Остап Бендер и родната клоака

За наследниците на Остап Бендер у нас няма граници. За тях няма нищо свято, никой не е пожален. Дали ще бъде ограбен някой беден пенсионер или срещу дребна сума на името на мошеника ще бъде записана крупна фирма, която след време ще потъне, няма значение. Важното е, че бендеровците са готови винаги за поредната афера. Те са там, където другите си мислят, че не си заслужава - печалба не се вижда, а измамата изглежда мизерна и заради това рискована. Човешките нужди и страхове са техният неизчерпаем извор на вдъхновение. Всъщност те са навсякъде. Направо гъмжи от тях, след като само за няколко дни лъснаха измами с фантомни таксиметрови шофьори под чадъра на известни фирми, хитри хватки с вноса на бракувани автомобили и афери с касови бонове в обществените тоалетни. На пръв поглед разкриването на тези далавери, не би трябвало да ни развълнува. До такава степен сме претръпнали, че би следвало като героя на Иля Илф и Евгений Петров отегчено да възкликнем: “Спасението на давещите се е дело на самите давещи се”. Дори може да махнем с ръка и да кажем – и до тоалетните ли опряха!? Хиляди останаха без работа в резултат на масовата приватизация в началото на века, десетки предприятия бяха продадени на безценица. Не само червените барони, но и бивши десни лидери станаха приказно богати. Няма наказани, няма възмездие...
Първото, което хрумва е, че държавата спи. Или гледа, или затваря очите си избирателно. Но не е само това. Особено ако приемем, че бълха я е ухапала. Защото са ощетени всички, които и се отчитат редовно. В света на прецакването обаче цари оживление:“Животът господа съдебни заседали е сложно нещо, но това сложно нещо, господа съдебни заседатели, се отваря просто като чекмедже, само трябва да знаете как”, възкликва замаяният от необятните възможности Бендер. И колко е скучно, когато в същото време пребоядисал се бивш преподавател по марксистка политикономия обяснява от тв екрана, че касовите бонове са за да може държавата да получи дължимото. Но как да му повярват, след като отдавна знаят, че такива като него създадоха и укрепиха криминалния преход.

Иначе е вярно, че когато бонове не се издават, а тези, които трябва да ги получат, не ги търсят, това означава единствено, че престъпниците не са сами, те имат съучастници. Същото е и с онези  таксиметрови шофьори, които са се съгласили да извършват услугата от “името на превозвача, но за своя сметка". Качващият се в такова такси си мисли, че го вози известна компания, но той всъщност е в колата на фирма, за чието съществуване изобщо не подозира.. Шофьорите са еднолични търговци, повечето от които са регистрирали десетки и стотици жълти коли на един и същ адрес. Всички по веригата извършват една измама, крайният резултат е, че държавата не получава дължимото. В третата афера се оказа, че автотърговци на автомобили втора ръка за избягване на облагане правят фиктивно сключване на договори между купувача физическо лице и собственика на автомобила в чужбина, като по този начин посредникът при продажбата не декларира приходи и не плаща нищо. Няма да коментираме посочването на занижени стойности на продажбите, нямащи нищо общо с пазарната цена. Само ще отбележим, че е впечатляваща изобретателността, с която купени от застрахователни дружества в чужбина бракувани автомобили, възкръсват на нашия пазар. 

Но най-забележително е, че постсоциалистически манифактуристи  винаги са в първите редици на тези, които държат на честта и морала, а когато ги хванат в крачка, вместо гузно да се свият, претенциите им стават гръмогласни и неудържими. Истината е, че няма разлика между “дребни” и “едри мошеници”. Ако някой каже – до тоалетната мафия ли опряхте, няма да е прав. Не за друго, а защото те са са част от конструкцията на прехода. И “едните” и “другите” са свързани и с това, че едните може да служат като необходимия бушон за изгаряне. Но това едва ли е от значение, след като печалбата е на гърба на данъкоплатците и на държавата. Философията им: “с парите може да се разделите спокойно, без викове” е същата като в “епохата на историческия материализъм”, когато са шествали героите на Илф и Петров. Тази философия никак не се връзва със стремежа ни да бъдем редом с водещите европейски страни. Затова добре е да не си затваряме очите, да не омаловажаваме подобни афери и най-вече да не ставаме съучастници.

А тези, които ни размахват пръст и изпълняват ролите на спонсорирани народни будители, нека да загърбят площадните хепънинги, да не си губят времето с подхвърлената им евтина политическа стръв и се опитат да проумеят до каква степен са затънали в общото блато и от съучастници се превърнат в граждани, които търсят и защитават правата си.

“Какво добро пожелание! - ще възкликнем. - Но осъществимо ли е!?” 

И най-вероятно само ще въздъхнем като героя на двамата съавтори:
”В каква студена страна живеем. Тук всичко е скрито, всичко е нелегално. Даже Народният комисариат по финансите с неговия свръхмощен данъчен апарат не е в състояние да открие съветския милионер. А милионерът може да седи сега на съседната маса в тъй наречената лятна градина и да пие бира “Тип-топ” за четирийсет копейки. Ето защо ми е криво!”

Обратно в казана

За хейтърството няма граници. Не е само поръчка, а злоба, завист и очерняне, като оправдание за нищетата в живота им. Няма известен българин или събитие, чиято значимост да впечатли останалия свят и да не бъде взет на прицел. Лошото е, че ефектът от очернянето се е превърнал в приемлива норма за оправдание на несгодите и на мнозина, които нямат нищо общо с хейтърите.
През последните дни катранът се излива върху художника Христо Явашев (Кристо), Ирина Бокова и най-успешният досега български тенисист Григор Димитров –  върху Кристо по повод на първата изложба в София, върху Бокова, заради кандидатурата и за шеф на ООН, а Григор Димитров е на мушка, заради отказ да участва в среща на националния отбор. Преди тях със завидна пъргавина бяха опръскани Симеон Втори, заради решението на Светия синод на всяко богослужение бившият премиер да се споменава като "благоверен цар на българите" и еврокомисар Кристалина Георгиева. А какво да кажем за показаната в Лувъра изложба „Епопея на тракийските царе” или за скулптурата със “светещите очи” на цар Самуил в центъра на София...

Кой трябва да се дразни, че Кристо не дойде за откриването на изложбата, че все още няма официална кампания, подкрепяща Бокова, (както отдавна правят другите страни за останалите кандидати) и че от 7 участия на турнирите за купа “Дейвис”, Григор е пропуснал един!? Когато е напускал страната в далечната 1957  (време, определено по късно като Култ към личността на Сталин и неговите протежета в бившия соц. лагер), артистът е бил наясно защо го прави, сигурно е наясно и с днешните посткомунистически нрави. Криворазбраният патриотизъм безмилостно не подмина и Григор, както навремето се случи с феноменалния щангист Наим Сюлейманоглу или с наказания вече с мълчание, заради японския му паспорт Калоян Махлянов – Котоошу. Бокова, шеф на Юнеско втори мандат, е приемлива за председателския пост на ООН от “Обама, Путин и други ключови играчи” според западни медии, но присъствието и на годишнината от победата над фашизма в Москва, както и роднинството и с ключова фигура на бившия режим, били показателни за друго.

Някои може да кажат, че това е обичайно в общество, в което авторитетите не се ценят и затова поне в очите на българите те трябва да бъдат очернени така, че да зарадват натирените и низвергнатите. Нали покрай българския казан в Ада няма пазачи дяволи -  всеки, който се опита да си покаже главата над останалите бива дърпан от другите надолу.

Нека бъдем наясно – това не е светът към който се стремим. Могат да бъдат посочени достатъчно доказателства, че той е съвсем друг. Но ще цитираме само писателя Георги Марков, не за друго, а защото той самият стана жертва на подобни нрави. След един концерт в лондонската зала “Албърт Хол” концертиращият пианист като разбира че е българин и че познава известен български музикант, го завежда при своята компания и го представя по следния начин: „Той е българин. И той познава Митко.”
С удивление видях как всички лица се раздвижиха, как много приятна и възбуждаща вълна премина през тях и като че вратите широко се разтвориха. Оказа се, че на едно международно музикално състезание всички присъстващи са били очаровани от този странен, чудат и изключително духовит Митко. От отделни епизоди, възклицания, усмивки и смях пред мен се появи образа на дързък и властен български младеж, който по най-сърдечен и непосредствен начин се бе свързал, бе влязъл в живота на тази група чужденци, залутани в непозната столица. В свят, където никой не се трогва много за съдбата на другите, Митко бе проявил отзивчивост и внимание, които бяха оставили дълбоки следи... И ето че на мен бе съдено да приема признателността и възхищението на тия хора от този Митко. За тях цяла България беше населена с Митковци и цяла България означаваше един чувствителен, чудесен млад българин. И мисля, че дори хиляда неприятни наши сънародници, хиляда анти-Митковци не биха могли да изличат тази представа.”
Очевидно е, че става дума за съвсем друга гледна точка. И че промяната, която царят сполучливо определи като смяна на чипа, трябва да започне от всеки един от нас. 
Възможно е на успелите българи изобщо да не им пука - да са надраснали злобата и похвалите. Но винаги когато по някакъв повод трябва да посрещнем или представим успеха им, трябва да погледнeм към фасадата на Народното събрание и да прочетем какво пише там. Постигнатото от тях винаги е повод за обединение, а не за разединение.

Да “избереш българското”

Цяло лято “избрали българското” отпускари са преследвани от тягостни новини. И когато дойде заветният миг на пътуването към Черноморието или прекрасните ни планини, вместо с радост, те тръгват със свити сърца. Ужасязащите тв репортажи за състезаващи се помежду си джигити, безскрупулно мачкащи невинни деца, превръщат пътуването в битка за оцеляване. А когато с облекчение пристигнат в хотела, ги чакат изненади – например, че сянката и паркингът не са включени в цената. И че трябва да платят допълнително толкова, колкото вече са дали за нощувка. С това обаче не свършват бедите им...Но нека караме поред.

Още в началото ня лятото стана известно, че въпреки забраната, продължава строителството по дюните на юг. След намесата на правителството това бе спряно, но се разбра, че на държавните плажове (т.е.за ползване от всички българи), арендаторите им са покрили цялата пясъчните ивица с чадъри и шезлонги - тези, които не искат да платят, биват избутвани по скалите от враждебно гледащи охранители. Наложи се нова държавна намеса арендаторите да освободят малко пространство.

И това не бе всичко. Освен че трябваше да си плащат за паркинг и чадър, в доста хотели олинклузивът се оказа боб и евтина наденица. На всичкото отгоре като бонус, почиващите на Северното Черноморие бяха изненадани с наденици, произведени от заразени с антракс животни. Придворните специалисти тутакси ги успокоиха, че "заболяването е 100% лечимо при потърсена навреме лекарска помощ". Симптомите се появявали до 7 дни, изразявали се в подуване на корема, диария и общо неразположение.

На юг също се оказа опасно. Ето какво сподели за лежащото на системи дете пред камера на БНТ почиваща от Великобритания:

„Хвана някакъв вирус от морската вода, която е замърсена от хвърлените боклуци. Страшно съм разочарована. Водата е доста мътна и адски солена. Една вълна ме плисна в лицето. Не можех да си отворя очите докато не ги измих с минерална вода. Алчността изяде морето и изпъди много българи. Това не е държава. Тази страна няма да оцелее по този начин“.

„Почти през цялото лято има подобни оплаквания. Идват и от цялото Черноморие“, заяви веднага след нея д-р Солаков от Медицински център Царево. Според лекарите от центъра, който обслужва почти цялото Южно Черноморие, през сезона всеки ден десетки хора ходят с вирусни симптоми, свързани със замърсената вода. Тази година има промени в първичните симптоми. Лекарите съветват да почиващите да бъдат много внимателни при влизането във водата, и да избягват какъвто и да е досег с устата си...

Последва реакция на РИОСВ Бургас и един от плажовете - „Лозенец - Централен плаж"- бе затворен. Установените отклонения от нормите за качество на водите и замърсяването крият риск за здравето на къпещите се, посочиха от инспекцията. От други плажове почиващи също се оплакаха, че се натъкват на плуващи във водата екстременти. Публична тайна е, че без Ентерол към Южното Черноморие не се тръгва. Няма да коментираме как хазяи са се карали на почиващите, защото им внасят пясък в къщите. Нито ще припомняме за онази акция срещу свободно къмпингуващите.

Тези, които отиват в планината, едва ли са по- късметлии. Тях също не ги чака безметежна почивка. Заради неподновената маркировка, зачестяват случаите на изгубили се туристи. Оцеляването им е въпрос на шанс и на все още високите температури през нощта. За тяхното намиране обаче данъкоплатците харчат хиляди.

С това бедите не свършват. През последната седмица се разрази скандалът със смесения с терпентин дизел, който разбива двигателите на автомобилите. Покрай това научихме и за други далавери.

Като резултат, излиза, че почивката в българските курорти не евтина, а в повечето случаи е опасна за здравето. Само парите за ремонта на повредения от замърсено гориво автомобил са колкото една щастлива почивка в съседна на България страна, че дори и по-далеч. Няма да коментираме как там посрещат с купа прясно набрани смокини, сутрин те изненадват с безплатни бухтички, а на изпроводяк те даряват с буркан маслини. И го правят, не само защото се надяват да ги предпочетеш отново, а защото знаят цената на гостоприемството. У нас прочутото българско гостоприемство, описано от наши и чужди краеведи, май вече е мит. Освен това лош спомен за тоталитарните времена ни навява държавата или премиерът лично да решават проблемите с летния отпуск. Гротескно е в страна членка на ЕС и НАТО премиерът да се възприема като “Слънце” или пъдар. Ще пропуснем и натрапващото впечатление, че лисицата говори на опашката си.

Очевидно е, че сбърканият чип продължава да работи в ущърб на националния интерес, какъвто е развитието на туризма. И само с усилията на управляващи и опозиция не може да се поправи. С това преди всичко трябва да се заемат преките участници в този бизнес – хотелиерите не трябва да се оплакват че нямат туристи и да твърдят, че за това е виновна дължавата защото не ги рекламира. Институциите трябва да следят внимателно кое е законно и кое не и да наказват строго, като включително отнемат лицензи. Санкциите срещу убийците по пътищета трябва да станат безмилостни. Много лесно е да се каже, че няма държава и затова сме на този хал. Отговорността не е обща, а само лична. Когато това се осъзнае, тогава почивката в България ще бъде примамлива за всички. Евтиният номер, “важно е сега да им приберем парите, за утре няма да мислим”, дава пагубни резултати – българите не искат повече да рискуват живота си в нашите курорти, а туроператорите го усещат по намелелите приходи.

Промяната ще дойде, но не е добре да стане след сгромолясването на туризма. Колкото по-бързо се проумее това, толкова по-евтино ще ни излезе. А страната ни, дарена с прекрасна природа, ще стане отново атрактивна за почивка.

За магарето и магариите

В петък в София имаше спонтанна “артистична” проява. Прожекторите, които осветяват новоиздигнатия монумент на цар Самуил в София, бяха залети с черна боя. Почти веднага те бяха почистени, а магистратите се самосезираха и започнаха да разследват кой е неизвестният извършител. Първо щели да проверят какво е записано на близките камери.

От един граждански комитет обявиха това за вандализъм и го класифицираха като скандално кощунство не “върху монумент, който има политическо значение, а върху паметник на безспорна фигура в българската история.” Привидя им се дългата ръка на Сорос и неговите непеота. Оттам определиха деянието като артистичнен пърформанс на млади и талантливи творци.

Склонните към компромис ги оправдаха като отбелязаха, че като не са посмели да залеят самия паметник, са показали, че все пак знаят кой е.

Шегаджии предположиха, че може би са искали да се видят светещите очи без странично осветление...

В този дух e добре да се припомни приказката “Може ли магарето да не си покаже магарията”. В нея се разказва как селският кехая за да си направи майтап с Хитър Петър му грабнал калпака и го тупнал в праха на мегдана пред събралите се селяни. Хитър Петър невъзмутимо си вдигнал калпака, отупал го и разказал притча за цар Соломон. Царят разбирал езика на животните и поискал един ден да ги поразходят пред него, за да послуша какво си говорят. Преди да минат покрай него конят викнал родата си (кобилата, катъра, магарето) и им наредил когато минават пред сарая, да си мълчат, за да не го посрамят. Магарето обаче само това чакало и щом доближили царската трибуна надало кански рев. Когато отминали разочарованият кон попитал защо го направи. „Аз, рекло магарето, на такова място като не си покажа магарията, защо нося това име?“ Селяните избухнали в смях, а кехаята се засрамил и напуснал мегдана.

Съмняваме се, че анонимните бояджии на паметници, оправдаващи постъпките предимно с идеологическа непримиримост, ще се засрамят. Напротив, хакването на известен сайт, само за да се покаже, че резултатът от гласуването “за” и “против” същия паметник, доказва увереност в правотата им, на която биха завидяли прочути герои, борили се за комунистическия режим и издигнати в култ от него. Не бихме се учудили, ако с тази самоувереност се представят като последователи на Банкси и Кристо. И когато неколцина от обкръжението им възкликнат “каква артистичност, какво творчество, каква свобода на духа и демокрацията!”, това ще е достатъчно, за да нацапат бездарно следващия обект. И получат своята доза мимолетна слава.

Няма да обясняваме как точно им хлопа дъската на тези посткомунистически рожби, ловко дирижирани от кукловодите на криминалния преход. Но не може да приемем нито техните действия, нито постъпката на онази ученичка, набила преди дни учител (носела дори нож, за да може да го употреби, ако той отвърне на ударите), няма да се успокоим след като научихме, че битото от онази сестра бебе е оцеляло, нито ще се примирим след като извършителят на поредното убийство в Борисовата градина бъде заловен. Това са само най-близките по време престъпления. Списъкът е много дълъг...

Може би се цели да се създаде опасното впечатление, че някой е пуснал злия дух от бутилката и няма връщане към нормалността. Но не е така. В отговор и на тези, които ронят носталгични сълзи по Татовите времена и приписват всичко лошо днес на "цивилизационния избор", ще припомним как във Великобритания само за няколко години превърнаха техните прочули се със зверски побои футболни запалянковци в кротки агънца. Затова сме сигурни, че не трябва да се чака на “хейтърите” да им мине времето, а да им се отговори бързо и адекватно. Съдът не трябва да си умива ръцете като “разграничава хулиганството от изразяването на политическа позиция и да определя деянието като участие в политически дебат.” Това води единствено до измамно чувство за безнаказаност и последователи.

Не е нужно да се отива и в другата крайност на Крумовите закони, каквито искания вече има. Трябва само овластените да си свършат работата и направят така, че да се оспорва само по законен път.

Четвърт век ни дели от времето, когато бе подпален Партийният дом. Но очевидно криминалният преход не е отминал и се търсят нови маши той да продължи.

Има обаче достатъчно знаци, че на магариите може да се сложи край. Само с изтупване на калпака от прахта няма да мине. Нито с разказване на народни приказки.

За скелетите на църковния разкол

Поредната интрижка с костовистки почерк приключи с подобаващ разгром. За разлика от 2001 г.когато  победата на Симеон Сакскобургготски бе еуфорична, този път тя бе предимно в полето на морала. В писмо до Негово Светейшество българският патриарх Неофит и Високопреосвещените митрополити монархът дискретно поиска да се отмени решението им да се споменава името му в Светата Литургия и да се молят “както всякога досега, преди всичко за целокупния ни народ, а за този който Ви целува десницата помолете се тихо в сърцето си!”

Първо, няма нищо случайно, още по-малко противоконституционно или противоканонично, (както се опитват да ни внушат) в решението на Светия синод “за богослужебно споменаване на НВ Симеон ІІ, цар на българите”. Точно както духовните църковни водачи се противопоставиха на чудовищния терористичен атентат по време на великденските празници в патриаршеската църква “Св. Неделя” (1925 г.) и на депортирането на българските евреи (1943 г.), така Сакскобургготски като премиер прекрати безапелационно църковния разкол. И патриарх Неофит го оцени с подобаваща лаконичност: “Това е достолепие и негово достойнство, което той притежава и ние просто го поддържаме.”

Второ, нездравословният и дори опасен шум на реформаторите по този повод (че църквата се намесвала в държавните дела), също не е случаен. Той показва, че тези, които искаха насилствено да “реформират” църковния живот в страната ни, не са се отказали от намеренията си. Но тъй като не могат да действат с насилие, както го правеха в края и началото на миналия век, с витиевати тълкувания се опитват да всяват страх и ново разединение сред вярващите.

Всъщност закъснелият болшевизъм е носталгичен римейк по тоталитарните методи, така характерни за дясното управление (1998-2001 г). Те обаче нямат шанс, Конституцията гарантира на православната ни църква, както и на останалите вероизповедания, неотменимост и ненакърнимост на свободата им да изповядват убежденията си, да благославят и да се молят за спасението на всички българи. В основния закон, в чл. 13 е записано, че “Вероизповеданията са свободни” и “Религиозните институции са отделени от държавата”, а според чл. 37(1) “Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними.”

Ще пропуснем манипулациите, плод на лична неприязън, както ще подминем и конспиративните тези. Но не можем да не обърнем внимание, че внушенията, идват от хора, които претендират че познават Светото писание, но имат мрачни обвързаности, зад които прозират провалили се кукловоди на криминалния преход. Криворазбраните “500 дни” също им помагат, за да бъде низвергнато доброто дело. Целта е миряните да продължат да живеят в тъмнината на обърканост и нищета. В свещенната книга е обяснено:

“Защото всекой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши.

А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени” (Йоан 3:19,20)

Така че, както преди се провалиха с разкола, така и днес самонареклите се “реформатори” потъват собственото си слоблудство и са на път да загубят и малкото миряни, повярвали в тях на последните избори.
Затова, вместо да служат на мрака, крайно време е те да върнат завинаги скелетите в миналото, да се смирят и тръгнат към светлината.

Игри на бесеница

Простотиите дойдоха в повече през тази седмица. Верни на стила си да не умуват, управляващите решиха да си осигурят безметежно съществуване като ударят данъкоплатците с 8 милиарда евро. Още чрез служебното правителство те видяха, че могат с лекота да вземат заеми, а от гръцките ни съседи – как да не ги връщат. И защо да не го направят, след като никой не гъкна, като със същата безгрижност обремениха недължащите да връщат с други няколко милиарда, безскрупулно отраднати от КТБ. Спокойни са и за протестърите, те услужливо им прислужват с разсейваща вниманието пушилка. Няма да коментираме защо в тяхната декларация първо имаше #‎ДАНСwithme, но после изчезна. И какъв късмет - когато се оказа, че “червеите” не вършат работа, се появи “Дякон Левски”, не за да  бъде прикритие на разполагащите с властта, а да лъсне дебелащината на криминалния преход – колко не им пука всъщност за Апостола. Изобщо не се учудихме на оправдателната присъда на Лупи, нито на “прокурорската грешка”, довела до оправданието за онзи подпис, нито пък на поредната натирена маша от контролираната съдебна система. Въобще не се изненадахме на фундаменталното разкритие, че горите поголовно се секат. Как дежурните природозащитници да видят колоните камиони с трупи, след като са закарфичени да бранят боровете по маршрута на втория лифт в Банско.

Но нека се върнем още назад във времето и припомним, че днешните управляващи обичат и умеят да харчат. За периода 2005-2008 г. бяха реализирани най-високите бюджетни излишъци в цялата ни нова история от края на XIX век – четири последователни години бюджетите завършваха с касови излишъци в размери между 3 и 3.6% от БВП. Последвалият финансов колапс доведе до това, че за 2009 г. повечето страни в евросъюза реализираха бюджетни дефицити от порядъка на 5-8%, а някои достигнаха до двуцифрени стойности. Започна дори дебат, иницииран от фискално по-дисциплинираните държави и най-вече от тези, които се опасяват от плащане на чужди сметки. Имаше идея нашата страна да се включи в тези дискусии на европейско ниво и да подкрепи позициите на същите тези държави. Причината е, че дори в сред финансовият шок в средата на 2009 г. правителството регистрира 180 млн. лв. бюджетен излишък (най-добрият междинен фискален резултат сред всички 27 страни с изключение на Люксембург). Но започналата тенденция за намаляване на приходите продължи, последваха лихвени плащания от страна, осъществени от първия кабинет "Борисов" и още в края на първия месец на своето управление вече имаше дефицит в размер на около 350 млн. лв.  В края на годината дефицитът доби застрашителни размери – 4.7% от БВП по крайните оценки на Евростат. Срути се цялата икономическа схема за доходи - недвижими имоти, строителство и финансов сектор и търговия.  започна срив на потребителското търсене, увеличение на безработицата, се видя, че този модел вече не действа. И вместо да търси решение първият кабинет на Борисов тръгна по най-лесния път - изхарчи резерва, включително и онзи милиард от здравната каса и в края на бурно приключилия им мандат започна да емитира краткосрочни облигации. После Орешарски трябваше да посрещне падежа и поиска заем от 1 милиард лева. Той ще се запомни най-вече с "Нощта на белия автобус". И с мрачните прогнози на десните икономисти и политици, които твъряха, че  страната тръгва по спиралата на вътрешната несигурност и се подготвя мащабна кражба

Е, днес се искат 16 милиарда лева и същите твърдят, че това е изгодна сделка, защото лихвените проценти са ниски и че всъщност дългът за две години щял да се увеличи с 2 милиарда. А шефката на парламентарната комисия по бюджет и финанси изтърси, че новите дългове, които ще вземем, не увеличават дефицита...

Не е много трудно да се изчисли, че парите, които трябват за плащания до 2017 г. са общо 10,8 милиарда лева. Какво са намислили с останалите повече от 5 милиарда лева може само да гадаем, но намерението да си осигурят поредното удобство с нов правителствен самолет сочи пътеводната им звезда. И това не е всичко, само ще отбележим, че на “Дондуков” 1 са подготвили нови тесли като десетте стотинки на километър тул такса по магистралите, строени с нашите пари. Номерът засега минава само половинчато. Но се вижда, че целта е хомот за данъкоплатците. А какво да кажем за искането да има финансов регистър на банковите сметки. Колко добре звучи, но в действителност колко е нелепо – известно е, че до парите в офшорки никой никога няма да стигне. Може да коментираме и популисткия номер със санирането. Но нека не избързваме, да оставим политиците да си поиграят с панелките, рожби на соца – десните да се правят на левица, а левицата да ги оборва с десни аргументи. У нас открай време червените мандарини държат икономическата власт, която десните кукли превърнаха в олигархична по време на пълното мнозинство на своето управление. Но не направиха нищо, за да стимулират създаването на средна класа. Напротив, първо откраднаха спестяванията на гражданите, после ограбиха и труда им с масовата приватизация. Иначе държат Левски на стените зад бюрата си, с охота тропат с крака и надават одобрителни възгласи към произведения в тяхна угода филмов герой.

Всъщност на феновете на “Дякон Левски” не им трябват реформи. Те искат да им се дава. Кефят се на тефтерчето на Златанов и не разбират защо в другото е записано “Народе????” Не е трудно да ни светне и защо манипулаторите не са възприели принципа на Конфуций, цитиран често от китайския комунистически водач Дън Сяо Пин: „Не е важно каква е котката — черна или бяла, важното е да лови мишки.“ А се държат като онзи собственик на котка, който за да и покаже кой е господар у дома, лично насира всички ъгли в къщата.

Това, че някой, някога ще трябва да връща изяденото, си е негов проблем. Глупаци са тези, които го мислят. Заветите нямат значение. Горкият “О, Пепи” вдигнал 200 кръвно, останал неразбран от родственицата на Левски, моля ви се, защо не погледат как 60 кмета се бият за привилегията къде първо да прожектират блокбастъра...

Дяконът не случайно е написал “Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.

Добрата новина е, че всяко чудо за три дни. Лошата е, че кучетата си лаят, керванът си върви. И дори когато е свършено нещо добро, 
може като в онзи еврейски виц на вратата да позвънят и отсреща да попитат:

“Извинете, вие ли спасихте вчера в реката едно детенце?”

“Аз!”

“А къде му е шапката?!”

Поуките от 4 февруари'97

Смъртта на президента д-р Желю Желев и знаковият за демократичните промени у нас 4 февруари са добър повод да си припомним как лидери на старата десница се опитаха на гърба на изригналото народно недоволство не само да вземат властта, но да заличат миналото и безуспешно да убедят обществеността, че истинският преход започва с тях. Но както с гръм и трясък взеха властта, така шумно се провалиха след четиригодишно управление. Техните тъмни дела – обричането на бедност на симпатизантите им чрез масовата приватизация, личното им облагодетелстване и тайните договорки с червените кукловоди  - няма да бъдат забравени. Не само че десният преход не започна с тях, както им се щеше, но това, което извършиха, кара все повече анализатори да оценяват значението на романтици като д-р Желев, които веднага след десетоноемврийската еуфория се сблъскаха челно с обиграната червена номенклатура, не се поддадоха на политически и икономически съблазни и направиха каквото трябва, за да бъде пътят към Евросъюза и НАТО необратим. 
Факт е, че много хора мислеха, че 4 февруари 1997 г. ще е ново начало
След близо месец на улични стълкновения и стотици ранени след опит да бъде превзето Народното събрание, БСП върна мандата за съставяне на ново правителство на новия президент Петър Стоянов. Така се отвори път за предсрочни избори и съставяне на дясно правителство. 

За съжаление веднага след това всички незаслужено, а някои и умишлено, забравиха, че д-р Желев, все още като действащ президент, отказа да подпише указа за даване на мандат за съставяне на ново червено правителство. А ходът на президента не бе само емоционален. На него му беше ясно, че по конституция е задължен да подпише. Но като добър познавач на тоталитарните хватки, а и обръгнал на новите номера на бившите комунисти по време на седемгодишния президентски мандат, той усеща, че червените се готвят да спасят властта чрез правителство с нови неопетнени лица и хвърлят по стар комунистически обичай цялата вина на бившия вече премиер Жан Виденов (което те и направиха по-късно, но само по партийна линия). Затова Желев рисково прекрачва закона и драсва клечката на протестите. 
За да постъпи така един държавен глава, се иска не само смелост, но и преди всичко пресметливост. Ситуацията в страната е взривоопасна. Само за две години управление червеното правителство вкарва страната в дълбока криза. Спестяванията на гражданите са унищожени, в началото на 1997 г. цената на един щатски долар от 500 стига до 3000 лв. Въпреки това манипулаторите се опитват да спасят и оставят БСП на власт. Това си личи от факта, че на 3 януари 1997 г. парламентът, в който червените имат мнозинство, отлага гласуването на предложената от СДС “Декларация за национално спасение” от “националната катастрофа”. Авторът на „Фашизмът” обаче бързо предугажда какво целят неговите дългогодишни политически опоненти. Затова няколко дни по-късно (10 януари 1997 г.) д-р Желев (чийто мандат изтича на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП мандат за съставяне на правителство и дава знак на своите да обявят начало на национална политическа стачка, изразяваща се в гражданско неподчинение и протестно шествие срещу Народното събрание.

Няма да коментираме задкулисните договорки, които последваха веднага след встъпването в длъжност на новия президент Петър Стоянов, по-важно е, че се стигна до извънредни избори, каквито обществото желаеше.
Ще подчертаем обаче лаконичния коментар на д-р Желев на последвалия опит за подмяна на дясното в книгата му  "Въпреки всичко" (2005): 
"Кои всъщност са хората, които въпреки историческите факти искат да компрометират основания на 7 декември 1989 г. Съюз на демократичните сили, като го представят за опозиция, създадена от комунистите?
Това са хората, които страдат от синдрома "Гроздето е кисело". Лисицата, като не могла да стигне гроздето, защото било прекалено на високо за нея, утешила се, че е зелено.
Това са аутсайдерите, които не са участвали нито в неформалните организации през периода 1988 и 1989 г., нито в създаването на Съюза на демократичните сили през декември 1989 г., нито в "нежната революция" в България през 1990 г. ! Те са се присламчили към СДС или в края на 1990 г. или в началото на 1991 г., когато са видели накъде духа вятърът и са разбрали, че демократичните процеси както в България, така и в другите посткомунистически държави от Европа са необратими.
Такива са почти всички ключови фигури на доскорошния СДС, които започват новото летоброене на българската демокрация от 1997 г. насам."

С годините тези действия на кастата, сгушила се в личната партия "Демократи за силна България" ще изглеждат все по трагикомични. Но липсата на оценъчен ресурс относно перспективите за развитие и лековатия начин по който се връзват хиляди избиратели, не може да не тревожи. 

В едно от последните си интервюта д-р Желю Желев казва: „Трябва да се изучава историята на тоталитарните режими. Поколенията, които идват, трябва да знаят какво е фашизъм, какво е комунизъм, каква е разликата между тях и къде те съвпадат напълно. Включително и кое е по-страшното.”
Някои може да кажат - нищо ново под слънцето. Напротив, достатъчно е да си спомним авторитарния стил на управление на Иван Костов, за да се схване колко наясно е бил Желев с предизвестения край на второто синьо управление. И защо е предпочел ролята само на наблюдател. 
Със сигурност не му е било лесно да преглътне разпада на сините. 
Но още по време на своето президентстване той осъзна, че битката с подставените лица на прехода няма да е лесна. Но като добър философ разбра, че смяната на куклите на конци може само да забави, но не и да отмени пътя към демокрацията, който не само лично изстрада, но и проправи.