Общо показвания

сряда, 3 юни 2009 г.

Канибализъм вдясно

 „Един ден идва един мургав мъж с черна къдрава коса и матов шлифер и ме пита аз ли съм еди-кой си. Представих се и го поканих да седне на масата. Той отказа да седне, но ми каза, че разполага с икономически екип с компютри и база данни, които биха могли да бъдат полезни на Съюза на демократичните сили, но, добави той, трябва добре да се плати, показвайки с пръстите на дясната ръка жеста на броенето на пари……"

Не е трудно да се досетим кой е единият от двамата герои. Ако тогава седесарите бяха показали статията в „Работническо дело" на бившия кременчугски стипендиант и го бяха върнали на кораба „Аврора", от който с години промиваше мозъците на студентите си, да си остане там и да чака настъпването на комунизма, сега нямаше да се самоизяждат като глутница побеснели кучета.

От едната страна е една малка коалиция на оцеляващите лидери, повечето - удобни мишени на Столетницата заради свързването им с корупционни схеми.

Отпред, както винаги, има неколцина млади гладиатори, които трябва да паднат жертва, когато трябва.

А от другата страна са тези, които не искат да бъдат повече употребявани. За тях синият лъв все още е символ на идеализма и благоприличието. Те много добре си спомнят каква върхушка се роди от призива „Кой не скача, е червен", как ги използваха за трамплин към приказния свят на властта, постигната всъщност само чрез задкулисни политически сделки. Една върхушка, впечатлила ни най-вече с податливостта си към галещия шум на нечистите пари и родила няколко цветисти псевдонима, превърнали се в символи на корупцията.

И сега същите хора имат претенциите да са добрите и се наричат шанс за България. Но зад гърба им наднича сянката на командирското споразумение „кеш енд кери", опаковано с уж национално отговорна грижа за отстраняване на БСП и ДПС от властта.

Няма по-жалка гледка от коалиционната треска на хваналите се за сламка лидери, самопредлагащи се на всички, които биха могли да ги употребят.

Като оставим настрана крясъците и заплахите към институциите, които отправят, ето например какви са фактите от последните дни. Влиянието на Синята коалиция (ДСБ,СДС и земеделците на Мозер), изчислено в проценти, е: според "Алфа Рисърч" - 5,2%, според НЦИОМ - 6,2%, според MBMD - 6,7. От тези резултати става ясно, че Синята коалиция е един син балон

Нямат обществена тежест, нямат политически престиж, човек се чуди за какво тогава ни занимават ден и нощ със себе си? Важното е неколцината стари муцуни да са отново вътре в парламента, а това, че нищо няма да зависи от тях и че няма как да помогнат на тези, които са ги избрали, няма да има никакво значение, защото просто никога не ги е интересувало. Там те трябва да продължат да изпълняват поръчките на техните създатели, най-традиционната от които е да помагат на БСП с действията си да се консолидира в трудни моменти.

По-интересни са другите цели, защото те са и по-коварни. Например една от тях е Костов да е подводница на човека с харамийския псевдоним в бъдещата коалиция с непредвидимия генерал. Нека си припомним как

Командира казваше кой е техният кандидат за председател на БСП.

Затова нека да не се учудваме на днешното подаване на топката между двамата, първо, за изборната бариера, а сега и чрез висшите магистрати да бият шута на СДС.

По този повод нека за малко да се отклоним и разгледаме съдебното решение на ВАС. От него съвсем естествено възникват два болезнени въпроса. Първият е може ли един административен съд да отнема правата на гражданския съд. Според юристи точно това се е случило. Но ако се следва тази логика, утре този съд може да започне да гледа и наказателни дела. Нали, образно казано, българското право е разделено на три части - гражданско, административно и наказателно. И в този случай ВАС изземва функциите на Върховния касационен съд (ВКС), който контролира процесите в гражданския съд. Безспорно е, че имаше произнасяне на ВКС и ако той искаше да впише Мартин Димитров, щеше да го впише. Освен това, след като беше спряно вписването на Димитров, той не обжалва това вписване. Любопитно е наистина защо той не го обжалва. Явно са решили, че тази битка е обречена за него и затова искат да минат по другия канал - чрез административния съд и с много медиен натиск, разбира се.

Вторият важен момент е ВАС не наруши ли конституцията, като се намеси в политиката.

Когато минат емоциите след няколко месеца и само юристите започнат да коментират това, което се е извършило, тогава ще се установи, че ВАС се е намесил в коалиционната политика на една партия, без да се съобрази с това, че законодателят е предвидил съвсем други механизми за решаването на подобни спорове. Лошото от това, което се случи, е, че председателят на ВАС задава политически въпроси, вместо да отговаря на правни въпроси.

Никой от съдиите не изяснява каква е Любов Панайотова в СДС, която се твърди, че уж замествала Пламен Юруков на лидерския пост след неговата оставка. И защо само тя остава без прекратен мандат, ако приемем, че ръководство е с прекратен такъв. Друг интересен въпрос е това, че ВКС е приело, че уставът е вписан на 24.11., а Националният съвет е проведен на 4.11., което предхожда регистрацията на устава. Това е един абсурд, който се пропуска от ВАС и тепърва предстои да бъдат изяснявани правните последици от това разминаване

Истината е, че няма значение как ще завърши съдебният спор между старото и новото ръководство. По-същественото е друго - че оглозганите скелети се множат.

А ние май не разбираме от демокрация. Защото в тази гротеска излиза, че Костов е човекът, който трябва да направлява президента какви решения да взема. В сценария на абсурда държавният глава трябва да уволни ЦИК, защото на Командира не му е удобна тази комисия, но в никакъв случай не трябва да пипа ВАС, защото му върши работа. Ако Юруков беше истински демократ и участваше в тази пиеска, щеше да поиска Първанов да уволни ВАС. Но очевидно не е демократ, защото не иска да е на тази сцена...

Всъщност не трябва изобщо да се учудваме на този театър на абсурда, с толкова много трупове. Моралната лудост на това поколение лидери, изтрещели от залповете на соца и покварени от лесно спечелените финикийски знаци във времена на див капитализъм, няма как да не ни върне към прочутия лозунг, който висеше някога на входа на карлуковската лудница: "Ние сме рожба на българо-съветската дружба". Само така можем да възприемаме „безгрешността" и реваншистките амбиции на тези закъсали лидери от прехода. Можем да се смеем от сърце на сценките, които ни представят, но няма защо да им прощаваме. И нека припомним на онези седесари, които сега се ослушват под командирското крило, какво твърдяха доскоро:„Ние да не сме Елизабет Тейлър, а Костов - Ричард Бъртън, та да се женим два пъти за него". Ех, мъка, мъка...