Поуките от 4 февруари'97

Смъртта на президента д-р Желю Желев и знаковият за демократичните промени у нас 4 февруари са добър повод да си припомним как лидери на старата десница се опитаха на гърба на изригналото народно недоволство не само да вземат властта, но да заличат миналото и безуспешно да убедят обществеността, че истинският преход започва с тях. Но както с гръм и трясък взеха властта, така шумно се провалиха след четиригодишно управление. Техните тъмни дела – обричането на бедност на симпатизантите им чрез масовата приватизация, личното им облагодетелстване и тайните договорки с червените кукловоди  - няма да бъдат забравени. Не само че десният преход не започна с тях, както им се щеше, но това, което извършиха, кара все повече анализатори да оценяват значението на романтици като д-р Желев, които веднага след десетоноемврийската еуфория се сблъскаха челно с обиграната червена номенклатура, не се поддадоха на политически и икономически съблазни и направиха каквото трябва, за да бъде пътят към Евросъюза и НАТО необратим. 
Факт е, че много хора мислеха, че 4 февруари 1997 г. ще е ново начало
След близо месец на улични стълкновения и стотици ранени след опит да бъде превзето Народното събрание, БСП върна мандата за съставяне на ново правителство на новия президент Петър Стоянов. Така се отвори път за предсрочни избори и съставяне на дясно правителство. 

За съжаление веднага след това всички незаслужено, а някои и умишлено, забравиха, че д-р Желев, все още като действащ президент, отказа да подпише указа за даване на мандат за съставяне на ново червено правителство. А ходът на президента не бе само емоционален. На него му беше ясно, че по конституция е задължен да подпише. Но като добър познавач на тоталитарните хватки, а и обръгнал на новите номера на бившите комунисти по време на седемгодишния президентски мандат, той усеща, че червените се готвят да спасят властта чрез правителство с нови неопетнени лица и хвърлят по стар комунистически обичай цялата вина на бившия вече премиер Жан Виденов (което те и направиха по-късно, но само по партийна линия). Затова Желев рисково прекрачва закона и драсва клечката на протестите. 
За да постъпи така един държавен глава, се иска не само смелост, но и преди всичко пресметливост. Ситуацията в страната е взривоопасна. Само за две години управление червеното правителство вкарва страната в дълбока криза. Спестяванията на гражданите са унищожени, в началото на 1997 г. цената на един щатски долар от 500 стига до 3000 лв. Въпреки това манипулаторите се опитват да спасят и оставят БСП на власт. Това си личи от факта, че на 3 януари 1997 г. парламентът, в който червените имат мнозинство, отлага гласуването на предложената от СДС “Декларация за национално спасение” от “националната катастрофа”. Авторът на „Фашизмът” обаче бързо предугажда какво целят неговите дългогодишни политически опоненти. Затова няколко дни по-късно (10 януари 1997 г.) д-р Желев (чийто мандат изтича на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП мандат за съставяне на правителство и дава знак на своите да обявят начало на национална политическа стачка, изразяваща се в гражданско неподчинение и протестно шествие срещу Народното събрание.

Няма да коментираме задкулисните договорки, които последваха веднага след встъпването в длъжност на новия президент Петър Стоянов, по-важно е, че се стигна до извънредни избори, каквито обществото желаеше.
Ще подчертаем обаче лаконичния коментар на д-р Желев на последвалия опит за подмяна на дясното в книгата му  "Въпреки всичко" (2005): 
"Кои всъщност са хората, които въпреки историческите факти искат да компрометират основания на 7 декември 1989 г. Съюз на демократичните сили, като го представят за опозиция, създадена от комунистите?
Това са хората, които страдат от синдрома "Гроздето е кисело". Лисицата, като не могла да стигне гроздето, защото било прекалено на високо за нея, утешила се, че е зелено.
Това са аутсайдерите, които не са участвали нито в неформалните организации през периода 1988 и 1989 г., нито в създаването на Съюза на демократичните сили през декември 1989 г., нито в "нежната революция" в България през 1990 г. ! Те са се присламчили към СДС или в края на 1990 г. или в началото на 1991 г., когато са видели накъде духа вятърът и са разбрали, че демократичните процеси както в България, така и в другите посткомунистически държави от Европа са необратими.
Такива са почти всички ключови фигури на доскорошния СДС, които започват новото летоброене на българската демокрация от 1997 г. насам."

С годините тези действия на кастата, сгушила се в личната партия "Демократи за силна България" ще изглеждат все по трагикомични. Но липсата на оценъчен ресурс относно перспективите за развитие и лековатия начин по който се връзват хиляди избиратели, не може да не тревожи. 

В едно от последните си интервюта д-р Желю Желев казва: „Трябва да се изучава историята на тоталитарните режими. Поколенията, които идват, трябва да знаят какво е фашизъм, какво е комунизъм, каква е разликата между тях и къде те съвпадат напълно. Включително и кое е по-страшното.”
Някои може да кажат - нищо ново под слънцето. Напротив, достатъчно е да си спомним авторитарния стил на управление на Иван Костов, за да се схване колко наясно е бил Желев с предизвестения край на второто синьо управление. И защо е предпочел ролята само на наблюдател. 
Със сигурност не му е било лесно да преглътне разпада на сините. 
Но още по време на своето президентстване той осъзна, че битката с подставените лица на прехода няма да е лесна. Но като добър философ разбра, че смяната на куклите на конци може само да забави, но не и да отмени пътя към демокрацията, който не само лично изстрада, но и проправи.