Остап Бендер и родната клоака

За наследниците на Остап Бендер у нас няма граници. За тях няма нищо свято, никой не е пожален. Дали ще бъде ограбен някой беден пенсионер или срещу дребна сума на името на мошеника ще бъде записана крупна фирма, която след време ще потъне, няма значение. Важното е, че бендеровците са готови винаги за поредната афера. Те са там, където другите си мислят, че не си заслужава - печалба не се вижда, а измамата изглежда мизерна и заради това рискована. Човешките нужди и страхове са техният неизчерпаем извор на вдъхновение. Всъщност те са навсякъде. Направо гъмжи от тях, след като само за няколко дни лъснаха измами с фантомни таксиметрови шофьори под чадъра на известни фирми, хитри хватки с вноса на бракувани автомобили и афери с касови бонове в обществените тоалетни. На пръв поглед разкриването на тези далавери, не би трябвало да ни развълнува. До такава степен сме претръпнали, че би следвало като героя на Иля Илф и Евгений Петров отегчено да възкликнем: “Спасението на давещите се е дело на самите давещи се”. Дори може да махнем с ръка и да кажем – и до тоалетните ли опряха!? Хиляди останаха без работа в резултат на масовата приватизация в началото на века, десетки предприятия бяха продадени на безценица. Не само червените барони, но и бивши десни лидери станаха приказно богати. Няма наказани, няма възмездие...
Първото, което хрумва е, че държавата спи. Или гледа, или затваря очите си избирателно. Но не е само това. Особено ако приемем, че бълха я е ухапала. Защото са ощетени всички, които и се отчитат редовно. В света на прецакването обаче цари оживление:“Животът господа съдебни заседали е сложно нещо, но това сложно нещо, господа съдебни заседатели, се отваря просто като чекмедже, само трябва да знаете как”, възкликва замаяният от необятните възможности Бендер. И колко е скучно, когато в същото време пребоядисал се бивш преподавател по марксистка политикономия обяснява от тв екрана, че касовите бонове са за да може държавата да получи дължимото. Но как да му повярват, след като отдавна знаят, че такива като него създадоха и укрепиха криминалния преход.

Иначе е вярно, че когато бонове не се издават, а тези, които трябва да ги получат, не ги търсят, това означава единствено, че престъпниците не са сами, те имат съучастници. Същото е и с онези  таксиметрови шофьори, които са се съгласили да извършват услугата от “името на превозвача, но за своя сметка". Качващият се в такова такси си мисли, че го вози известна компания, но той всъщност е в колата на фирма, за чието съществуване изобщо не подозира.. Шофьорите са еднолични търговци, повечето от които са регистрирали десетки и стотици жълти коли на един и същ адрес. Всички по веригата извършват една измама, крайният резултат е, че държавата не получава дължимото. В третата афера се оказа, че автотърговци на автомобили втора ръка за избягване на облагане правят фиктивно сключване на договори между купувача физическо лице и собственика на автомобила в чужбина, като по този начин посредникът при продажбата не декларира приходи и не плаща нищо. Няма да коментираме посочването на занижени стойности на продажбите, нямащи нищо общо с пазарната цена. Само ще отбележим, че е впечатляваща изобретателността, с която купени от застрахователни дружества в чужбина бракувани автомобили, възкръсват на нашия пазар. 

Но най-забележително е, че постсоциалистически манифактуристи  винаги са в първите редици на тези, които държат на честта и морала, а когато ги хванат в крачка, вместо гузно да се свият, претенциите им стават гръмогласни и неудържими. Истината е, че няма разлика между “дребни” и “едри мошеници”. Ако някой каже – до тоалетната мафия ли опряхте, няма да е прав. Не за друго, а защото те са са част от конструкцията на прехода. И “едните” и “другите” са свързани и с това, че едните може да служат като необходимия бушон за изгаряне. Но това едва ли е от значение, след като печалбата е на гърба на данъкоплатците и на държавата. Философията им: “с парите може да се разделите спокойно, без викове” е същата като в “епохата на историческия материализъм”, когато са шествали героите на Илф и Петров. Тази философия никак не се връзва със стремежа ни да бъдем редом с водещите европейски страни. Затова добре е да не си затваряме очите, да не омаловажаваме подобни афери и най-вече да не ставаме съучастници.

А тези, които ни размахват пръст и изпълняват ролите на спонсорирани народни будители, нека да загърбят площадните хепънинги, да не си губят времето с подхвърлената им евтина политическа стръв и се опитат да проумеят до каква степен са затънали в общото блато и от съучастници се превърнат в граждани, които търсят и защитават правата си.

“Какво добро пожелание! - ще възкликнем. - Но осъществимо ли е!?” 

И най-вероятно само ще въздъхнем като героя на двамата съавтори:
”В каква студена страна живеем. Тук всичко е скрито, всичко е нелегално. Даже Народният комисариат по финансите с неговия свръхмощен данъчен апарат не е в състояние да открие съветския милионер. А милионерът може да седи сега на съседната маса в тъй наречената лятна градина и да пие бира “Тип-топ” за четирийсет копейки. Ето защо ми е криво!”