Трябва ли всеки път, когато дойде Трети март, вместо да се радваме, да вгорчаваме празника с политически интриги, дрязги между русофили и русофоби, а отвън да ни размахват пръст, че не сме достатъчно благодарни. И кой има нужда смокиновото листо на османското иго да не събужда падишаха в нашите съседи.
Нека кажем направо – едва ли има по-значим български ден от празника на духовността и религиозното ни преклонение пред буквите. Този ден е почит към делото на Цар Борис Първи – Покръстител, обединил българите чрез християнската религия и азбуката на братята Кирил и Методий. И поправил пътя на неговия син Симеон Велики да затвърди усилията му в Златния век на българската държава.
24 май е празникът на моралното и гражданско самочувствие и заради верската търпимост при сливането на различните култури през вековете. Той е общ за всички и се приема без политически условности. От празник на децата, техните учители и родители, на родната просвета и култура, всъщност се извисява до празник на непобедимия дух на нашата нация.
Това се видя по един неподражаем начин в кризисните дни на непожалилата ни световна пандемия. Редом с лекарите, на първа линия застанаха и учителите – със същото себеотрицание и безкористност като на техните предци възрожденски просветители. Пролича и колко сме в дълг към тях. И че не трябва да жалим нито пари, нито време в подкрепа на техните усилия. Защото в образованието и науката е заложено не само оцеляването, но и бъдещето на страната.
Всъщност 24 май е ден на раждане, умиране и възраждане на устоялата и утвърдила се през вековете българска общност. Дала и даваща своя принос към европейските културни ценности. Няма по-добър празник, който да ни вдъхновява за добруването на страната. И едва ли има някой, особено политик, от който зависи това да се случи, да не вярва в химна на Михайловски: “Върви народе възродени, към светли бъднини, върви!”
