Още когато онзи изпушил
младеж опря пистолет в главата на Доган,
стана ясно, че политическият пъзел се
е пропукал. Играчите са надценили
възможностите си, а манипулаторите са
получили знак, че трябва да се погрижат
за статуквото. Последвалият първи опит
за присвояване на банката на властта,
ги накара да побързат. Отговорът им бе
дирижирани улични демонстрации, възбудили
няколко самозапалвания на навници и
преждевременна оставка на правителството,
след задкулисни “обещания” за връщане
във властта още същата есен. Но
“Костинбродската афера” подсказа за
друг план и потвърди приказката за
лъжливото овчарче. Той обаче не проработи
и показа, че на лъжата краката са къси.
За изненада на кукловодите, скалъпената
червено кафява власт не тушира общественото
недоволство, появиха се “умните и
красивите”, парламентът бе опасан от
огради и жандармерия, а “белият автобус”
ги убеди, че трябва да се търсят други
решения. “Внезапното” отстраняване
на Христо Бисеров от парламента, (който
не в стила на ДПС попита опозицията дали
ги боли като им вадят зъбките), онова уж
непринудено кафе и снемането на подкрепата
за кабинета бяха брънките гарантиращи
връщането на ГЕРБ във властта. Вторият,
този път унищожителен удар срещу банката,
трябваше да лиши изоставените червени
от евентуалната платена съпротива срещу
вече уговореното завръщане на ГЕРБ. И,
разбира се, да прикрие следите от общите
далавери.
Дни след като новото
правителство е гласувано, хиляди, които
бяха по улиците и после дадоха
гласа си за уж десни партии, са разочаровани.
Има и малцина доволни – лидерите им,
които се уредиха с министерски постове,
както и костовистката секта, която се
зае да ги брани като извади от нафталина
онзи лаф за “проклятието”. Всъщност
заслепената от алчност десница и нейните
чугунени поддръжници паднаха в капан – от едната страна са новите
управляващи - дадоха им най-ветровитите
министерства: здравеопазване, правосъдие
и икономика, а от другата – взривоопасната
смес от националисти и рублофили, прочули
се с побългаряването на “Deutschland über
alles” и с “Големия шлем”.
Няма как да пропуснем дебата по гласуването на правителството. Той разби декларираното в продължение на месеца намерение за търсене на консенсус и разбирателство по няколко ключови за страната проблеми. Управляващите пробутаха мижава “програмна” декларация и тепърва ще пишат управленска програма, а вече непонасящите се БСП и ДПС по принуда се оказаха отново опозиция. Странно беше и изявлението на Лютви Местан, че “и на колене да му паднат, нямало да подкрепи кабинета”. Първо, подобно твърдение показва политическо тесногръдие и поставя под съмнение лидерските възможности – никой няма да повярва, че Местан е загрижен за националистическия облик на новия кабинет, след като цяла година си е затварял очите за подкрепата на “златния пръст”, (разкрил партията си не като националистическа, а като Коминтерновска, подопечна на бившия Голям брат). Не можем и да не повторим, че подобна груба фразеология, (както в случая с Бисеров), не се търпи в движението. Ще припомним, че има голяма разлика между онзи исторически израз за пътя към Европа, който минава през Босфора и това, което най-вероятно емоционално изтърва Местан. Политическата формула на движението не допуска тръшването на врати. Очевидно е, че има и друго там, което предстои да стане публично.
Общият извод от случващото
се е нелицеприятен – дирижираният
преход продължава. Не улицата, а
задкулисието продължава да решава кой,
как и кога да управлява. Непослушните
и несправящите се кукли ги сменят бързо.
Борисов получи втори шанс, но няма да
управлява дълго, ако кривне от “правия
път”. Дори подкрепата на коалиционните
му партньори не е сигурна. Тук е добре
да припомним на днешните така наречени
реформатори, че Филип Димитров е
единственият син лидер, който не е
договорка с кукловодите. И логично бе
излъган от подставения драгалевски
политически милиционер да поиска
предрешен вот на доверие. Димитров бе
отстранен и “успокоен” с посланически
пост в САЩ, а Иван Костов не получи
очаквания в трето поред правителство
(на Любен Беров) пост на финансов министър,
но бе възнаграден с лидерското място в
СДС... Така че няма нищо необичайно в
назначението на Божидар Лукарски за
министър на икономиката. Важна е не
неговата компетентност, а доколко
сполучливо ще може да служи. Новият
министър на икономиката има и пример
за подражание в онзи разговор “Ало,
Ваньо”. Не се ли справи в изпълнението
на поръчаното, публичните мотиви за
отстраняването му вече са подготвени
от ловко дирижираните протестъри и
недоволни службогонци от неговата
партия.
По този повод е добре да им се каже на тези, които наивно смятат, че техните
демонстрации са свалили кабинета
“Орешарски”, че неколцина,
които стоят в сянка и чиито телефони
звънят с мелодията от филма “Кръстникът”,
отдавна са им намерили правилните роли.
Трагикомични и жалки са започналите
нови рехави протести (срещу Бат Сали, а
отскоро и срещу новия стар министър на
културата Вежди Рашидов). Мрънкането
им е лошо копиране на вечните опозиционери
Стефан Цанев и Велислава Дърева. “Умните
и красивите” имаха близо година време
да се организират и получат своето
представителство в парламента. Вместо
това лидерите им с лекота се изкушиха
от властта и повечето от тях ще драпат
със зъби и нокти да я запазят. Но като
нямат партийна подкрепа, ще бъдат
употребени и изхвърлени. Неизкушените
сред тях са в още по-смешното положение
на ни така, ни иначе – със сигурност ще
увеличат бройката на негласуващите от
години разочаровани десни избиратели.
Би било обаче грешно
да си мислим, че кучетата си лаят, керванът
си върви. Напротив, политическите
сътресения през последните години
показват, че наложеният по време на
криминалния преход модел вече не работи.
С партии ментета и временни коалиции
той не може да се крепи. Вярно е, че
изкуствено създадените правителства
служат единствено за засилване на
икономическата власт и лично забогатяване.
Но успехът е кратък, а авгиевите обори
след тях няма кой да почисти. Освен това
харизматичните лидери привършват.
Инвеститорите избягаха, останаха
милиардите от Брюксел, контрабандата
и превъртането им в недосегаемата и
непублична офшорна собственост. Мантрите,
оклоняващи вниманието и прикриващи
далаверите, вече не въодушевяват. А
лесно спечелените пари раждат чудовища,
които се самоизяждат.
Проблемът е, че веднъж
добрали се до властта, борците за промяна
на статуквото, тутакси забравят какво
са обещали. И вместо да съборят дивия
капитализъм, усилията им се насочват
не само как да го запазят, но и да го
укрепят. Както и да запазят властта си
достатъчно дълго, че един ден да подиграват
ограбените от тях избиратели с твърденията
си колко са бедни, жените им да пригласят
как заради блокирани банкови карти не
могли да си платят в магазина хляба и
кофичката кисело мляко... Добрата новина
е, че има граници на търпимостта и
“триковете” на техните наследници са
сигурна гаранция, че криминалният преход
ще свърши внезапно и драматично с рушене
на новата “Берлинска стена”, която те
помогнаха да бъде издигната по пътя към
свободния свят.
