Общо показвания

петък, 30 декември 2011 г.

Новогодишни лявоцентристки интриги

вторник, 27 декември 2011 г.

Вслушване в коледните послания

„Христос се роди! Дойде в света сред човеците, за да озари живота на всеки от нас с божествената Си светлина, за да ни даде надежда, да въдвори мир, да ни каже по най-категоричен начин, че нищо не ни е повече необходимо от любовта.” С тези думи се обърна патриарх Максим към миряните в Рождественското си патриаршеско и синодално послание. То бе прочетено от Стобийския епископ Наум по време на тържествената литургия в храм-паметника „Св. Александър Невски” в столицата. Патриархът пожела също така да се радваме на благодат и да преуспяваме в благочестието.
Пожеланието на Негово Светейшество идва точно навреме. В нощта на чудесата се видя, че кризата така е притиснала повечето българи, че за първи път от години липсваха традиционните емоционални гърмежи на пиратки и множество инциденти заради тях. Сигурно е, че миряните имат нужда да се опрат точно на тези ценности, споменати от патриарха, за да оцелеят. И не се съмняваме, че го правят. Въпросът е дали тези, които са избрани от тях, за да облекчават проблемите им, ще загърбят политическите ежби, ще проумеят смисъла на коледното послание на църквата и с поведението си ще оправдаят гласуваното им доверие. Няма да кажем в прав текст, че сме скептично настроени, не само защото се нагледахме през отминаващата година на достатъчно техни циркови изпълнения (и то не къде да е, а в свещената сграда, на която пише „Съединението прави силата”), а защото техният популизъм и тайни договорки, които от години определяме като червено-синята мъгла, ни карат да гледаме на някои от тях като на хора, които отдавна са си плюли на физиономиите и в морално отношение няма какво да губят.
А би било добре, ако те се опитат да вникнат поне в посланията, които им изпращат онези, които са се излъгали да им повярват и съвсем незаслужено са страдали от това. Ето например какво казва навръх празника една от тях - Мария, жената, която бие камбаните на „Св. Александър Невски”: „След  10 ноември те се разделиха на явни и скрити комунисти. Скритите бяха СДС. С дъщеря ми ходихме на всички митинги, на маршове, които започваха от НДК. Това беше измама. Много комунисти имаше в правителството на Иван Костов, той просто подведе хората. И мен излъга. Аз 40 минути при идването на СДС бих тържествено камбаните. Костов после нямаше как да остане, Господ не го разреши. А за това, което стана после… Аз бях напълно убедена, че Симеон не може да бъде такъв управник като баща си. Той беше расъл без бащин надзор, мислеше съвсем различно. Него комунистите го доведоха на власт. Просто всичко, което се случи, трябваше да го преживеем, защото трябваше да бъдем наказани като атеисти. И аз мисля, че като причина за всичките ни страдания е това голямо обезверяване, бездействие на църквата, унищожаването на християнските семейства и ритуали. Всичко това може би се е запазило, но те унищожиха безпощадно и селата ни. Каква е тази носталгия за управлението на Тодор Живков? Тогава нямаше нищо – нямаше червен пипер, орехи, чесън… Аз донесох гребени от Тунис - тук в един момент дори не се намираха гребени.”
След тези проникновения на Мария как да повярваме на коледното послание на този политик, в което ни пожелава силна воля, за да постигнем целите си и да разпознаем мечтите си. Единственото нещо,
което би вдъхнало надежда
на хилядите като Мария, е политиците, рожба на Октопода, по-бързо да слязат от сцената. Защото няма как да им вярваме и през следващата година, след като две парламентарни групи се сгромолясаха пред очите на всички, а независимите депутати вече са четвърта политическа сила. (За миг само да си представим каква каша от политически ментета щеше да се роди в пленарната зала, ако политическото номадство, както и гласуването с чужди карти, не беше премахнато в началото на този парламент.) Затова сега някои от тях леят крокодилски сълзи и са готови да отблъснат ръката, която доскоро са целували, а други пък се умилкват отново около софрата, която онези в сянката ги караха да сринат. Не трябва да има съмнение, че и на едните, и на другите
избирателите няма да им простят
Същото ще се случи не само с формированията, рожби на генното политическо инженерство, но и с традиционните партии – БСП, СДС и ДСБ. Видя се, че братската им дружба, продължила цяла година и практически проявила се в няколко вота на недоверие към управляващите, както и с тупане на топката с безсмислени и протяжни дебати в пленарната зала, не доведе до нищо добро за самите тях: червените инкасираха пета поредна загуба, а Синята коалиция се разпадна, като на изборите за президент техният кандидат получи
65 761 гласа, или само 1,95%, което е направо смешно в сравнение с два и половината милиона избиратели, гласували за синия кандидат-президент Петър Стоянов през 1996 г.
На всичкото отгоре кукловодите на криминалния преход ни сурвакаха с поредното политическо менте с помпозното заглавие „България на гражданите”. Няма да коментираме спонтанното негодувание на онези независими депутати, които обвиниха бившата еврокомисарка Меглена Кунева, че им е откраднала името, няма да се спрем и на недоволството в НДСВ (където тя все още членува), че ги е прецакала, но ще обърнем внимание на онези, които седят зад кулисите и бабуват над новата си рожба, че няма как да накарат хилядите като Мария да бият камбаните в тяхна чест отново цели 40 минути. Убедени сме, че това няма да се случи и избирателите този път много бързо ще ги отрежат,
проумели, че
вълкът козината си мени, но нрава не
Трябва ли да припомняме колко излишна политическа енергия се хвърли покрай миналите през годината президентски и местни избори, за да се настроим за същото и през следващата година. Това, което е сигурно, е, че червените и присъединилите се към тях десни партии няма да мирясат въпреки краха, който ги застигна. Отсега се говори за нови вотове на доверие. Но перспективите те да са успешни са равни на нула. Това също е сигурно не защото управляващите спечелиха изборите, а защото успяха да победят и считаните за всемогъщи синдикати. Всички  видяха, че тези организации, уж призвани да защитават интересите на хората, робуват на стара слава и не могат да генерират алтернативи на предложените от работодателите решения. Служители и работници бързо схванаха това и ги загърбиха. На практика се оказа, че в евентуалните протести Октопода ще остане сам. Което ще е смъртоносно за него, защото кукловодите
винаги са разчитали друг да им извади кестените
Всъщност още през първите дни на новата година предстои да видим как ще се реши една много гореща тема, свързана с отзоваването на посланиците, бивши агенти на ДС. През годината спорът с предизвестен още с падането на Желязната завеса резултат предизвика широк обществен отзвук, след като бе блокирано отзоваването на посланиците от отиващия си президент. По предложение на правителството бяха направени промени в Закона за дипломатическата служба, за да се узакони смяната им. Но на 23 ноември Конституционният съд обяви за противоконституционни текстовете, с които не се позволява на сътрудниците на ДС да се назначават за посланици или да заемат ръководни постове в МВнР. Сега ще видим как ще продължи сагата, след като на „Дондуков” 2 се появи новият президент. Истината е, че независимо от шумотевицата
тихата лустрация отдавна е в ход
и процесът е необратим. Интересно е също така как опозицията ще отиграе очакваната дискусия за промяна в конституцията, свързана с пакта за финансова стабилност. Според предложението данъците ще могат да се променят или да се въвеждат нови с мнозинство от две трети. Непосредствено преди коледните празници управляващите отправиха покана към политическите сили в Народното събрание и независимите депутати за нов кръг от консултации. Засега единствено от СДС са казали, че ще подкрепят така наречения пакт "Дянков". Това на практика означава, че преди промените да се гласуват, ще станем свидетели на много пустословие и спекулации, целящи единствено да се повдигне духът на все по-затъващата опозиция. Изобщо няма да умуваме над това какъв вой ще се вдигне и когато започне да се обсъжда друг приоритетен закон - този за гражданската конфискация, който има отношение към междинния и окончателния доклад по механизма за оценка и сътрудничество на Европейската комисия в правосъдието и вътрешния ред и сигурност...
Само отново ще напомним, че в коледното църковно послание няма нищо случайно и че озарението е необходимо, за да вдъхне надежда на миряните. А по повод на политическите актьори,   ще им препоръчаме да се замислят върху казаното от един истински артист – Марлон Брандо: "Стремежът да си успешен актьор... Какъв смисъл има, ако не води до нещо полезно? А той не води до нищо полезно. Човек седи на огромна, измамна планина от захар и гледа в нищото. Това е единствената възможност.”

петък, 23 декември 2011 г.

Филмът, който вече сме гледали

Спомняте ли си как по време на президентските избори тази есен провалилата се в тях Меглена Кунева разпалено се кълнеше, че силата й идвала от това, че нямала партия зад гърба си. Оказа се, че през цялото време, както и днес (защото няма данни да се е отказала), е била член на НДСВ. Още тогава от ръководството на партията, създадена по подобна схема, не скриха недоволството си от мимикриралата тяхна съпартийка, но от етични съображения предпочетоха да си затраят. Някои от тях дори безкористно я подпомогнаха в кампанията, заставайки редом с нея с лицата си. Всички, разбира се, се ползваха от безплатния имидж и маркетинг, проверен през годините чрез царската партия. Те си мислеха, че Кунева в крайна сметка ще атакува следващия парламент пак чрез НДСВ. И когато този уикенд тя ги загърби окончателно, като обяви че създава движение „България на гражданите”, те вече няма защо да си траят за нейната двойственост. Това, че с този ход нейните съпартийци са изиграни, си остава обаче не само за тяхна сметка, но и в бъдещата сметка на всички онези граждани, които биха дали гласа си за нея. Изобщо няма да коментираме как неколцина независими депутати
останаха със зяпнали уста
като научиха името на новото сдружение. Защото те още преди половин година бяха резервирали името „България на гражданите и регионите” в Софийския градски съд за тяхна бъдеща формация. Само ще отбележим как преди часове бившата еврокомисарка се опита да се измъкне от тази конфузна ситуация с мъгливото твърдение, че нейното име било запазено като уникално название и това означавало, че нямало как да дублира наименованието на друго сдружение. Можеше поне от кумова срама да каже, че ще покани известните депутати на разговор, с който да изчистят проблема, без да се стига до съдебни разпри. Не се учудваме, че не го направи. По същия начин, запитана преди дни как оценява отказа на управляващите да участват в европейския фискален борд, тя започна да разказва изрезки от вестници – как Литва и Полша не само че вече излизали от кризата, но имали значителен икономически растеж.
Да се признае грешка
или да се похвали нечия решителност са чужди на една специална прослойка от родни политици, рожби на генното инженерство на кукловодите на криминалния преход. Няма да припомняме нито защо по времето на Тато бившата еврокомисарка е предпочитала да бъде с фамилията Пръмова, а днес е само Кунева, няма да преразказваме Габонската афера, нито ще натрапваме манипулациите й, че двата реактора на АЕЦ”Козлодуй”, 3-и и 4-и, трябвало да бъдат затворени по изискване на Европейския съюз като гаранция за бъдещото членство там. Само ще кажем, че всичко е ставало под зоркия поглед на бившата ДС и обичащите да използват машите й днешни манипулатори. Те от години прилагат чрез лабораториите си модела „Типинг пойнт” (повратна точка), родил с в началото на деветдесетте години спонтанно от продажния феномен на обувките „Хъш пъпис” и превърнат в политически маркетинг от Малкълм Гладуел. Този модел на лансиране на личности,
опаковани с граждански ценности
трябва да натика в ъгъла старите партии и да спечели сърцата на хилядите разочаровани от тях най-малко за един мандат. А след изчерпването на модела тутакси се лансира следващото менте, което е същото, но с друга лъскава опаковка, привличаща погледа на поредната порция разочаровани избиратели.
За нас всъщност по-интересно е как Кунева ще заеме дясното пространство, след като твърди, че още от зората на демокрацията е с десни убеждения. (Няма сега да се спираме какво точно й е дясното на Кунева. Известно е, че на изборите за нея гласуваха много леви избиратели, разочаровани от непрекъснатите изборни загуби на техния лидер Сергей Станишев. Твърди се дори, че нейната червена прослойка си имала профил. И това били симпатизантите на отиващия си президент Георги Първанов, който в бъдеще чрез свое формирование се канел да си партнира и дори да управлява с Кунева. Но нека не избързваме – рибата е още в морето, а зехтинът в тигана вече се нагрява, както правилно отбеляза популярният актьор Стефан Данаилов онзи ден по повод бъдещото премиерство на човека с двете имена).
Наистина интересът на Кунева (или по-точно на приятелския кръг, стоящ зад нея) е много точен по отношение на дясно-центристката ниша. Тя е най-рехава в момента. Нейни симпатизанти са близо два милиона избиратели, повечето от които не гласуват, но биха дали гласа си за тяхно ново представителство.
В лицето на част от симпатизантите на НДСВ и на БСП Кунева си има центристка подкрепа. Затова тя е насочила усилията си предимно към
„спящия” десен електорат
Терминологията („аз съм дясна”, „когато бях по митингите в началото на 90-те”, „времето се връща”, като аналог на „времето е наше”) която използва провалилата се кандидатка за президент, цели да  присвои тъкмо тези избиратели.
Любопитно е да се отбележи, че в нейните усилия тя не е сама. Бившият премиер и едноличен лидер на ДСБ Иван Костов първи плонжира, признавайки още в изборната нощ, че икономическата програма на бившата еврокомисарка е добра за него. По-късно довереният на Командира д-р Петър Москов почти в прав текст предложи на Кунева коалиция. Бившият преподавател по марксистка политикономия от времето на Тато много бързо забрави как през лятото определяше Кунева като кандидат на тройната коалиция и политически обременена. Но днес заради получените от нея гласове на последните избори и неясното бъдеще на Синята коалиция е
готов на съюз с нея, за да се
озове отново в следващия парламент
Заговори се дори, че между двамата имало вече тайна среща. Това че Командира, както правилно отбелязва за него един психиатър, бивш негов съпартиец, отдавна няма какво да губи в морално отношение и си е плюл на физиономията, е ясно от години. Той, ако успее да се вклини в сдружението „България на гражданите”, знае какво да направи, за да го превземе отвътре. Затова ни е по-интересно
как мадам Yes ще откликне на ухажването.
На пръв поглед едва ли може да се очаква, че тя ще допусне тази грешка. Но винаги трябва да се има предвид, че не тя решава, а онези, които стоят в сянка, и те може да целят точно това. Костов е доказал лоялността си към тях през годините, съдействал е много за икономическото укрепване на тяхната власт по време на своето управление. Сега той е в трудна ситуация. Но в същата са и кукловодите. Кунева е техният последен шанс. И Костов, и Кунева обаче са проблематични. За Командира е ясно, той е бита карта отвсякъде. Но за Кунева, с получените от нея близо 500 000 гласа има шанс. Само че засега сдружението й прилича повече на политически кръжок, отколкото на формация, устремила се към властта. Нейната неопределеност, гарнирана с разкази за това как е в Европа, дразни интелигентните десни избиратели, а фалшивата й загриженост за останалата (по-народна част от избирателите) е толкова прозрачна, че те едва ли ще се подлъжат. Но дори и да приемем, че тя ще разчита на другите, няма как да ги спечели в такава степен, че да повтори успеха си и на парламентарните избори. Причината е, че на тази немалка прослойка й трябва истинско политическо представителство, което да нормализира нейния живот, приличащ през годините повече на брауново движение, а не да гласува за поредния месия, който тутакси ще я забрави, веднага след като се намърда в свещената сграда. Да, те наистина този филм са го гледали. Затова вече са се превърнали в твърдо негласуваща прослойка.

понеделник, 19 декември 2011 г.

Празнословие в края на годината



неделя, 18 декември 2011 г.

Краят на политическата безотговорност

Когато в началото на януари управляващите поискаха вот на доверие за кабинета, повечето коментари бяха свързани с рутината на операцията и най-вече с предизвестения й резултат – бетонирането на правителството за следващите 6 месеца. Малко внимание бе отделено на броженията в Синята коалиция как да гласуват. Всъщност дебатите в нея и последвалото след това сближаване с БСП, довело по-късно до неофициален съюз срещу кабинета, са нагледен пример за това как една политическа безотговорност може да изхвърли на следващите избори съставящите я формации от СДС и ДСБ.  Цялата история на дясното политическо пространство е осеяна с подобни примери, но някои от тях изпъкват релефно заради фаталните последици.
Веднага ще допълним, че от това доколко политиците са зрели зависи дали могат да допуснат подобни грешки. А ако това все пак се е случило, бързината, с която те ще се поправят, е правопропорционална на тяхната отговорност. В повечето случаи в ранните години на демокрацията това се е дължало на инстинкта за самосъхранение. За съжаление това, което се забелязва днес при тях, продължава да не дава добри сигнали. Техните политици изостават във времето. И това, че единици от тях разбират грешната посока и се опитват да демонстрират съответното ниво на поведение, ги прави единствено да изглеждат като бели врани сред всеобщата пустота в СДС и ДСБ, гарнирана с авторитаризъм и апаратни хватки, така характерни за времето на Тато.
Изоставането вдясно ще става все по-страшно и заради изхабяването и компрометирането на тези, които са техни лица. Още по-лошо е преждевременно изпортване на младите лидери, имащи претенции за техни наследници.
И тъй като е краят на годината, интересно е да се отбележи, че роенето в парламента започна по същото време, когато десницата започна да завива наляво – първоначално в РЗС, а след това и в „Атака”. Може да се търсят много зависимости, но същественото е, че лупингите на техните лидери не можеше да не предизвикат тези сътресения. Може да се отправят както обвинения, така и похвали за поведението на превърналите се по брой в четвърта парламентарна сила независими депутати. Нямаме съмнение, че техният брой ще се увеличи и през следващата година. Същността е, че котвата, гарантираща невъзможността от политическо шикалкавене и създаването на нови парламентарни групи ментета, поставящи се в услуга на криминалния преход, вече я има.


Краят на политическото номадство


който управляващите наложиха още в началото на това Народно събрание, развързва ръцете на депутатите и само от тяхната съвестност или безсъвестност зависи кого ще подкрепят. Това също дава възможност за демонстриране на отговорност от нов тип. Далеч сме от мисълта, че задкулисието е загубило възможностите за манипулации, но в случая отговорността вече не е колективна, а лична. И действията на всеки един от независимите депутати са видими. Те ще са тези, които лично ще платят цената за своите действия.
Състоялите се наскоро избори за президент и местна власт (въпреки обяснимото им оспорване от опозицията) за първи път в новата ни история показаха, че  избирателите не искат и не могат да бъдат вече лесно подвеждани. А последвалите стачки на железничари и зърнопроизводители само доказват, че все по-трудно ще става на стоящите в сянка кукловоди да ги манипулират. Много бързо се видя, че зад едните стоят шепа латифундисти, които получават близо 90% процента от евросубсидиите, а зад другите стоят безпомощни в аргументацията синдикалисти. Тези, на чийто гръб те живееха досега, показаха, че вече не могат така лесно да бъдат манипулирани. А работодатели и управляващи започнаха да им печелят доверието с откровеното представяне на точни икономически разчети, от които на потърпевшите бързо им светна


какво ще спечелят и какво ще изгубят


ако продължат да играят по правилата на мнимите си защитници. Икономическата криза започна да създава нови отговорности, които неизбежно ще доведат и до промяна на политическото статукво. Тези политици, които осъзнаят това и се пренастроят, ще спечелят. А популистите, обслужващи статуквото на криминалния преход, просто ще отидат на политическото бунище. Например отсега се вижда, че спечелилата на президентските избори близо 500 000 гласа Меглена Кунева няма добри перспективи. Вотът, който тя получи в своя полза, ще отиде другаде - там, където избирателите ще могат да получат реална защита на своите интереси. Техният отрицателен вот към управляващите лесно ще се трансформира другаде (както стана при жп служителите, които разбраха, че по-добре е да получат гарантираните им шест заплати, вместо да се оставят да ги водят за носа хора, които нищо не им предлагат насреща).  Кунева е доказала, че не е способна да създаде програма, която да даде на избирателите


правилата, гарантиращи им благополучие


Точно в условията на криза ясно се вижда кой кой е. Управляващите имат много голям шанс, не само заради борбата с Октопода, но и в осъществяването на онези мерки, които ще стимулират инициативността на избирателите във взимането на изгодните за тях решения.
Ще дадем още един пример от последните дни. С промяната в закона за електронните съобщения се дава възможност на клиентите на мобилните оператори да прекратяват всеки свой договор в рамките на едномесечно предизвестие, без да плащат неустойки независимо от срочността на сключените договори. С това се пресича възможността те да бъдат мамени от недобросъвестни служители на компаниите. Резултатът ще е положителен за всички. Служителите ще търсят други начини за спечелването на клиенти, те пък ще имат възможност да преценят дали са направили правилния избор и ако не са – да го поправят. И едните, и другите ще преосмислят своята отговорност
А от това в крайна сметка ще спечелят всички. Избиратели и управляващи започват да разбират, че популизмът, гарниран с евтини трикове и задкулисни договорки, не е в полза на държавността и прехвърлянето на топката не решава проблемите, а ги задълбочава. Политиците все повече разбират, че трябва да се върнат към същността си - да отстояват собствените си идеи и убеждения, а не да се харесат на широката публика, тоест да й кажат това, което тя иска да чуе. И че хватката с прехвърлянето на отговорността на предишните управляващи работи само до време. А смяната на едни управляващи с други, без да се променят правилата в полза на всички, бързо превръща властта в комедия. Вижда се, че ползата е единствено за Октопода. Защото той е единственият


печеливш от марионетките


които не могат и не искат да поемат отговорност. Надпреварата с очевидно неизпълними обещания, която най-добре се вижда в предизборна обстановка, вече не работи. Особено в условията на криза, когато непопулярните мерки са задължителни. Избирателите все по-често ще търсят своето политическо представителство сред самите себе си. И ще оценяват тези, които ги представляват или им дават хляб, според онази популярна китайска поговорка, в която се казва, че не е важно дали котката е черна или бяла, а дали лови мишки.

петък, 16 декември 2011 г.

Развод ми дай

Спомняте ли си какво се пееше в тази песен, превърнала се в химн на СДС в зората на демокрацията. Двама седят в квартално кафене – единият член на Партията наша, а другият  на СДС. Изтерзаният седесар казва, че няма време, че му останал само половин живот, готов е да върне панелите и трабанта, само да получи развод. За зла ирония двадесет и две години по-късно червено-синята мъгла, вместо да се вдигне, укрепва дружбата си, особено през последните месеци, както се видя.
А разводите от години са в десницата. На път сме да станем свидетели на официалния разпад на Синята коалиция и окончателната радяла между Иван Костов и Мартин Димитров. Единият гледа с надежда към новата си изгора Меглена Кунева, а другият си мисли, че може и без ДСБ да влезе в следващия парламент. Напразни илюзии и за двамата. Въздухът, който в началото на прехода сините искаха да им остане, за да дишат свободно, се оказа недостатъчен, за да може да се разберат самите те помежду си. Разбира се, че имаше кой да им помогне. Истината е, че това беше неизбежно, а и на седесарите им светна, че първата буква от СДС отдавна я няма. Затова днес и Мавърът и неговият ученик Мавъртинчо станаха вкупом ненужни.

сряда, 14 декември 2011 г.

Бездънното падане вдясно

Близо година след като десните официално се съюзиха с червените за поискания от управляващите тогава вот на доверие (20.1.2011), се видя, че за това време те са претърпели тотално фиаско: 65 000 гласа за техния кандидат за президент, минимален брой кметове и общински съветници, разпад на Синята коалиция и липса на перспектива за влизане в следващия парламент. Ето това е резултатът.
Според лидерите на СДС и ДСБ обаче отминаващата година е била много успешна. ДСБ вече била четвърта по значение политическа сила, твърди лидерът й Иван Костов. А сините са получили чудесен резултат на местния вот (8,5%), който им давал шанс да влязат в следващия парламент, хвали се Мартин Димитров.
За кратък коментар ще си послужим с думи на единия от двамата: „В политиката може да се издържи дълго, ако си безочлив и разчиташ на късата човешка памет.” Един психиатър, ексдесен депутат, пък определя поведението им като на хора, които отдавна няма какво да губят в морално отношение и
са си плюли на физиономиите
Нека все пак да не бъдем голословни. През 1996 г. Петър Стоянов спечели президентските избори с 2 502 517 гласове. На парламентарните избори през следващата 1997 г. ОДС получи 2 223 714 гласа, или 52,26% от гласовете – най-високия процент, постиган в целия период на прехода. След това обаче започва падението. Ще отбележим само, че  то винаги е резултат от тайните договорки с червените, за които много сполучлив е изразът „червено-синята мъгла”. Точно заради нея десните получиха през 2001 г. 830 338 гласа, или 18,18%. Тоест в резултат от управлението на кабинета „Костов” загубата на електорат се измерва с 1 393 376 гласа. Толкова хора са изгубили доверие в ОДС в рамките на тези четири години.
Ще отбележим и загубата на още гласове заради създаването на ДСБ през 2004 г. По време на изборите през 2005-а неговата партия спечели 243 788 гласа, или 6,44% (ОДС спечели 280 323 гласа). Това означава, че разцеплението се измерваше със загубата на още 307 227 гласа, които двете съставки на бившето СДС инкасираха в сравнение с 2001 г. На изборите за евродепутати през 2007 г. СДС спечели 91 871 гласа, а ДСБ – 84 350. Само за десет години (1997-2007 г.) са загубени 2 223 714 избиратели. А трябва ли да сравняваме сегашния резултат от президентските избори с онзи от 1996 г!?....
Най-лесният отговор
за случилото се е: Иван Костов е виновен. Няма съмнение, че той е. И че неговото присъствие вдясно винаги ще тегли сините към дъното. Но няма да бъдем напълно справедливи. За любовта са нужни двама. Единият може да е Мавъра, другият Мавъртинчо. Но без взаимност нищо не би станало. Затова сега не можем да приемем взаимните нападки и най-вече хленча на сините, че авторитарният сатрап и любител на култа към личността бивш преподавател по марксистка политикономия бил виновен за всичко. От ясно по ясно е, че както е тръгнало, седесарите пак ще опрат до него. Но вече не е ясно дали той ще ги поиска. Не само защото разлъката води до неизбежна нова любов. А тя (Меглена Кунева) има добра зестра от 500 000 гласа. А защото просто ДСБ стои доста по-добре от СДС в политическото пространство.
Какво падение наистина!?...Да кажеш в изборната нощ през лятото на 2009 година, че държиш „златното ключе”. И да го изтървеш. При това до такава степен, че
да се съюзиш с червените въпреки уставната забрана
Това е тотална политическа безпомощност, която превръща десницата в удобна маша за кукловодите срещу управляващите от ГЕРБ. И ако единият от двамата десни лидери е напълно наясно с играта, а другият го водят за носа, то от този миш-маш нищо добро не може да очаква от победилата на изборите сродна народна партия. Въпреки това няколко пъти те им подават ръка (специално към СДС са призивите). Но там, вместо да откликнат, си мислят, че като малкия Давид ще спечелят срещу Голиат. Само че грешно са насочили усилията си. Защото Голиат е друг. Той е от 22 години на власт и сега за първи път усеща, че краят му наближава и със зъби и нокти се опитва да върне статуквото на криминалния преход. Затова и
поведението на сините можем да определим като безхаберно
Изобщо не се учудваме, че вместо да си подадат оставките, първото нещо, което направиха лидерите на СДС и ДСБ, бе да си затвърдят постовете. Костов направи авторитарно показно с преизбирането му с 929 гласа „за“, 1 „против“ и 2-ма „въздържали се“. А Димитров спечели вота на доверие, който сам поиска най-вече с гласовете на ръководството. Но СДС се разцепи за пореден път. А проведеният през уикенда семинар на Боровец само показа, че промени не може да се очакват и на предстоящия през пролетта на следващата година национален форум.
Затова и твърдим, че двете партии СДС и ДСБ ще забравят враждата и ще се прегърнат. Може да се случи и друго. Това, за което все повече симпатизанти на десницата пледират – двете партии да се саморазпуснат и да се създаде ново движение без старите муцуни. Видя се, че младите от СДС и ДСБ в София нямат проблеми и неуспелият кандидат за кмет Прошко Прошков би бил една добра обединителна фигура. Истината е, че десницата се нуждае спешно от реформиране и нова визия. Но не чрез нови противопоставяния. Това със сигурност минава и през смяната на лидери, но и през нова политика. Защото сегашните партийни апаратчици показаха, че не са в състояние да формират онази политика, която да върне изгубеното доверие на тези близо два и половина милиона избиратели, които въодушевяваха през деветдесетте години на миналия век.
Наистина промяната не може да стане по свирката на техните лидери. Нито пък чрез сляпото противопоставяне на управляващите от ГЕРБ. Мартин Димитров даде знак, че ще подкрепят ГЕРБ за фискалния борд, искан от евросъюза. Единичната стъпка едва ли е част от по-прагматичен подход по отношение на кабинета
Липсата на политическа гъвкавост е третата много сериозна причина за тазгодишния главоломен крах на десницата. Тази гъвкавост обаче не означава пазарлък, какъвто е имало в парламента малко преди споменатия в началото вот на доверие, поискан от управляващите. Пазарлъците и стремежът непременно да са на софрата на победителите този път им изиграха лоша шега. Те загубиха златното ключе още в самото начало, а после, вместо да се вразумят, заиграха с кукловодите в един отбор. Очевидно само със замитане на изборния провал няма как да минат вдясно. Проблемът е, че падането им надолу няма дъно. А те са толкова замаяни от летенето надолу, че вече си мислят, че се движат в обратна посока. Както видяхме от безпричинното самохвалството на лидерите им, те се издърпват за косите си и наистина си мислят, че вече изплуват. Опиянението им е като на онзи пияница, хванал златната рибка. Тя му казва:
„Пусни ме, ще ти изпълня три желания!”
„Добре, дай една бутилка ракия.”
Рибката му дава, онзи надига бутилката и я изпива. Гледа празната бутилка и
му идва мъдра идея:
„Дай една бутилка ракия, която никога не свършва!”
Дава му я рибката. Човекът пие, пие, пие  вярно, бутилката не свършва: „Браво! Чудна бутилка! Дай още една такава!”
Само че избирателите, както се вижда напоследък, съвсем не са вчерашни. Нито пък са готови за такова пиянство, че да поискат нова партия, след като са видели, че падението на тази десница няма край.

понеделник, 12 декември 2011 г.

Популизъм на квадрат

Разбираемо е желанието на политиците да са непрекъснато осветени от прожекторите. Затова за популизма почивен ден няма. Правенето от мухата слон е тяхно любимо занимание. Само че в нередки случаи заради тяхната болезнена амбициозност стават за смях. Призивът на един премиер „За Бога, братя не купувайте” в началото на деветдесетте години на миналия век, се превърна в култова фраза. Могат да бъдат забравени много от деянията на този премиер, но този призив ще остане в народния фолклор.
Миналата седмица във фенстраницата във Фейсбук на неуспелия кандидат за президент на страната Меглена Кунева се появи заглавие на статия „Българи, изключете телевизора”. Изобщо нямаме намерение да се бъркаме в една или друга позиция на колегите. Също така право на всеки, който му допадне тя, е да я качи в личното си пространство в нета. Проблемът е в опита на политиците да се намърдват по терлици и използват за популистки цели тези, свързани с актуални проблеми от ежедневието ни.
Известно е, че стачкуващите по един или друг повод през последните месеци
бягат като опарени от набъркването на политиците 
в техните протести. Политиците обаче не само че не бягат, но и не пропускат възможността да направят с чужда пита помен. Приемането на този призив като свой от по-известната от еврокомисарството си като Мадам Yes Кунева е доста комично и ни я представя в твърде неудобната за нея светлина на човек, който не само е надскочил отдавна собствените си възможности, но и на човек, който е готов да потъпче точно онези европейски ценности (като например правото на избор), заради които стана промяната преди 22 години.
Няма да припомняме защо тя преди 10 ноември 1989 г. е била Пръмова, а днес предпочита да е Кунева. Но няма как да пропуснем да прибавим този призив към днешната й биография. Дори само защото близо 500 000 гласуваха за нея. И скритите намерения да използва тези гласове в бъдеще отсега ни подсказват, че се готви поредната партия менте, която да обслужи намиращите се във все по-трудна позиция кукловоди на криминалния преход. Също така не трябва да се съмняваме, че някои от протестите са и заради същите хора, съзнателно разграбили и унищожили ключови сектори за икономиката на страната.
Можем да приемем дори и че „загасянето” на телевизорите никак не е случайно. Защото точно от медиите започна да лъсва кой какви ги е вършил и защо сега иска отново да получи нашите пари, този път под формата на евросубсидии. Пак няма да навлизаме в подробности защо от 32 млн. дка обработваема земя в България над половината  (18 млн.) са засети със зърно и че тези площи се обработват само от 7,4% заети в селското стопанство. Само ще отбележим по този повод, че евросубсидиите се плащат на единица площ. Или ако през 2011 г. фермерите взимат 50% от нивото на субсидията, през 2016 г. държавата може да им доплати останалите 50%. Така през 2012 г. те ще взимат 60%, а държавата може да додаде до 40%, и което е най-важно  - държавата изобщо не е длъжна да им даде тези пари.
Другото нещо, което е много съществено, е, че останалите сектори в селското стопанство като зеленчукопроизводство, животновъдство, винарство, са в много по-неизгодна позиция. Те също имат субсидиране, но то все още не е навлязло в такава степен. И разликата в парично изражение спрямо зърнопроизводителите е огромна. Но от тези сектори не протестират. По подобен начин може да се разсъждава и за фалиралата БДЖ и за протестите там, които продължават вече втора седмица. Изобщо няма да се занимаваме с технически подробности дали заради новото разписание стачката там е законна или не. Но притеснителното там идва от факта, че техните синдикалисти си траеха за грешните ходове на управляващите през всичките тези години, загробили това могъщо по времето на соца предприятие. Затова

няма как да не будят съмнение тези протести,

най-малкото заради сянката на Октопода, появяваща се зад тях. А когато в тях се набъркат политиците, лъсва връзката им с кукловодите. Избирателите, които протестират, както и тези от тях, които едва свързват двата края, но не протестират, не може да не си дават сметка как една малка група хора ги използва за маши, за да продължи онова статукво, което ги брои единствено за гласове в полза на задкулисието или пък ги  използва в случаи като този.
Няма как да повярваме не само на Кунева, но и на всички политици, които днес се възползват от кризисната ситуация. Думите им не са от полза на стачкуващите. В тях няма нито едно конкретно предложение, а само създаване на допълнително напрежение. То сполучливо е определено като червено-синята мъгла. Защото в нея няма цвят и това е отборът на рушителите, единствената цел на които е да се върнат на софрата, от която толкова години са черпели облаги. А и ги е направила приказно богати, разбира се, за сметка на тези, които неведнъж са се лъгали, гласувайки за тях.
Удобството да се отклони вниманието към някой, позволил си повече емоционалност в медиите, също подлежи на коментар. То е прекрасен повод да се прехвърли вината от болната на здравата глава.



Посочването на виновника и заклеймяването му

е добре познат похват от времето на комунистическите режими...
Но нека се върнем към популизма. Характерен похват на опозиционните политици по време на стачката е да обвинява ръководството на БДЖ в неясна позиция. От една страна се съгласяват с  това, че то било наясно със ситуацията. От друга го съветват да отиде към приватизация (правейки се, че не разбират преструктурирането като подготовка за това). След това не пропускат да похвалят себе си, че точно този подход им е помогнал през годините да направят така, че  да оцелеят много предприятия, пропускайки да отбележат обаче кой ги взе и какво се случи с тях по време на техните управления. Ухажването на синдикатите също е характерно за днешните опозиционни популисти. И накрая те винаги завършват, че трябва политическо решение (разбирай дългочасови дебати в парламента, вместо да се приемат закони.)
Пълен миш-маш
от който те очакват да излязат целите в бяло.
А какво да кажем за Кунева, която няма техния опит и чиято фразеология ни е далечна и чужда. Поведението й на човек, който сочи с пръст от висините на Брюксел (макар че минават вече няколко години, откакто се е върнала в страната), не може да ни впечатли.
Нищо ново не ни казва с обявените от нея три основни мерки за излизане от кризата. Управляващите са наясно с това, че трябва да се напълни бюджетът, като се ограничи сивата икономика. Очевидни са и действията им за ограничаване на икономическите престъпления, както и начинът, по който се правят обществените поръчки. След това тя казва, че трябва да има икономически растеж. Разбира се, зад тази фразеология се виждат доста неща, които тя пропуска. Като например промяната и активизирането на съдебната система. Но на нея така й е изгодно. Затова думите й звучат кухо. В тях



няма нищо конкретно, което да зарадва болезнения слух

на тези, които ще трябва да освободят работните си места. Те просто са нужни на популистите само като маса, която да им помогне да се домогнат до възлови позиции. Затова много се съмняваме, че тези, които гласуваха за нея, ще дадат гласа си отново отново за нея при наличието на подходяща алтернатива. Освен това се видя след последните избори, че управляващите са запазили доверието на избирателите, нещо, което никое правителство на прехода не го е постигало в средата на мандата си.
Няма да припомняме отново и притчата за фарисеите. И защо те в крайна сметка получават заслуженото си наказание. Нито ще обясняваме защо вместо да се смирят, те са се възгордели. Само ще завършим с това, че мъгливото набъркване на популистите при всяка кризисна ситуация е единствено в тяхна полза. Но това е мнима полза. Изводът е, че парите на данъкоплатците, както и техните гласове, не трябва да бъдат дадени за псевдополитици, ползващи се благословията на онези, които няма да се спрат пред нищо, за да оцелеят.

петък, 9 декември 2011 г.

Синдикално шоу по време на криза

Протестите, започнали миналата седмица в страната, вече предизвикват противоречиви реакции, стигащи до гневност. Причината не е в тези, които губят работните си места или се очаква да ги загубят, нито в тези, които все още са на работа, но едва свързват двата края, а в неясните искания на хората, които ги представляват. Широкото медийно и в детайли отразяване на преговорите, водени в условия на криза, показаха, че в повечето случаи парите, с които през последните 22 години са били запушвани устата на негодуващите, са били вземани от нищо неподозиращи други хора, с което те са били ощетявани. Истината лъсна, тя беше умело прикривана през годините на криминалния преход и е напът да предизвика обяснима контрареакция сред другите ощетени. Кризата и желанието на управляващите да покажат на обществеността какво се случва в действителност рязко променят настроенията и нагласите. Освен това кабинетът тактически забави идването на фермерите и земеделските производители в столицата, като през това време беше дадено да се разбере, че 80% от очакваните от тях европари, платени от българските данъкоплатци, ще отидат в една малка част латифундисти, които обработват стотици хиляди декари земи. Съвсем ясно се вижда, че през годините съзнателно е сбъркан пътят на развитие на земеделието. И вместо да бъде създадена средна класа от земеделски стопани и фермери, която да бъде стимулирана парично от Брюксел, сега тези, които протестират, всъщност няма да получат нищо в сравнение с онова, което ще вземат техните кукловоди в сянка. Те сполучливо бяха определени като „онези с бентлитата”.
Освен това акцентът на големия протест в столицата бе за пенсионната възраст. И тук много бързо се видя колко са оперетъчни тезите на преговарящите синдикалисти. Късното пенсиониране, заради което най-много се шумя, се оказа, че не е толкова лесен залък за преглъщане. И че ако то не се случи, това автоматически няма да доведе до освобождаване на работни места за младите. Дори напротив, в много случаи работодателите ще предпочетат да задържат пенсионера, като му дадат по-ниска надница, вместо младежа, на когото трябва да дадат четири пъти повече.
Другото нещо, което няма начин да не бъде отбелязано, е хореографията на протеста. Тя става все по-добра. Гневът също не й отстъпва и проличава добрата режисура. Това превръща манифестацията в шоу, което демистифицира синдикалистите. Създава се нелицеприятното усещане за тайни договорки някъде другаде.
Не е без значение и фактът, че в първите редици на протестиращите единствено фигурата на ветерана Константин Тренчев впечатлява. Бихме казали дори – добре че е той, да пусне лафа за сопите, че наистина да замирише на истински синдикализъм.
Ще кажем и още нещо: в години на масирано навлизане на информационните технологии и на все повече ангажирани хора в този сектор, улицата не е тяхното място. Те имат директен контакт с работодателите си.
Изобщо нямат нужда от това да имат посредници-синдикалисти, които да се грижат за доброто им заплащане. Ще допълним също, че в профсъюзите членуват едва тридесет процента от работещите хора. Така че демонстрираната от синдикатите силоващина прилича повече на анахронизъм с ясно изразена бутафорност. Те очевидно не са тези, които биха ни свършили реално работа, дори напротив - подозренията са, че с действията си снемат отговорността на държавата.
В същото време вкарването под прожекторите на работодателите и публичността на техните разчети (както всекидневно ни ги представят от БДЖ) показват не само добре известния факт за реалните възможности на компаниите, но и
слабостта и нелогичността на тези, които седят от другата страна
Нещо повече, оставаме дори със съмнението, че те повече са обзети да демонстрират собствената си значимост, което в действителност ги прави пазители на онова тяхно статукво, добре познато ни от соца.
Тук изобщо не коментираме и друг публичен факт – на разграбването на тези фирми (всеки ден научаваме, че от БДЖ са откраднати стотици милиони и някогашната гордост на социалистическа България, вместо да бъде укрепена и развита, е била брутално ограбена).
А темата за финансирането на синдикатите и ослушването на някои техни лидери в годините, когато бяха извършвани тези безобразия, е отделен предмет, с който също няма да се занимаваме, още повече че има достатъчно органи, които разполагат с множество папки с доказателствен материал, които не са получили съдебно развитие. (Само ще отбележим, че нееднократно в електронни и печатни медии е показвано имението в провинцията на един такъв синдикалист - вече не между живите, който едва ли със скромното си възнаграждение го е построил.) Можем да посочим и други лидери със съмнително благосъстояние.
Освен това подозрително е набъркването им в обърканите не от вчера образователни и пенсионни системи. Те винаги са удобни за отскок, защото не е необходимо да се връща лентичката назад в годините. Потърпевшите там са винаги недоволни. А „врагът” е държавата, която винаги трябва да налива пари,
както го е правила във времето, когато Октопода я контролираше
И разбира се, печелеше много, а губещи винаги бяха обикновените хора и обществото като цяло. Понеже сега се вдигна шум за пенсиите, ще попитаме къде бяха КНСБ и "Подкрепа", когато възрастта за пенсиониране скочи от 55 и 60 съответно на 60 и 63 години? И дали те тогава защитиха своите членове? Вярно е, че имаше една стачка на учителите, но днес се вижда, че те изобщо не са спечелили от нея.
Но нека се върнем към стачката на железничарите. Ако се вгледаме в дейността на синдиката им, ще видим, че само за 6 години например служителите в двете жп компании - БДЖ и НКЖИ, се стопиха с над 7000 - от над 33 на 26 хиляди, а броят на влаковете намаля със 120. Съставите на повечето пътнически композиции бяха намалени от 4 на 2 вагона, а товарните почти не се срещат. Техните синдикати си траеха, когато бившите шефове на БДЖ платиха над 16 млн. евро за 30 стари спални вагона от Германия, а получиха само 12, от които в момента се движат само 3. Днес пък изобщо
не предлагат алтернативни варианти срещу съкращението
на 2500 служители и 150 влака. Няма да питаме и защо вече са напуснали близо 600 служители от набелязаните срещу 6 заплати, като са предпочели предложението на работодателя.
Специално по този повод ще отбележим, че за разлика от синдикатите, които не са мръднали от добре познатите ни методи от зората на демокрацията, работодателите проявяват гъвкавост, наложена им от това, че трябва сами да намерят решение, ако искат да оцелеят. Затова те са активната страна и това няма как да не се забележи. За първи път държавата не е благодетелят, който ще се стресне и ще развърже кесията. Това прави работодателите значими и нищо чудно точно сред тях
да се появят нови политически лидери
които знаят как да направят поверените или личните им предприятия печеливши. И в никакъв случай това не са някогашните политически креатури, на които други им дърпаха конците. Новите работодатели знаят как да правят разчети, от които да са доволни не само те, но и тези, които работят за тях, най-малкото защото са им нужни, за да се държат над водата. Конструктивизмът на работодателите ярко контрастира на бутафорните действия на синдикатите. А това, че все още някой поддържа техните действия, е въпрос, който нееднократно сме поставяли и той е за скелетите в гардероба, които се надяваме, че все по-рядко ще изплуват. Накрая ще завършим с един много поучителен виц по този повод. На хората им писнало от набезите на триглавата ламя и наели един юнак да я убие. Той влязъл в леговището, оттам се чул шум, боричкане и след малко юнакът излязъл с отрязана едната глава в ръка и възкликнал: „Едно на нула за мен!” После влязъл при нея отново, пак се чул шум и след малко излязъл с втората глава в ръка: „Две на нула за мен!” И се върнал да я довърши. Но вместо него се появила ламята с главата на юнака и извикала: „Две на едно за юнака!”

неделя, 4 декември 2011 г.

Маневри с тоталитарното минало


Само за няколко дни се видя, че левият завой на Синята коалиция им създава проблеми в парламента. В сряда малко изненадващо бе отхвърлен законопроект на сините за създаване на Институт за национална памет за престъпленията срещу българския народ. Целта на законопроекта е събирането, проучването, използването и популяризирането на документите на репресивния апарат и други органи и институции на тоталитарната държава в периода 9.9.1944 г. - 31.12.1998 г., свързани с престъпленията срещу български граждани.
Изненадата се състои в това, че той бе приет първоначално от мнозинството, но на финалната права бе отхвърлен. Отхвърлянето му обаче не е необяснимо. То се дължи на близо едногодишната политика на тотална опозиция срещу управляващите в сътрудничество на СДС и ДСБ с бившата комунистическа партия в пленарната зала. Никак не е морално да се вкарва за обсъждане такъв проект, който в сърцевината си е насочен в това да изобличи престъпленията на авторитарния режим след 9 септември 1944 г. и да служи за поука на всички, които биха искали да реанимират това минало, и в същото време тези, които го предлагат, да са част от това, което се определя като червено-синята мъгла. Нямаме предвид вносителя на проектозакона Лъчезар Тошев, един от малцината, които са били винаги против противопоставянето на сините срещу сродната дясна партия ГЕРБ. Но не можем да не обърнем внимание, че при гласуването в пленарната зала единственият, който отсъстваше от десницата, бе Иван Костов, лидерът на ДСБ. Това също не ни изненадва, не само защото той е идеологът на практическото сближаване с БСП. Макар че публично той ги громи почти всекидневно. Само че, когато трябва това наистина да се случи, а не на думи, бившият преподавател по марксистка политикономия категорично подкрепя социалистите или просто се скатава, за да не бъде упрекнат, очевидно от кукловодите, че не им свири по гайдата. Ако не беше
свързан със Столетницата
Костов първи трябваше да подкрепи този проект в пленарната зала. Защото, ако в зората на демокрацията това бе невъзможно, а по време на неговото правителство, (също поради съмнителни причини) това не бе направено, днес затварянето на тази страница би трябвало да бъде рутинна операция. Още повече че има  много добре работеща Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. А тъй като страната ни е единствената от бившите соцстрани, която няма такъв институт, може идеално да ползва опита на полския Институт за национална памет. Разбира се, взети са предвид разликите, защото в Полша прокуратурата е част от изпълнителната власт, а в България е част от независимата съдебна система. Но общото между сродните институции в бившите соцстрани е, че познанието за извършените престъпления би дало възможност за намирането на национален консенсус за единното им осъждане. Според проекта това би било акт, допринасящ за националното помирение и сплотяване на българското общество около европейските ценности.
Но как  да бъдат сплотени, след като са така разединени уж сродни партии, членки на Европейската народна партия. А и Октопода прави всичко възможно, за да възвърне позициите си, силно застрашени след загубването на властта на парламентарните избори през 2009 г. Наскоро манипулаторите на криминалния преход загубиха и президентските избори, даващи им възможност да влияят в редица ключови институции чрез квотата на държавния глава в тях. Затова
не се учудваме както на маневрите в парламента
така и на съответните институции, което, разбира се, не прави задачата на вече избрания президент Росен Плевнелиев толкова сложна. Вярно е, че двамата с отиващия си президент са на различни позиции за отзованите посланици агенти на бившата Държавна сигурност. Не може да бъде и друго, като се имат предвид зависимостта на единия от тях. Плевнелиев със сигурност ще се съобрази с решението на Конституционния съд по този казус. Както е известно, наскоро магистратите обявиха за противоконституционни промените в Закона за дипломатическата служба, ограничаващи възможността сътрудници на бившата Държавна сигурност да заемат ръководни длъжности в дипломатическата служба (посланици, консули и ръководители в МВнР). Ще припомним, че един от първите укази, които Плевнелиев обеща да издаде като президент, е да отзове посланиците агенти. Сега задачата му става по-сложна, но не невъзможна за решаване. Защото както той, така  и външният министър могат да направят така наречената
тиха лустрация на бившите агенти
Всъщност тя вече е в ход и повечето посланици са отзовани и едва ли ще бъдат върнати на постовете им въпреки съдебните дела, които водят срещу външното ни ведомство. Достатъчно е Плевнелиев да не допуска повече подобни назначения. Разбира се, това едва ли ще задоволи решения да сложи точка на това минало държавен глава. Той няма да пропусне да помогне на военния министър, за да бъдат сложени подходящи хора за шефове на служба „Военна информация”, а също така със сигурност ще прочисти от бивши агенти и другите две формирования, които ще са му подведомствени – НРС и НСО.
Сагата с посланиците с досиета продължава вече почти година. Тя започна на 14 декември 2010 г., когато комисията по досиетата обяви списък с над 190 имена на посланици и консули, свързани с бившия репресивен апарат на комунистическия режим. Кабинетът на Бойко Борисов поиска отзоваването на действащите посланици, но срещна съпротивата на президента Първанов, отказал да подпише задължителните за отзоваването им укази. По време на последната среща между Първанов и Плевнелиев този въпрос е бил отново обсъждан и двамата не са постигнали съгласие по него. Тука ще припомним, че в екипа на Първанов има доста бивши агенти. Най-вероятно е било обсъдено как те да напуснат заедно с бившия държавен глава, за да не се стигне до шумното им отстраняване. Това единствено означава, че избраният държавен глава
разполага с нужните правни механизми
за да реши този проблем и да изпълни обещаното пред избирателите още в изборната нощ.
В заключение можем да кажем, че мълчаливата съпротива срещу затварянето на тази страница от миналото не бива да ни учудва. А тропането със скелети, извадени от гардероба, само им прави лоша услуга и ги демаскира.