Да “избереш българското”

Цяло лято “избрали българското” отпускари са преследвани от тягостни новини. И когато дойде заветният миг на пътуването към Черноморието или прекрасните ни планини, вместо с радост, те тръгват със свити сърца. Ужасязащите тв репортажи за състезаващи се помежду си джигити, безскрупулно мачкащи невинни деца, превръщат пътуването в битка за оцеляване. А когато с облекчение пристигнат в хотела, ги чакат изненади – например, че сянката и паркингът не са включени в цената. И че трябва да платят допълнително толкова, колкото вече са дали за нощувка. С това обаче не свършват бедите им...Но нека караме поред.

Още в началото ня лятото стана известно, че въпреки забраната, продължава строителството по дюните на юг. След намесата на правителството това бе спряно, но се разбра, че на държавните плажове (т.е.за ползване от всички българи), арендаторите им са покрили цялата пясъчните ивица с чадъри и шезлонги - тези, които не искат да платят, биват избутвани по скалите от враждебно гледащи охранители. Наложи се нова държавна намеса арендаторите да освободят малко пространство.

И това не бе всичко. Освен че трябваше да си плащат за паркинг и чадър, в доста хотели олинклузивът се оказа боб и евтина наденица. На всичкото отгоре като бонус, почиващите на Северното Черноморие бяха изненадани с наденици, произведени от заразени с антракс животни. Придворните специалисти тутакси ги успокоиха, че "заболяването е 100% лечимо при потърсена навреме лекарска помощ". Симптомите се появявали до 7 дни, изразявали се в подуване на корема, диария и общо неразположение.

На юг също се оказа опасно. Ето какво сподели за лежащото на системи дете пред камера на БНТ почиваща от Великобритания:

„Хвана някакъв вирус от морската вода, която е замърсена от хвърлените боклуци. Страшно съм разочарована. Водата е доста мътна и адски солена. Една вълна ме плисна в лицето. Не можех да си отворя очите докато не ги измих с минерална вода. Алчността изяде морето и изпъди много българи. Това не е държава. Тази страна няма да оцелее по този начин“.

„Почти през цялото лято има подобни оплаквания. Идват и от цялото Черноморие“, заяви веднага след нея д-р Солаков от Медицински център Царево. Според лекарите от центъра, който обслужва почти цялото Южно Черноморие, през сезона всеки ден десетки хора ходят с вирусни симптоми, свързани със замърсената вода. Тази година има промени в първичните симптоми. Лекарите съветват да почиващите да бъдат много внимателни при влизането във водата, и да избягват какъвто и да е досег с устата си...

Последва реакция на РИОСВ Бургас и един от плажовете - „Лозенец - Централен плаж"- бе затворен. Установените отклонения от нормите за качество на водите и замърсяването крият риск за здравето на къпещите се, посочиха от инспекцията. От други плажове почиващи също се оплакаха, че се натъкват на плуващи във водата екстременти. Публична тайна е, че без Ентерол към Южното Черноморие не се тръгва. Няма да коментираме как хазяи са се карали на почиващите, защото им внасят пясък в къщите. Нито ще припомняме за онази акция срещу свободно къмпингуващите.

Тези, които отиват в планината, едва ли са по- късметлии. Тях също не ги чака безметежна почивка. Заради неподновената маркировка, зачестяват случаите на изгубили се туристи. Оцеляването им е въпрос на шанс и на все още високите температури през нощта. За тяхното намиране обаче данъкоплатците харчат хиляди.

С това бедите не свършват. През последната седмица се разрази скандалът със смесения с терпентин дизел, който разбива двигателите на автомобилите. Покрай това научихме и за други далавери.

Като резултат, излиза, че почивката в българските курорти не евтина, а в повечето случаи е опасна за здравето. Само парите за ремонта на повредения от замърсено гориво автомобил са колкото една щастлива почивка в съседна на България страна, че дори и по-далеч. Няма да коментираме как там посрещат с купа прясно набрани смокини, сутрин те изненадват с безплатни бухтички, а на изпроводяк те даряват с буркан маслини. И го правят, не само защото се надяват да ги предпочетеш отново, а защото знаят цената на гостоприемството. У нас прочутото българско гостоприемство, описано от наши и чужди краеведи, май вече е мит. Освен това лош спомен за тоталитарните времена ни навява държавата или премиерът лично да решават проблемите с летния отпуск. Гротескно е в страна членка на ЕС и НАТО премиерът да се възприема като “Слънце” или пъдар. Ще пропуснем и натрапващото впечатление, че лисицата говори на опашката си.

Очевидно е, че сбърканият чип продължава да работи в ущърб на националния интерес, какъвто е развитието на туризма. И само с усилията на управляващи и опозиция не може да се поправи. С това преди всичко трябва да се заемат преките участници в този бизнес – хотелиерите не трябва да се оплакват че нямат туристи и да твърдят, че за това е виновна дължавата защото не ги рекламира. Институциите трябва да следят внимателно кое е законно и кое не и да наказват строго, като включително отнемат лицензи. Санкциите срещу убийците по пътищета трябва да станат безмилостни. Много лесно е да се каже, че няма държава и затова сме на този хал. Отговорността не е обща, а само лична. Когато това се осъзнае, тогава почивката в България ще бъде примамлива за всички. Евтиният номер, “важно е сега да им приберем парите, за утре няма да мислим”, дава пагубни резултати – българите не искат повече да рискуват живота си в нашите курорти, а туроператорите го усещат по намелелите приходи.

Промяната ще дойде, но не е добре да стане след сгромолясването на туризма. Колкото по-бързо се проумее това, толкова по-евтино ще ни излезе. А страната ни, дарена с прекрасна природа, ще стане отново атрактивна за почивка.

За магарето и магариите

В петък в София имаше спонтанна “артистична” проява. Прожекторите, които осветяват новоиздигнатия монумент на цар Самуил в София, бяха залети с черна боя. Почти веднага те бяха почистени, а магистратите се самосезираха и започнаха да разследват кой е неизвестният извършител. Първо щели да проверят какво е записано на близките камери.

От един граждански комитет обявиха това за вандализъм и го класифицираха като скандално кощунство не “върху монумент, който има политическо значение, а върху паметник на безспорна фигура в българската история.” Привидя им се дългата ръка на Сорос и неговите непеота. Оттам определиха деянието като артистичнен пърформанс на млади и талантливи творци.

Склонните към компромис ги оправдаха като отбелязаха, че като не са посмели да залеят самия паметник, са показали, че все пак знаят кой е.

Шегаджии предположиха, че може би са искали да се видят светещите очи без странично осветление...

В този дух e добре да се припомни приказката “Може ли магарето да не си покаже магарията”. В нея се разказва как селският кехая за да си направи майтап с Хитър Петър му грабнал калпака и го тупнал в праха на мегдана пред събралите се селяни. Хитър Петър невъзмутимо си вдигнал калпака, отупал го и разказал притча за цар Соломон. Царят разбирал езика на животните и поискал един ден да ги поразходят пред него, за да послуша какво си говорят. Преди да минат покрай него конят викнал родата си (кобилата, катъра, магарето) и им наредил когато минават пред сарая, да си мълчат, за да не го посрамят. Магарето обаче само това чакало и щом доближили царската трибуна надало кански рев. Когато отминали разочарованият кон попитал защо го направи. „Аз, рекло магарето, на такова място като не си покажа магарията, защо нося това име?“ Селяните избухнали в смях, а кехаята се засрамил и напуснал мегдана.

Съмняваме се, че анонимните бояджии на паметници, оправдаващи постъпките предимно с идеологическа непримиримост, ще се засрамят. Напротив, хакването на известен сайт, само за да се покаже, че резултатът от гласуването “за” и “против” същия паметник, доказва увереност в правотата им, на която биха завидяли прочути герои, борили се за комунистическия режим и издигнати в култ от него. Не бихме се учудили, ако с тази самоувереност се представят като последователи на Банкси и Кристо. И когато неколцина от обкръжението им възкликнат “каква артистичност, какво творчество, каква свобода на духа и демокрацията!”, това ще е достатъчно, за да нацапат бездарно следващия обект. И получат своята доза мимолетна слава.

Няма да обясняваме как точно им хлопа дъската на тези посткомунистически рожби, ловко дирижирани от кукловодите на криминалния преход. Но не може да приемем нито техните действия, нито постъпката на онази ученичка, набила преди дни учител (носела дори нож, за да може да го употреби, ако той отвърне на ударите), няма да се успокоим след като научихме, че битото от онази сестра бебе е оцеляло, нито ще се примирим след като извършителят на поредното убийство в Борисовата градина бъде заловен. Това са само най-близките по време престъпления. Списъкът е много дълъг...

Може би се цели да се създаде опасното впечатление, че някой е пуснал злия дух от бутилката и няма връщане към нормалността. Но не е така. В отговор и на тези, които ронят носталгични сълзи по Татовите времена и приписват всичко лошо днес на "цивилизационния избор", ще припомним как във Великобритания само за няколко години превърнаха техните прочули се със зверски побои футболни запалянковци в кротки агънца. Затова сме сигурни, че не трябва да се чака на “хейтърите” да им мине времето, а да им се отговори бързо и адекватно. Съдът не трябва да си умива ръцете като “разграничава хулиганството от изразяването на политическа позиция и да определя деянието като участие в политически дебат.” Това води единствено до измамно чувство за безнаказаност и последователи.

Не е нужно да се отива и в другата крайност на Крумовите закони, каквито искания вече има. Трябва само овластените да си свършат работата и направят така, че да се оспорва само по законен път.

Четвърт век ни дели от времето, когато бе подпален Партийният дом. Но очевидно криминалният преход не е отминал и се търсят нови маши той да продължи.

Има обаче достатъчно знаци, че на магариите може да се сложи край. Само с изтупване на калпака от прахта няма да мине. Нито с разказване на народни приказки.

За скелетите на църковния разкол

Поредната интрижка с костовистки почерк приключи с подобаващ разгром. За разлика от 2001 г.когато  победата на Симеон Сакскобургготски бе еуфорична, този път тя бе предимно в полето на морала. В писмо до Негово Светейшество българският патриарх Неофит и Високопреосвещените митрополити монархът дискретно поиска да се отмени решението им да се споменава името му в Светата Литургия и да се молят “както всякога досега, преди всичко за целокупния ни народ, а за този който Ви целува десницата помолете се тихо в сърцето си!”

Първо, няма нищо случайно, още по-малко противоконституционно или противоканонично, (както се опитват да ни внушат) в решението на Светия синод “за богослужебно споменаване на НВ Симеон ІІ, цар на българите”. Точно както духовните църковни водачи се противопоставиха на чудовищния терористичен атентат по време на великденските празници в патриаршеската църква “Св. Неделя” (1925 г.) и на депортирането на българските евреи (1943 г.), така Сакскобургготски като премиер прекрати безапелационно църковния разкол. И патриарх Неофит го оцени с подобаваща лаконичност: “Това е достолепие и негово достойнство, което той притежава и ние просто го поддържаме.”

Второ, нездравословният и дори опасен шум на реформаторите по този повод (че църквата се намесвала в държавните дела), също не е случаен. Той показва, че тези, които искаха насилствено да “реформират” църковния живот в страната ни, не са се отказали от намеренията си. Но тъй като не могат да действат с насилие, както го правеха в края и началото на миналия век, с витиевати тълкувания се опитват да всяват страх и ново разединение сред вярващите.

Всъщност закъснелият болшевизъм е носталгичен римейк по тоталитарните методи, така характерни за дясното управление (1998-2001 г). Те обаче нямат шанс, Конституцията гарантира на православната ни църква, както и на останалите вероизповедания, неотменимост и ненакърнимост на свободата им да изповядват убежденията си, да благославят и да се молят за спасението на всички българи. В основния закон, в чл. 13 е записано, че “Вероизповеданията са свободни” и “Религиозните институции са отделени от държавата”, а според чл. 37(1) “Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними.”

Ще пропуснем манипулациите, плод на лична неприязън, както ще подминем и конспиративните тези. Но не можем да не обърнем внимание, че внушенията, идват от хора, които претендират че познават Светото писание, но имат мрачни обвързаности, зад които прозират провалили се кукловоди на криминалния преход. Криворазбраните “500 дни” също им помагат, за да бъде низвергнато доброто дело. Целта е миряните да продължат да живеят в тъмнината на обърканост и нищета. В свещенната книга е обяснено:

“Защото всекой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши.

А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Йоан 3:19,20)

Така че, както преди се провалиха с разкола, така и днес самонареклите се “реформатори” потъват собственото си слоблудство и са на път да загубят и малкото миряни, повярвали в тях на последните избори.
Затова, вместо да служат на мрака, крайно време е те да върнат завинаги скелетите в миналото, да се смирят и тръгнат към светлината.

Игри на бесеница

Простотиите дойдоха в повече през тази седмица. Верни на стила си да не умуват, управляващите решиха да си осигурят безметежно съществуване като ударят данъкоплатците с 8 милиарда евро. Още чрез служебното правителство те видяха, че могат с лекота да вземат заеми, а от гръцките ни съседи – как да не ги връщат. И защо да не го направят, след като никой не гъкна, като със същата безгрижност обремениха недължащите да връщат с други няколко милиарда, безскрупулно отраднати от КТБ. Спокойни са и за протестърите, те услужливо им прислужват с разсейваща вниманието пушилка. Няма да коментираме защо в тяхната декларация първо имаше #‎ДАНСwithme, но после изчезна. И какъв късмет - когато се оказа, че “червеите” не вършат работа, се появи “Дякон Левски”, не за да  бъде прикритие на разполагащите с властта, а да лъсне дебелащината на криминалния преход – колко не им пука всъщност за Апостола. Изобщо не се учудихме на оправдателната присъда на Лупи, нито на “прокурорската грешка”, довела до оправданието за онзи подпис, нито пък на поредната натирена маша от контролираната съдебна система. Въобще не се изненадахме на фундаменталното разкритие, че горите поголовно се секат. Как дежурните природозащитници да видят колоните камиони с трупи, след като са закарфичени да бранят боровете по маршрута на втория лифт в Банско.

Но нека се върнем още назад във времето и припомним, че днешните управляващи обичат и умеят да харчат. За периода 2005-2008 г. бяха реализирани най-високите бюджетни излишъци в цялата ни нова история от края на XIX век – четири последователни години бюджетите завършваха с касови излишъци в размери между 3 и 3.6% от БВП. Последвалият финансов колапс доведе до това, че за 2009 г. повечето страни в евросъюза реализираха бюджетни дефицити от порядъка на 5-8%, а някои достигнаха до двуцифрени стойности. Започна дори дебат, иницииран от фискално по-дисциплинираните държави и най-вече от тези, които се опасяват от плащане на чужди сметки. Имаше идея нашата страна да се включи в тези дискусии на европейско ниво и да подкрепи позициите на същите тези държави. Причината е, че дори в сред финансовият шок в средата на 2009 г. правителството регистрира 180 млн. лв. бюджетен излишък (най-добрият междинен фискален резултат сред всички 27 страни с изключение на Люксембург). Но започналата тенденция за намаляване на приходите продължи, последваха лихвени плащания от страна, осъществени от първия кабинет "Борисов" и още в края на първия месец на своето управление вече имаше дефицит в размер на около 350 млн. лв.  В края на годината дефицитът доби застрашителни размери – 4.7% от БВП по крайните оценки на Евростат. Срути се цялата икономическа схема за доходи - недвижими имоти, строителство и финансов сектор и търговия.  започна срив на потребителското търсене, увеличение на безработицата, се видя, че този модел вече не действа. И вместо да търси решение първият кабинет на Борисов тръгна по най-лесния път - изхарчи резерва, включително и онзи милиард от здравната каса и в края на бурно приключилия им мандат започна да емитира краткосрочни облигации. После Орешарски трябваше да посрещне падежа и поиска заем от 1 милиард лева. Той ще се запомни най-вече с "Нощта на белия автобус". И с мрачните прогнози на десните икономисти и политици, които твъряха, че  страната тръгва по спиралата на вътрешната несигурност и се подготвя мащабна кражба

Е, днес се искат 16 милиарда лева и същите твърдят, че това е изгодна сделка, защото лихвените проценти са ниски и че всъщност дългът за две години щял да се увеличи с 2 милиарда. А шефката на парламентарната комисия по бюджет и финанси изтърси, че новите дългове, които ще вземем, не увеличават дефицита...

Не е много трудно да се изчисли, че парите, които трябват за плащания до 2017 г. са общо 10,8 милиарда лева. Какво са намислили с останалите повече от 5 милиарда лева може само да гадаем, но намерението да си осигурят поредното удобство с нов правителствен самолет сочи пътеводната им звезда. И това не е всичко, само ще отбележим, че на “Дондуков” 1 са подготвили нови тесли като десетте стотинки на километър тул такса по магистралите, строени с нашите пари. Номерът засега минава само половинчато. Но се вижда, че целта е хомот за данъкоплатците. А какво да кажем за искането да има финансов регистър на банковите сметки. Колко добре звучи, но в действителност колко е нелепо – известно е, че до парите в офшорки никой никога няма да стигне. Може да коментираме и популисткия номер със санирането. Но нека не избързваме, да оставим политиците да си поиграят с панелките, рожби на соца – десните да се правят на левица, а левицата да ги оборва с десни аргументи. У нас открай време червените мандарини държат икономическата власт, която десните кукли превърнаха в олигархична по време на пълното мнозинство на своето управление. Но не направиха нищо, за да стимулират създаването на средна класа. Напротив, първо откраднаха спестяванията на гражданите, после ограбиха и труда им с масовата приватизация. Иначе държат Левски на стените зад бюрата си, с охота тропат с крака и надават одобрителни възгласи към произведения в тяхна угода филмов герой.

Всъщност на феновете на “Дякон Левски” не им трябват реформи. Те искат да им се дава. Кефят се на тефтерчето на Златанов и не разбират защо в другото е записано “Народе????” Не е трудно да ни светне и защо манипулаторите не са възприели принципа на Конфуций, цитиран често от китайския комунистически водач Дън Сяо Пин: „Не е важно каква е котката — черна или бяла, важното е да лови мишки.“ А се държат като онзи собственик на котка, който за да и покаже кой е господар у дома, лично насира всички ъгли в къщата.

Това, че някой, някога ще трябва да връща изяденото, си е негов проблем. Глупаци са тези, които го мислят. Заветите нямат значение. Горкият “О, Пепи” вдигнал 200 кръвно, останал неразбран от родственицата на Левски, моля ви се, защо не погледат как 60 кмета се бият за привилегията къде първо да прожектират блокбастъра...

Дяконът не случайно е написал “Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.

Добрата новина е, че всяко чудо за три дни. Лошата е, че кучетата си лаят, керванът си върви. И дори когато е свършено нещо добро, 
може като в онзи еврейски виц на вратата да позвънят и отсреща да попитат:

“Извинете, вие ли спасихте вчера в реката едно детенце?”

“Аз!”

“А къде му е шапката?!”

Поуките от 4 февруари'97

Смъртта на президента д-р Желю Желев и знаковият за демократичните промени у нас 4 февруари са добър повод да си припомним как лидери на старата десница се опитаха на гърба на изригналото народно недоволство не само да вземат властта, но да заличат миналото и безуспешно да убедят обществеността, че истинският преход започва с тях. Но както с гръм и трясък взеха властта, така шумно се провалиха след четиригодишно управление. Техните тъмни дела – обричането на бедност на симпатизантите им чрез масовата приватизация, личното им облагодетелстване и тайните договорки с червените кукловоди  - няма да бъдат забравени. Не само че десният преход не започна с тях, както им се щеше, но това, което извършиха, кара все повече анализатори да оценяват значението на романтици като д-р Желев, които веднага след десетоноемврийската еуфория се сблъскаха челно с обиграната червена номенклатура, не се поддадоха на политически и икономически съблазни и направиха каквото трябва, за да бъде пътят към Евросъюза и НАТО необратим. 
Факт е, че много хора мислеха, че 4 февруари 1997 г. ще е ново начало
След близо месец на улични стълкновения и стотици ранени след опит да бъде превзето Народното събрание, БСП върна мандата за съставяне на ново правителство на новия президент Петър Стоянов. Така се отвори път за предсрочни избори и съставяне на дясно правителство. 

За съжаление веднага след това всички незаслужено, а някои и умишлено, забравиха, че д-р Желев, все още като действащ президент, отказа да подпише указа за даване на мандат за съставяне на ново червено правителство. А ходът на президента не бе само емоционален. На него му беше ясно, че по конституция е задължен да подпише. Но като добър познавач на тоталитарните хватки, а и обръгнал на новите номера на бившите комунисти по време на седемгодишния президентски мандат, той усеща, че червените се готвят да спасят властта чрез правителство с нови неопетнени лица и хвърлят по стар комунистически обичай цялата вина на бившия вече премиер Жан Виденов (което те и направиха по-късно, но само по партийна линия). Затова Желев рисково прекрачва закона и драсва клечката на протестите. 
За да постъпи така един държавен глава, се иска не само смелост, но и преди всичко пресметливост. Ситуацията в страната е взривоопасна. Само за две години управление червеното правителство вкарва страната в дълбока криза. Спестяванията на гражданите са унищожени, в началото на 1997 г. цената на един щатски долар от 500 стига до 3000 лв. Въпреки това манипулаторите се опитват да спасят и оставят БСП на власт. Това си личи от факта, че на 3 януари 1997 г. парламентът, в който червените имат мнозинство, отлага гласуването на предложената от СДС “Декларация за национално спасение” от “националната катастрофа”. Авторът на „Фашизмът” обаче бързо предугажда какво целят неговите дългогодишни политически опоненти. Затова няколко дни по-късно (10 януари 1997 г.) д-р Желев (чийто мандат изтича на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП мандат за съставяне на правителство и дава знак на своите да обявят начало на национална политическа стачка, изразяваща се в гражданско неподчинение и протестно шествие срещу Народното събрание.

Няма да коментираме задкулисните договорки, които последваха веднага след встъпването в длъжност на новия президент Петър Стоянов, по-важно е, че се стигна до извънредни избори, каквито обществото желаеше.
Ще подчертаем обаче лаконичния коментар на д-р Желев на последвалия опит за подмяна на дясното в книгата му  "Въпреки всичко" (2005): 
"Кои всъщност са хората, които въпреки историческите факти искат да компрометират основания на 7 декември 1989 г. Съюз на демократичните сили, като го представят за опозиция, създадена от комунистите?
Това са хората, които страдат от синдрома "Гроздето е кисело". Лисицата, като не могла да стигне гроздето, защото било прекалено на високо за нея, утешила се, че е зелено.
Това са аутсайдерите, които не са участвали нито в неформалните организации през периода 1988 и 1989 г., нито в създаването на Съюза на демократичните сили през декември 1989 г., нито в "нежната революция" в България през 1990 г. ! Те са се присламчили към СДС или в края на 1990 г. или в началото на 1991 г., когато са видели накъде духа вятърът и са разбрали, че демократичните процеси както в България, така и в другите посткомунистически държави от Европа са необратими.
Такива са почти всички ключови фигури на доскорошния СДС, които започват новото летоброене на българската демокрация от 1997 г. насам."

С годините тези действия на кастата, сгушила се в личната партия "Демократи за силна България" ще изглеждат все по трагикомични. Но липсата на оценъчен ресурс относно перспективите за развитие и лековатия начин по който се връзват хиляди избиратели, не може да не тревожи. 

В едно от последните си интервюта д-р Желю Желев казва: „Трябва да се изучава историята на тоталитарните режими. Поколенията, които идват, трябва да знаят какво е фашизъм, какво е комунизъм, каква е разликата между тях и къде те съвпадат напълно. Включително и кое е по-страшното.”
Някои може да кажат - нищо ново под слънцето. Напротив, достатъчно е да си спомним авторитарния стил на управление на Иван Костов, за да се схване колко наясно е бил Желев с предизвестения край на второто синьо управление. И защо е предпочел ролята само на наблюдател. 
Със сигурност не му е било лесно да преглътне разпада на сините. 
Но още по време на своето президентстване той осъзна, че битката с подставените лица на прехода няма да е лесна. Но като добър философ разбра, че смяната на куклите на конци може само да забави, но не и да отмени пътя към демокрацията, който не само лично изстрада, но и проправи.

Десен болшевизъм за дойната крава

Винаги си личи, когато гаф на министър, назначен заради непринудената възможност да греши, се използва от кукловодите, за да се вдигне поредната излишна, но изгодна за тях политическа пушилка. Това се случва обикновено, когато се появи надежда за спиране на политическите простотии. Факт е, че напоследък търсенето и най-вече вслушването в различните позиции е необичайно. Най-пресният пример е конституционното мнозинство от 173 депутати, с което бе приета стратегията за промени в съдебната система. Изненадващо и лидерите на водещите политически партии не пропускат възможността да оценят подобни знаци, дори с риск да не се харесат на своите избиратели. Любопитно е да се отбележи как премиерът Бойко Борисов подчертава готовността за диалогичност с опозицията, като с характерна безцеремонност пресича действия на коалиционните партньори, които са в ущърб на очаквания от него ефект. Не го прави безкористно, разбира се. Дори когато подкрепя някои от министрите си за извършени гафове, той в действителност им показва жълт картон. Шансът, който получава този министър не е дълговременен. Борисов е наясно, че няма място за сантименталност, особено към тези, които дишат във врата му.

А сгафилите наистина имат самочувствие. Най-вероятно то се дължи на неочаквания успех на последните парламентарни избори, довел до влизането им в управлението. Но може и да е плод на дългосрочна реваншистка стратегия.

По-същественото е, че в паниката си да замажат допуснатия гаф манипулируемите министри

(както например Петър Москов с фриволното му намерение да забрани на спешните медици да посещават ромските махали), се хващат на въдицата и с подобаващо опиянение продължават темата, така както очакват от тях диригентите на криминалния преход. Целта им е всички да са в шах - и управляващи, и опозиция. И в мътната вода да продължат с ненаказуемото облагодетелстване.

Нека продължим с Москов. Първоначално можеше да се приеме, че националистическият привкус на изказването му не само го опиянява, но и действа привлекателно на този тип избиратели. Само че дълготрайното поддържане на огъня в една антидемократична теза буди съмнение. Ясно е, че тя няма начин да повлияе върху политическия противник срещу когото е насочена, но със сигурност може да разклати имиджа на управляващите.

Този номер обаче не може да остане скрит. Навява и нерадостни спомени от времето когато един бивш десен премиер тичаше в болницата с цветя и бонбони при човека, за когото преди това твърдеше, че е от подземието. И след като се оказа че не държи “златното ключе” към властта, бързо заигра с червените в опозиция.

Обезпокоителното е, че подобен тип контрапродуктивно поведение се поддържа и от партийните наследници на същия премиер. Няма никаква разлика в определянето на политическия противник като “проклятие” или като “тумор”, макар първото да е казано в края на миналия век от политически милиционер, обременен от дългогодишното преподаване ма марксистка политикономия.

Ще кажем направо - липсата на развитие е доказателство за зомбираност, докарала не една беда на човечеството. Разбира се, би било твърде пресилено дори да си мислим, че предизвикателният изказ на един министър може да възбуди опасно етническо противопоставяне, но и да се подценява подобно поведение и да не му се дава отпор също би било грешка.

От другата страна, реакцията на Лютви Местан изглежда логична. И затова предвидима. Но продължаването на “играта” от него е смущаващо – приватизиране на циганската тема, вот на недоверие, писмо до Брюксел, куп медийни изяви. Местан може да си мисли, че така поддържа тезата за ДПС като фактор, с който трябва да се съобразяват. Но прекалява. И вероятно не осъзнава с каква лекота са го пуснали на пързалката. Суматохата е от полза единствено за дърпащите конците. И не е добре утвърждаващ се лидер да увисва като кукла на конци.

Ще спрем дотук с коментарите на засегнатите. Но не може да подминем опасната еднозначност на поведението на министъра и учител - бившия десен премиер. То е показателно за матрицата, използвана през прехода. И би трябвало да е сигнал за готвена поредна политическа криза, която да ни остави сред периферните за Европа евразийски ветрове на нищета.

Ако приемем новото поведение на Борисов, че не е “трик”, ще отбележим, че има две много сериозни причини, които би трябвало да засилят бдителността на управляващите от ГЕРБ. Първата е в анализ на “Лабораторията за управление на рискове” на Иван Костов, излязъл в последния ден на миналата година и останал някак незабелязан в публичното пространство. В него е написано буквално следното:

“Резултатите от изборите не зададоха устойчив модел на управление, който да осигури необходимата легитимност и предвидимост в действията на основните институции.

Бъдещето на кабинета зависи от способността на партията-мандатоносител да управлява тази ситуация и да се опита да постигне известна стабилизация на страната с перспектива до изборите за местна власт. Като най-вероятен се очертава сценарият за предсрочни избори „2 в 1“.”

Въпросът, който тутакси възниква е дали поведението на представителите на Реформаторския блок в кабинета не цели дестабилизирането на властта, за да се стигне до извънредни избори още тази есен. Втората причина са действията на самия министър Москов. Популизмът му всъщност прикрива липсата и очевидното нежелание да върши работата си като министър. Уж беше готов да прехвърли НЗОК в НОИ, но не го направи, т.е. ако си послужим с думите му, вместо да закрие, оставя “кочината”. Това се потвърждава и от бивш здравен министър и негов доскорошен съпартиец Илко Семерджиев, който припомня какво Москов е обещал и какво не е изпълнил: Очевидно мнимо се е заканил да се справи с корупцията като направи болниците публични, но сега обвинява за нея само юридическата им форма на регистрация; също така е обещал, че ще увеличи заплащането на спешната помощ, но днес твърди, че ще има увеличение само за тези, които са по-натоварени, а бюджетът на МЗ няма да се увеличава; тепърва ще мисли и как ще стане обещаното закриване на ТЕЛК и НЕЛК.

Излиза, че броженията на реформаторите срещу ГЕРБ в края на миналата година и честите им закани, че ще напуснат коалицията не са били от морални подбуди. И това че те дори стигнаха до съвместно гласуване с червените на поправките, отнасящи се до пенсионните фондове, не е било случайно. А когато днес от ГЕРБ се опитват да ги накарат да играят заедно, като поставят на масата да се съгласува всичко предстоящо за гласуване, реформаторите сменят тактиката за дестабилизиране на кабинета с гафови изяви на техните представители във властта. Трябва ли да се учудваме, че в програмата на правителството, под контрола на синия вицепремиер Меглена Кунева и нейния екип, бяха вкарани текстове под благовидното название “Подобряване на публичната среда”, с които да се озаптят медиите. Добре, че премиерът подуши навреме готвения скандал и спря възможността чуждия гаф да се използва в ущърб на кабинета. Колко успешно ще продължи да се справя и дали наистина намеренията му са за полза роду, или се разиграва поредният номер с доброто и лошото ченге, тепърва ще се види.

След всичко, което се случва напоследък, логично се налага впечатлението, че

ако трябва да се търсят противници на сегашното управление, то те не са в опозицията. Нека припомним още нещо от анализа на пременилия се в ролята на лаборант Костов: “След изборите не настъпва повишаване на доверието в парламентарните партии и коалиции и в основните държавни институции. Не се наблюдава и стабилизация на подкрепата за новото управление.”

Всъщност няма нищо непознато в амбициите на костовистите. И вчера и днес дяволът е един и същ. “...той не устоя в истината, понеже в него няма истина. Когато говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.” (Йоан,8:44). В случая ангажираността им с властта ги карат да не действат направо и да не казват лъжите в очите. Затова в думите им преобладава популизмът, който трябва да предизвика в избирателите съмнения, страхове и да ги накара да се чувстват слаби и незащитени. Те са последователни в рушенето, защото никога не решават проблемите, само ги отсрочват или видоизменят, но винаги твърдят, че ще ги решат.

Лошата новина за тях е, че тяхната надменност отдавна ги е изолирала като ненадеждна каста

и мястото им, в което и да е управление няма да е сигурно. Затова днес и доверието към тях е такова, че да не могат да действат като десни болшевики, както го правеха по времето на костовисткото управление (1997 – 2001 г.). Но би било наивно да се оставят безпрепятствено да следват указанията от Драгалевци. Добре е да се знае, че т.н. “патриотични игри” не са случайни. От зората на демокрацията те са част от арсенала на манипулаторите. Но истината е, че те не могат да са вечни дори на “размирните Балканите”, където в края на миналия век се осъществи ужасното Сребренишко клане. Затова своевременното им пресичане ще е от значение за всички, не само за правителството. Управляващите от ГЕРБ имат горчив опит, засега показват, че са направили съответните поуки. Но е добре да знаят, че властта не е самоцел и че сегашният компромис с лъжепатриотите, всъщност е наливане масло в мелницата на тези, които четвърт век качват и свалят правителства. И ползват избиратели и държава като дойна крава.

Ми, аре ставайте!

Като в соцпиеса с положителни герои, някои от които дори грешат, и много, много други потърпевши, (най-вече зрители, колкото и да е абсурдно), се развива драмата с нарастващия брой бежанци у нас. В центъра няма начин да не е похвалната инициатива на вътрешния министър Веселин Вучков да бъде възпрепятствано нерегламентираното им влизане в страната. А интригата е  междуведомствения спор между МВР и Министерството на отбраната кой трябва да върши това.  Всъщност напълно излишен спор,  защото за  националната сигурност, всеки трябва да помогне и по това различия няма. 

Но при посткомунизма е така - правила няма, героите дърпат чергата към себе си, в крайна сметка обаче "избраният от народа"  пастир тропва по масата и закърпва положението. Бурята ще се окаже в чаша вода и проблемът остава. В момента в центровете за бежанци в страната има 3818 души. На свободни адреси живеят 410 души. По данни на агенцията, отговаряща за тях, там има само 2000 свободни места. В същото време в страната опитват да влязат по 150 души на ден.

Ще кажем направо - тази пиеса вече сме я гледали. Но причината да се появи като римейк е показателна. Това е инцидентът по Коледа, когато камион с полицаи, охраняващи границата, се обърна, шофьорът му загина, а повечето от пътувалите в каросерията бяха ранени. 

И изведнъж се направи откритието, че условията, при които работят граничните полицаи са лоши, пътищата по границата ни са зле, а техниката не отговаря за това състояние. Обикновено с началниците нищо не се случва, но този път коледното чудо проработи - първо оставка подаде  началникът на граничната полиция, след него последва уволнение на председателя на агенцията за бежанците. Двамата заслужено си отидоха и поради още две други причини - първата: на мястото на единия от тях да седне предишния шеф, уволнен, заради проспиване на проблема с бежанците, а втората: оказа се че главният герой  министър Вучков не седял със скръстени ръце и сякаш е предугаждал какво ще се случи - още на 23 декември внесъл в Министерския съвет три доклада със спешни мерки. Според тях трябва да се отзовават всички пеши служители и да се заменат с автопатрули, а на мястото на командированите, да се назначат 700 гранични полицаи. Ще се продължи доизграждане на оградата между България и Турция. Това включва допълнителни 131 км ограда по границата. Ще се работи по създаване на добра инфраструктура в пет общини по българо-турската граница. Конкретно трябва да се подобрят 110 км горски пътища, което означава ангажиране и на земеделското министерство и включване на нови герои в пиесата - на министър Десислава Танева и на вицепремиера Меглена Кунева, която уж ще координира всички, но преди всичко ще успокоява страстите между положителните герои. Защото лоши няма, както се случваше в пиесите за героите на труда по времето на бай Тошо. Дори тези, които ги отстраняват, в зависимост от това доколко са наши хора, пак ще бъдат уредени.

Но нека проследим как се развива действието в този римейк. Спорът с военния министър Николай Ненчев е предизвикан от намерението на Вучков от 15 януари да спре командировките на служителите на МВР на браздата, като патрули останат само в безопасните зони. Той настоява от 1 март армията да предостави 500 военнослужещи, които да патрулират съвместно с полицаите на границата, а от есента охраната да се извършва от новоназначените 700 гранични полицаи. Според плана на вътрешния министър до май трябва да се направят 110 км пътища до браздата, а до средата на 2016 г. да се дострои оградата с Турция. 

Накрая зрителите неизбежно стигат до правилния извод - междуведомствената дискусия по проблем, свързан със сигурността на страната е задължителна, спорът за едно или друго обаче не може да се превърне в повод за напрежение между ведомствата. Данъкоплатците искат сигурност и не се интересуват кой крив кой прав, кой  колко трябва да даде като ресурс, военните не бива да казват кое не може да стане, а напротив трябва да решат бързо как могат да помогнат, защото достатъчно е да има втори атентат като този в Бургас и положението може да стане близко до военното. Засега военните експерти се обединяват около идеята да помагат с високопроходими джипове и друга техника, както и с добрата логистика, с която разполагат.  Стари казарми в районите на Елхово и Крумовград могат да бъдат преустроени в бежански лагери. 

През последните дни възникна и нов проблем. Стана ясно, че 20 страни са отправили запитвания за настаняване на бежанци у нас през миналата 2014 г. От тях  6873 били за връщането на бежанците у нас. Страната ни вече дала 3613 положителни отговора заради Дъблинския регламент. Според Кунева тези становища не означават автоматично връщане на бежанците, но страната трябва да е подготвена за това. 

Засега се отхвърлят съобщенията, че  Германия, Австрия и Унгария заплашват да ни върнат 7500 души. През лятото Германия предупреждаваше, че ще експулсира 3000 бежанци в България. Това досега не се е случило, миналата година са върнати само 180 човека. 

За да се предотврати тази нежелана драматургия, нашите герои ще 

убеждават Брюксел, 

че страната ни няма нито финансови възможности нито друг ресурс, за да откликне. Напротив докато у нас не бъдат създадени подходящи условия, позицията ни ще е, че не може да приемем тези хора. И прогнозите са, че добри условия могат да бъдат създадени до пет години. Но и това не е сигурно, както не може да се предскаже дали бошуващите войни в арабския свят няма да се разширят. 

Факт е също, че в резултат на увеличения наплив на имигранти, вътрешният министър е прав да се безпокои за натоварването на ангажирания с проблемите състав на министерството и тежките условия , при които работят. Нелепи са и опасенията, че ако войници охраняват границата, това можело да се изтълкува зле от Турция. Не бива да се робува на мислене от времената на противопоставяне, днес и двете страни са членки на НАТО. Турците имат в пъти по-голям проблем на границата със Сирия и са наясно с усилията на нашата страна още когато започна строителството на първия етап на оградата.

За да 

излезе духът от бутилката и по-бързо да се забрави смъртта на граничаря, 

трябва да се побъбри и за интеграцията на бежанците в страната. Да се размаха пръст срещу проявите на национализъм и да се поощряват всячески, най-вече финансово онези кметства и институции (като образователното министерство) в усилията, които хвърлят за равностойното образование не само на тези, които искат да останат трайно в страната ни, но и на временно пребиваващите. В тази връзка нашите евродепутати и ангажираните министри също трябва да се ръчкат, за да засилят натиска върху Брюксел и получим подобаваща помощ от Европейския фонд за бежанците, такава каквато получават държави като Италия и Испания например. Други партньорски страни пък поставят лимит на приемането на чужденци. Това също трябва да се има предвид, когато се обсъждат  политиката по приема на бежанци. 

Накрая няма да бъдат забравени и депутатите. Те са нещо като древногръцкия хор.  И трябва законово да регламентират всички приети предложения, появили се в новия вариант на пиесата. В това отношение от тях се очаква да проявят единство, каквото не демонстрираха, когато трябваше да подкрепят усилията на правителството против спирането на строителството на "Южен поток". До този момент все още няма видимо желание от страна на парламентаристите да вземат участие със свои предложения, а това е неизбежно и необходимо, разбира се.

Колкото и да е странно и най-вече недопустимо, и този път номерът може да мине, без нищо от това, което се обещава, да се случи. Също като във вица:

- "Алооо...

- Да!

- Вие ли сте поръчали събуждане по телефона в 08:00 ?

- Да...

- Ми аре ставайте, че минава 11."

И потърпевши ще са…

Знаете кои.