Със случаите на убитите и ранени при катастрофи с деца през последните дни беше премината червената линия на обществената поносимост.
Очевидно въпросът за отговорността и вината не е достатъчен, за да се предотвратяват бъдещи такива. Няма как да настъпи успокоение от факта, че МВР нареди на патрулките да засилят проверките. Нито пък от това, че от Министерството на образованието са решили да проверят качеството на знанията по безопасност на движението на седмокласниците.
Всъщност в Закона за движението по пътищата е регламентирано задължителното обучение на учениците как да се държат не само като пешеходци, но и като участници в движението с велосипедите си. А на страницата на министерство може да се видят десетки нормативни документи, които регламентират това – от краткосрочни препоръки до дългогодишни стратегии.
Логичният въпрос защо тогава няма ефект, обаче ни кара да мислим друго. А то е, че с мимолетни кампании и с прекрасно написани инструкции, останали само на хартия, не може да се очакват добри резултати. Те може да служат като добро оправдание на чиновниците, когато се случат такива нещастия.
Но от това няма обществена полза. Вярно е, че и родителите имат грижа да учат децата си как да се предпазват. Но училището е мястото, където при толкова много разпоредби, би следвало децата да получат най-малкото базисни знания, които да ги предпазват. Вярно е също, че пътните джигите не се стряскат от нищо, не ги плашат нито високите глоби, нито човешките трагедии, за които носят вина, както чухме бездушно да се оправдава един от тях при последния инцидент.
Това, което всъщност трябва да се направи, е да се засили контролът, не само по пътищата и не кампанийно, а и в училищата, където наученото също трябва да се проверява практически, а не да се гледа като към нещо, което трябва да се отчете като дейност.
