нанесоха поражения на намиращия се на ръка разстояние царски дворец, което също донесе малка радост сред овисилите носове чугунени глави от бившата комунистическа партия.
В тяхна чест ще припомним, че поддържането на култа към личността на „вожда и учителя” е ставало чрез климатична инсталация, която поддържала температура точно 17 градуса. В специални помещения периодически се извършвали процедури за поддържането на балсамираното тяло. То е било положено в саркофаг с бронирани стъкла и чрез специален асансьор, задвижван с подемна машина, се е премествал в траурната зала за поклонение. Преди да бъде разрушен мавзолеят, на 17 юли 1990 г. мумията е изнесена и е погребана в „Орландовци“.
Не е възможно да пропуснем и хилядите убити и репресирани от режима, които са били подложени на смразяващи инквизиции, докато в същото време са се полагали особените грижи към мумията. Тези от тях, които оцеляха, получиха своя реванш не само с разрушаването на мавзолея, но и с премахването на други подобни символи на тоталитаризма. В самата зора на демокрацията беше демонтиран паметник на Ленин, който стоеше срещу ЦУМ, а година по-късно беше свалена огромната червена петолъчка от Партийния дом. В периода 1991-1992 година не само в София, но и в цялата страна бяха премахнати няколко стотици паметника на безименни герои от времето, определяно от някои като антифашистка борба, а от други като червен терор. Това, което е факт, е, че днес тоталитарният режим е осъден като репресивен с редица международни декларации, включително и от нашето Народно събрание.
Няма да се спираме подробно на начина, по който се пребоядисаха някои комунисти в социалисти и как се разграничиха от тоталитарното минало. Само ще припомним как правоприемникът на БКП – Българската социалистическа партия (БСП) декларира, че „БСП се отказва завинаги от деформациите и извращенията”. А нейните нови лидери Петър Младенов и Андрей Луканов публично прехвърлят отговорността на състоянието на страната върху бившия партиен и държавен ръководител Тодор Живков. Те дори определиха управлението, в което и те са участвали, като

„едноличния уродлив режим на Тодор Живков“.

Бившият генерален секретар на БКП е изключен от партията, а вината за управлението е хвърлена изцяло върху него. Десет години по-късно обаче той е поканен в редовете на БСП, а след смъртта му в родния му град Правец му е издигнат паметник, на откриването на който присъства лидерът на социалистическата партия по това време Георги Първанов. Наследницата на БКП – БСП, се дистанцира от комунистическото минало, но упорито страни и до днес от политическия дебат за вината и отговорността, която тя има за тоталитаризма.
За съжаление и днешните политици използват будещите недоумение и смях в младото поколение факти, предимно с популистка цел. Не са си направили съответните поуки. В главите на мнозина от тях кънтят залповете на „Аврора”, те самите, вместо да се оттеглят с достойнство, са се

превърнали в мумии на криминалния преход

и са готови с цената на всичко да запазят статуквото му. Затова не бива да се учудваме на заиграването на Иван Костов, политически милиционер от времето на Тато, с червените. Не трябва да се изненадваме и от начина, по който лидерите на БСП приемат пасовете му и с охота си измислят или зърнени, или бензинови кризи. Да не говорим за съвместните им кампании, свързани със създаването на психоза от евентуалното повишаването на цените на жизнено необходими хранителни продукти, като например слуховете за недостиг на олио и захар.
Нека също така да си припомним колко време се загуби през миналия политически сезон, за да се бранят от уволнение посланиците агенти на бившите тайни служби.
Законът все още не е приет, защото той бе върнат от „Дондуков” 2. Съвсем естествено бе, след като там гъмжи от бивши служители на ДС, да не приемат забраната определен кръг лица (с доказана съпричастност към бившите служби) да бъдат назначавани или да продължават да заемат публични (ръководни) длъжности в дипломатическата служба ­ посланици, генерални консули и заместник-ръководители на дипломатически мисии, както и други ръководни длъжности ­ от началник на сектор до генерален директор и главен (постоянен) секретар в централната администрация на МВнР.
"След повече от двадесет години от началото на демократичните реформи у нас обществото ни следва да е превъзмогнало примитивните противопоставяния и е недопустимо законодателният орган да създава нови законови предпоставки, водещи до разделение. Още по-неприемливо е чрез закона да се провежда държавна политика на дискриминация", е основният аргумент.
Разбира се, че в една натовска страна е неприемливо хора, които са били

обучавани във враждебна дейност срещу алианса

да представят страната ни там. Но самият факт, че боричканията не са свършили и че ще се подновят в началото на политическия сезон по думите на шефа на парламентарната външна комисия Доброслав Иванов (ГЕРБ), подсказва, че тоталитаризмът е жив и че той не само е инструмент в политическата игра, но в никакъв случай, колкото и смешно да изглежда това отстрани, той не бива да бъде подценяван. Не само защото костенурките на прехода не искат да го напуснат, а защото има опити да се подготви връщането му под една или друга форма с помощта на негови ключови фигури, на някои от които директно им е отказан достъп до САЩ, а на други заради постовете, които заемат, им се дава да разберат, че са нежелани в Евросъюза, и ги приемат само от кумова срама
Самият факт, че 45% от посланиците на България през последните 20 години са били свързани със системата на бившата Държавна сигурност, е много притеснителен. Поразяващ, разбира се, но много обясним заради непрекъснатите съвместни заигравки на сините и червените, е фактът на лъжливото обещание, дадено от СДС по време на предизборната им кампания от 1997 г., че ще бъдат отворени 250 000 досиета. Беше

направено точно обратното на обещаното

Първата комисия „Бонев” (по името на тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев) извади 93 имена на депутати от 38-ото народно събрание, но в пленарната зала бяха съобщени само 23-ма от тях.
Официалното обяснение бе, че не може да се обявяват имената на т.нар. картотекирани сътрудници, за които в архивите са останали само картончета за принадлежност към агентурния апарат. Неофициалното беше, че разкриването им ще предизвика по-голям трус сред сините редици, отколкото в БСП.
Не случайно и комисията по досиетата разкри, че 27 от посланиците, сътрудници и офицери на Държавна сигурност, са назначени по време на синьото управление (1997 – 2001 г.), а още 34 са преназначени. Въпросът защо Командира е допуснал това, след като е имал възможност заради пълното си парламентарно мнозинство, както и заради контрола на службите, да го направи, но не го е направил, все още е без отговор. Завесата донякъде повдигна наскоро бившият шеф на НС Йордан Соколов:
„През 1997 г. приехме закон за разкриване на досиетата, много по-слаб от сега действащия. Конституционният съд отмени всички важни текстове. Ние имахме информация, че в Конституционния съд има 4-ма съдии, агенти на ДС, и знаехме какво ще се случи. Тук беше направена грешка – нямаше нужда да се изчаква решението на Конституционния съд. Трябваше да се обявят агентите преди решението. По този начин агентите в Конституционния съд нямаше да имат мотив да гласуват срещу закона. Те приеха едно недопустимо решение, в което от кръга на проверката извадиха президента и себе си – Конституционния съд.”
Никак не беше случайно казаното наскоро от шефа на предизборния щаб на сините Борис Марков, че

не трябва да се бъркат качествата на кандидатите
с култ към личността.

Чудно ни е само докога сините ще си траят и няма да поискат официално мумии като Командира да бъдат извадени от политиката и изпратени по живо, по здраво в Драгалевци.
По отношение на Столетницата ще трябва доста да почакаме, докато бъдат отстранени червените мандарини. Не че няма признаци на непоносимост към тях сред младите там. Но това няма нищо общо засега с онова отвращение към тоталитаризма, блестящо описано от писателя Георги Марков в разказа „Чорбата на другаря Живков”:
„По външен вид не изглеждаше лоша. Но когато сръбнах първата лъжица, разбрах веднага, че колкото и да бях гладен, не бих могъл да продължа. Чорбата имаше тежък, неприятен вкус на престояло ядене и в нея имаше толкова мазнина, колкото вероятно имаше в цял полкови казан. Поставих чорбата настрана и зачаках да дойде второто. Гледах снежнобелите покривки по масите, цялата твърде претенциозна атмосфера на ресторанта и си мислех: "Какво струва всичко това, като ти поднасят такава чорба."