Общо показвания

понеделник, 28 септември 2015 г.

Обратно в казана



За хейтърството няма граници. Не е само поръчка, а злоба, завист и очерняне, като оправдание за нищетата в живота им. Няма известен българин или събитие, чиято значимост да впечатли останалия свят и да не бъде взет на прицел. Лошото е, че ефектът от очернянето се е превърнал в приемлива норма за оправдание на несгодите и на мнозина, които нямат нищо общо с хейтърите.
През последните дни катранът се излива върху художника Христо Явашев (Кристо), Ирина Бокова и най-успешният досега български тенисист Григор Димитров –  върху Кристо по повод на първата изложба в София, върху Бокова, заради кандидатурата и за шеф на ООН, а Григор Димитров е на мушка, заради отказ да участва в среща на националния отбор. Преди тях със завидна пъргавина бяха опръскани Симеон Втори, заради решението на Светия синод на всяко богослужение бившият премиер да се споменава като "благоверен цар на българите" и еврокомисар Кристалина Георгиева. А какво да кажем за показаната в Лувъра изложба „Епопея на тракийските царе” или за скулптурата със “светещите очи” на цар Самуил в центъра на София...

Кой трябва да се дразни, че Кристо не дойде за откриването на изложбата, че все още няма официална кампания, подкрепяща Бокова, (както отдавна правят другите страни за останалите кандидати) и че от 7 участия на турнирите за купа “Дейвис”, Григор е пропуснал един!? Когато е напускал страната в далечната 1957  (време, определено по късно като Култ към личността на Сталин и неговите протежета в бившия соц. лагер), артистът е бил наясно защо го прави, сигурно е наясно и с днешните посткомунистически нрави. Криворазбраният патриотизъм безмилостно не подмина и Григор, както навремето се случи с феноменалния щангист Наим Сюлейманоглу или с наказания вече с мълчание, заради японския му паспорт Калоян Махлянов – Котоошу. Бокова, шеф на Юнеско втори мандат, е приемлива за председателския пост на ООН от “Обама, Путин и други ключови играчи” според западни медии, но присъствието и на годишнината от победата над фашизма в Москва, както и роднинството и с ключова фигура на бившия режим, били показателни за друго.

Някои може да кажат, че това е обичайно в общество, в което авторитетите не се ценят и затова поне в очите на българите те трябва да бъдат очернени така, че да зарадват натирените и низвергнатите. Нали покрай българския казан в Ада няма пазачи дяволи -  всеки, който се опита да си покаже главата над останалите бива дърпан от другите надолу.

Нека бъдем наясно – това не е светът към който се стремим. Могат да бъдат посочени достатъчно доказателства, че той е съвсем друг. Но ще цитираме само писателя Георги Марков, не за друго, а защото той самият стана жертва на подобни нрави. След един концерт в лондонската зала “Албърт Хол” концертиращият пианист като разбира че е българин и че познава известен български музикант, го завежда при своята компания и го представя по следния начин: „Той е българин. И той познава Митко.”
С удивление видях как всички лица се раздвижиха, как много приятна и възбуждаща вълна премина през тях и като че вратите широко се разтвориха. Оказа се, че на едно международно музикално състезание всички присъстващи са били очаровани от този странен, чудат и изключително духовит Митко. От отделни епизоди, възклицания, усмивки и смях пред мен се появи образа на дързък и властен български младеж, който по най-сърдечен и непосредствен начин се бе свързал, бе влязъл в живота на тази група чужденци, залутани в непозната столица. В свят, където никой не се трогва много за съдбата на другите, Митко бе проявил отзивчивост и внимание, които бяха оставили дълбоки следи... И ето че на мен бе съдено да приема признателността и възхищението на тия хора от този Митко. За тях цяла България беше населена с Митковци и цяла България означаваше един чувствителен, чудесен млад българин. И мисля, че дори хиляда неприятни наши сънародници, хиляда анти-Митковци не биха могли да изличат тази представа.”
Очевидно е, че става дума за съвсем друга гледна точка. И че промяната, която царят сполучливо определи като смяна на чипа, трябва да започне от всеки един от нас. 
Възможно е на успелите българи изобщо да не им пука - да са надраснали злобата и похвалите. Но винаги когато по някакъв повод трябва да посрещнем или представим успеха им, трябва да погледнeм към фасадата на Народното събрание и да прочетем какво пише там. Постигнатото от тях винаги е повод за обединение, а не за разединение.