Крайно време е той да разбере, че тая работа не е като оная работа. Която по времето на Тато се вършеше по сокаци, а сега се дефилира открито. Защо ли не си признава все още. Ами ни занимава с глупости. Сякаш някой му повярва, след като замени розовия парад с ромски фест, гарниран с духова музика, евтини сухи сандвичи и подвижни писоари.
Ще му кажем направо: политиката не е дом за нежни души. Нека не се учудва, че един по един го изоставят. Не всички искат да са на другия бряг, нито пък да посрещат гости в кафевия салон. Още по-малко - да им дърпат конците в нещо като ред, нещо като законност, но всъщност Държавна сигурност.
Няма и да го оплакваме, защото можеше да бъде войвода като съименника си. Но чукарите избраха други, а той избра пътя на мъката. И един ден ще го питат в бялата стая: „Боли ли? Боли ли?, а той ще отвръща: „Как да не боли? Нито един от тях нито ми се е обадил, нито ми е писал!"
