Игри на бесеница

Простотиите дойдоха в повече през тази седмица. Верни на стила си да не умуват, управляващите решиха да си осигурят безметежно съществуване като ударят данъкоплатците с 8 милиарда евро. Още чрез служебното правителство те видяха, че могат с лекота да вземат заеми, а от гръцките ни съседи – как да не ги връщат. И защо да не го направят, след като никой не гъкна, като със същата безгрижност обремениха недължащите да връщат с други няколко милиарда, безскрупулно отраднати от КТБ. Спокойни са и за протестърите, те услужливо им прислужват с разсейваща вниманието пушилка. Няма да коментираме защо в тяхната декларация първо имаше #‎ДАНСwithme, но после изчезна. И какъв късмет - когато се оказа, че “червеите” не вършат работа, се появи “Дякон Левски”, не за да  бъде прикритие на разполагащите с властта, а да лъсне дебелащината на криминалния преход – колко не им пука всъщност за Апостола. Изобщо не се учудихме на оправдателната присъда на Лупи, нито на “прокурорската грешка”, довела до оправданието за онзи подпис, нито пък на поредната натирена маша от контролираната съдебна система. Въобще не се изненадахме на фундаменталното разкритие, че горите поголовно се секат. Как дежурните природозащитници да видят колоните камиони с трупи, след като са закарфичени да бранят боровете по маршрута на втория лифт в Банско.

Но нека се върнем още назад във времето и припомним, че днешните управляващи обичат и умеят да харчат. За периода 2005-2008 г. бяха реализирани най-високите бюджетни излишъци в цялата ни нова история от края на XIX век – четири последователни години бюджетите завършваха с касови излишъци в размери между 3 и 3.6% от БВП. Последвалият финансов колапс доведе до това, че за 2009 г. повечето страни в евросъюза реализираха бюджетни дефицити от порядъка на 5-8%, а някои достигнаха до двуцифрени стойности. Започна дори дебат, иницииран от фискално по-дисциплинираните държави и най-вече от тези, които се опасяват от плащане на чужди сметки. Имаше идея нашата страна да се включи в тези дискусии на европейско ниво и да подкрепи позициите на същите тези държави. Причината е, че дори в сред финансовият шок в средата на 2009 г. правителството регистрира 180 млн. лв. бюджетен излишък (най-добрият междинен фискален резултат сред всички 27 страни с изключение на Люксембург). Но започналата тенденция за намаляване на приходите продължи, последваха лихвени плащания от страна, осъществени от първия кабинет "Борисов" и още в края на първия месец на своето управление вече имаше дефицит в размер на около 350 млн. лв.  В края на годината дефицитът доби застрашителни размери – 4.7% от БВП по крайните оценки на Евростат. Срути се цялата икономическа схема за доходи - недвижими имоти, строителство и финансов сектор и търговия.  започна срив на потребителското търсене, увеличение на безработицата, се видя, че този модел вече не действа. И вместо да търси решение първият кабинет на Борисов тръгна по най-лесния път - изхарчи резерва, включително и онзи милиард от здравната каса и в края на бурно приключилия им мандат започна да емитира краткосрочни облигации. После Орешарски трябваше да посрещне падежа и поиска заем от 1 милиард лева. Той ще се запомни най-вече с "Нощта на белия автобус". И с мрачните прогнози на десните икономисти и политици, които твъряха, че  страната тръгва по спиралата на вътрешната несигурност и се подготвя мащабна кражба

Е, днес се искат 16 милиарда лева и същите твърдят, че това е изгодна сделка, защото лихвените проценти са ниски и че всъщност дългът за две години щял да се увеличи с 2 милиарда. А шефката на парламентарната комисия по бюджет и финанси изтърси, че новите дългове, които ще вземем, не увеличават дефицита...

Не е много трудно да се изчисли, че парите, които трябват за плащания до 2017 г. са общо 10,8 милиарда лева. Какво са намислили с останалите повече от 5 милиарда лева може само да гадаем, но намерението да си осигурят поредното удобство с нов правителствен самолет сочи пътеводната им звезда. И това не е всичко, само ще отбележим, че на “Дондуков” 1 са подготвили нови тесли като десетте стотинки на километър тул такса по магистралите, строени с нашите пари. Номерът засега минава само половинчато. Но се вижда, че целта е хомот за данъкоплатците. А какво да кажем за искането да има финансов регистър на банковите сметки. Колко добре звучи, но в действителност колко е нелепо – известно е, че до парите в офшорки никой никога няма да стигне. Може да коментираме и популисткия номер със санирането. Но нека не избързваме, да оставим политиците да си поиграят с панелките, рожби на соца – десните да се правят на левица, а левицата да ги оборва с десни аргументи. У нас открай време червените мандарини държат икономическата власт, която десните кукли превърнаха в олигархична по време на пълното мнозинство на своето управление. Но не направиха нищо, за да стимулират създаването на средна класа. Напротив, първо откраднаха спестяванията на гражданите, после ограбиха и труда им с масовата приватизация. Иначе държат Левски на стените зад бюрата си, с охота тропат с крака и надават одобрителни възгласи към произведения в тяхна угода филмов герой.

Всъщност на феновете на “Дякон Левски” не им трябват реформи. Те искат да им се дава. Кефят се на тефтерчето на Златанов и не разбират защо в другото е записано “Народе????” Не е трудно да ни светне и защо манипулаторите не са възприели принципа на Конфуций, цитиран често от китайския комунистически водач Дън Сяо Пин: „Не е важно каква е котката — черна или бяла, важното е да лови мишки.“ А се държат като онзи собственик на котка, който за да и покаже кой е господар у дома, лично насира всички ъгли в къщата.

Това, че някой, някога ще трябва да връща изяденото, си е негов проблем. Глупаци са тези, които го мислят. Заветите нямат значение. Горкият “О, Пепи” вдигнал 200 кръвно, останал неразбран от родственицата на Левски, моля ви се, защо не погледат как 60 кмета се бият за привилегията къде първо да прожектират блокбастъра...

Дяконът не случайно е написал “Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.

Добрата новина е, че всяко чудо за три дни. Лошата е, че кучетата си лаят, керванът си върви. И дори когато е свършено нещо добро, 
може като в онзи еврейски виц на вратата да позвънят и отсреща да попитат:

“Извинете, вие ли спасихте вчера в реката едно детенце?”

“Аз!”

“А къде му е шапката?!”

Поуките от 4 февруари'97

Смъртта на президента д-р Желю Желев и знаковият за демократичните промени у нас 4 февруари са добър повод да си припомним как лидери на старата десница се опитаха на гърба на изригналото народно недоволство не само да вземат властта, но да заличат миналото и безуспешно да убедят обществеността, че истинският преход започва с тях. Но както с гръм и трясък взеха властта, така шумно се провалиха след четиригодишно управление. Техните тъмни дела – обричането на бедност на симпатизантите им чрез масовата приватизация, личното им облагодетелстване и тайните договорки с червените кукловоди  - няма да бъдат забравени. Не само че десният преход не започна с тях, както им се щеше, но това, което извършиха, кара все повече анализатори да оценяват значението на романтици като д-р Желев, които веднага след десетоноемврийската еуфория се сблъскаха челно с обиграната червена номенклатура, не се поддадоха на политически и икономически съблазни и направиха каквото трябва, за да бъде пътят към Евросъюза и НАТО необратим. 
Факт е, че много хора мислеха, че 4 февруари 1997 г. ще е ново начало
След близо месец на улични стълкновения и стотици ранени след опит да бъде превзето Народното събрание, БСП върна мандата за съставяне на ново правителство на новия президент Петър Стоянов. Така се отвори път за предсрочни избори и съставяне на дясно правителство. 

За съжаление веднага след това всички незаслужено, а някои и умишлено, забравиха, че д-р Желев, все още като действащ президент, отказа да подпише указа за даване на мандат за съставяне на ново червено правителство. А ходът на президента не бе само емоционален. На него му беше ясно, че по конституция е задължен да подпише. Но като добър познавач на тоталитарните хватки, а и обръгнал на новите номера на бившите комунисти по време на седемгодишния президентски мандат, той усеща, че червените се готвят да спасят властта чрез правителство с нови неопетнени лица и хвърлят по стар комунистически обичай цялата вина на бившия вече премиер Жан Виденов (което те и направиха по-късно, но само по партийна линия). Затова Желев рисково прекрачва закона и драсва клечката на протестите. 
За да постъпи така един държавен глава, се иска не само смелост, но и преди всичко пресметливост. Ситуацията в страната е взривоопасна. Само за две години управление червеното правителство вкарва страната в дълбока криза. Спестяванията на гражданите са унищожени, в началото на 1997 г. цената на един щатски долар от 500 стига до 3000 лв. Въпреки това манипулаторите се опитват да спасят и оставят БСП на власт. Това си личи от факта, че на 3 януари 1997 г. парламентът, в който червените имат мнозинство, отлага гласуването на предложената от СДС “Декларация за национално спасение” от “националната катастрофа”. Авторът на „Фашизмът” обаче бързо предугажда какво целят неговите дългогодишни политически опоненти. Затова няколко дни по-късно (10 януари 1997 г.) д-р Желев (чийто мандат изтича на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП мандат за съставяне на правителство и дава знак на своите да обявят начало на национална политическа стачка, изразяваща се в гражданско неподчинение и протестно шествие срещу Народното събрание.

Няма да коментираме задкулисните договорки, които последваха веднага след встъпването в длъжност на новия президент Петър Стоянов, по-важно е, че се стигна до извънредни избори, каквито обществото желаеше.
Ще подчертаем обаче лаконичния коментар на д-р Желев на последвалия опит за подмяна на дясното в книгата му  "Въпреки всичко" (2005): 
"Кои всъщност са хората, които въпреки историческите факти искат да компрометират основания на 7 декември 1989 г. Съюз на демократичните сили, като го представят за опозиция, създадена от комунистите?
Това са хората, които страдат от синдрома "Гроздето е кисело". Лисицата, като не могла да стигне гроздето, защото било прекалено на високо за нея, утешила се, че е зелено.
Това са аутсайдерите, които не са участвали нито в неформалните организации през периода 1988 и 1989 г., нито в създаването на Съюза на демократичните сили през декември 1989 г., нито в "нежната революция" в България през 1990 г. ! Те са се присламчили към СДС или в края на 1990 г. или в началото на 1991 г., когато са видели накъде духа вятърът и са разбрали, че демократичните процеси както в България, така и в другите посткомунистически държави от Европа са необратими.
Такива са почти всички ключови фигури на доскорошния СДС, които започват новото летоброене на българската демокрация от 1997 г. насам."

С годините тези действия на кастата, сгушила се в личната партия "Демократи за силна България" ще изглеждат все по трагикомични. Но липсата на оценъчен ресурс относно перспективите за развитие и лековатия начин по който се връзват хиляди избиратели, не може да не тревожи. 

В едно от последните си интервюта д-р Желю Желев казва: „Трябва да се изучава историята на тоталитарните режими. Поколенията, които идват, трябва да знаят какво е фашизъм, какво е комунизъм, каква е разликата между тях и къде те съвпадат напълно. Включително и кое е по-страшното.”
Някои може да кажат - нищо ново под слънцето. Напротив, достатъчно е да си спомним авторитарния стил на управление на Иван Костов, за да се схване колко наясно е бил Желев с предизвестения край на второто синьо управление. И защо е предпочел ролята само на наблюдател. 
Със сигурност не му е било лесно да преглътне разпада на сините. 
Но още по време на своето президентстване той осъзна, че битката с подставените лица на прехода няма да е лесна. Но като добър философ разбра, че смяната на куклите на конци може само да забави, но не и да отмени пътя към демокрацията, който не само лично изстрада, но и проправи.

Десен болшевизъм за дойната крава

Винаги си личи, когато гаф на министър, назначен заради непринудената възможност да греши, се използва от кукловодите, за да се вдигне поредната излишна, но изгодна за тях политическа пушилка. Това се случва обикновено, когато се появи надежда за спиране на политическите простотии. Факт е, че напоследък търсенето и най-вече вслушването в различните позиции е необичайно. Най-пресният пример е конституционното мнозинство от 173 депутати, с което бе приета стратегията за промени в съдебната система. Изненадващо и лидерите на водещите политически партии не пропускат възможността да оценят подобни знаци, дори с риск да не се харесат на своите избиратели. Любопитно е да се отбележи как премиерът Бойко Борисов подчертава готовността за диалогичност с опозицията, като с характерна безцеремонност пресича действия на коалиционните партньори, които са в ущърб на очаквания от него ефект. Не го прави безкористно, разбира се. Дори когато подкрепя някои от министрите си за извършени гафове, той в действителност им показва жълт картон. Шансът, който получава този министър не е дълговременен. Борисов е наясно, че няма място за сантименталност, особено към тези, които дишат във врата му.

А сгафилите наистина имат самочувствие. Най-вероятно то се дължи на неочаквания успех на последните парламентарни избори, довел до влизането им в управлението. Но може и да е плод на дългосрочна реваншистка стратегия.

По-същественото е, че в паниката си да замажат допуснатия гаф манипулируемите министри

(както например Петър Москов с фриволното му намерение да забрани на спешните медици да посещават ромските махали), се хващат на въдицата и с подобаващо опиянение продължават темата, така както очакват от тях диригентите на криминалния преход. Целта им е всички да са в шах - и управляващи, и опозиция. И в мътната вода да продължат с ненаказуемото облагодетелстване.

Нека продължим с Москов. Първоначално можеше да се приеме, че националистическият привкус на изказването му не само го опиянява, но и действа привлекателно на този тип избиратели. Само че дълготрайното поддържане на огъня в една антидемократична теза буди съмнение. Ясно е, че тя няма начин да повлияе върху политическия противник срещу когото е насочена, но със сигурност може да разклати имиджа на управляващите.

Този номер обаче не може да остане скрит. Навява и нерадостни спомени от времето когато един бивш десен премиер тичаше в болницата с цветя и бонбони при човека, за когото преди това твърдеше, че е от подземието. И след като се оказа че не държи “златното ключе” към властта, бързо заигра с червените в опозиция.

Обезпокоителното е, че подобен тип контрапродуктивно поведение се поддържа и от партийните наследници на същия премиер. Няма никаква разлика в определянето на политическия противник като “проклятие” или като “тумор”, макар първото да е казано в края на миналия век от политически милиционер, обременен от дългогодишното преподаване ма марксистка политикономия.

Ще кажем направо - липсата на развитие е доказателство за зомбираност, докарала не една беда на човечеството. Разбира се, би било твърде пресилено дори да си мислим, че предизвикателният изказ на един министър може да възбуди опасно етническо противопоставяне, но и да се подценява подобно поведение и да не му се дава отпор също би било грешка.

От другата страна, реакцията на Лютви Местан изглежда логична. И затова предвидима. Но продължаването на “играта” от него е смущаващо – приватизиране на циганската тема, вот на недоверие, писмо до Брюксел, куп медийни изяви. Местан може да си мисли, че така поддържа тезата за ДПС като фактор, с който трябва да се съобразяват. Но прекалява. И вероятно не осъзнава с каква лекота са го пуснали на пързалката. Суматохата е от полза единствено за дърпащите конците. И не е добре утвърждаващ се лидер да увисва като кукла на конци.

Ще спрем дотук с коментарите на засегнатите. Но не може да подминем опасната еднозначност на поведението на министъра и учител - бившия десен премиер. То е показателно за матрицата, използвана през прехода. И би трябвало да е сигнал за готвена поредна политическа криза, която да ни остави сред периферните за Европа евразийски ветрове на нищета.

Ако приемем новото поведение на Борисов, че не е “трик”, ще отбележим, че има две много сериозни причини, които би трябвало да засилят бдителността на управляващите от ГЕРБ. Първата е в анализ на “Лабораторията за управление на рискове” на Иван Костов, излязъл в последния ден на миналата година и останал някак незабелязан в публичното пространство. В него е написано буквално следното:

“Резултатите от изборите не зададоха устойчив модел на управление, който да осигури необходимата легитимност и предвидимост в действията на основните институции.

Бъдещето на кабинета зависи от способността на партията-мандатоносител да управлява тази ситуация и да се опита да постигне известна стабилизация на страната с перспектива до изборите за местна власт. Като най-вероятен се очертава сценарият за предсрочни избори „2 в 1“.”

Въпросът, който тутакси възниква е дали поведението на представителите на Реформаторския блок в кабинета не цели дестабилизирането на властта, за да се стигне до извънредни избори още тази есен. Втората причина са действията на самия министър Москов. Популизмът му всъщност прикрива липсата и очевидното нежелание да върши работата си като министър. Уж беше готов да прехвърли НЗОК в НОИ, но не го направи, т.е. ако си послужим с думите му, вместо да закрие, оставя “кочината”. Това се потвърждава и от бивш здравен министър и негов доскорошен съпартиец Илко Семерджиев, който припомня какво Москов е обещал и какво не е изпълнил: Очевидно мнимо се е заканил да се справи с корупцията като направи болниците публични, но сега обвинява за нея само юридическата им форма на регистрация; също така е обещал, че ще увеличи заплащането на спешната помощ, но днес твърди, че ще има увеличение само за тези, които са по-натоварени, а бюджетът на МЗ няма да се увеличава; тепърва ще мисли и как ще стане обещаното закриване на ТЕЛК и НЕЛК.

Излиза, че броженията на реформаторите срещу ГЕРБ в края на миналата година и честите им закани, че ще напуснат коалицията не са били от морални подбуди. И това че те дори стигнаха до съвместно гласуване с червените на поправките, отнасящи се до пенсионните фондове, не е било случайно. А когато днес от ГЕРБ се опитват да ги накарат да играят заедно, като поставят на масата да се съгласува всичко предстоящо за гласуване, реформаторите сменят тактиката за дестабилизиране на кабинета с гафови изяви на техните представители във властта. Трябва ли да се учудваме, че в програмата на правителството, под контрола на синия вицепремиер Меглена Кунева и нейния екип, бяха вкарани текстове под благовидното название “Подобряване на публичната среда”, с които да се озаптят медиите. Добре, че премиерът подуши навреме готвения скандал и спря възможността чуждия гаф да се използва в ущърб на кабинета. Колко успешно ще продължи да се справя и дали наистина намеренията му са за полза роду, или се разиграва поредният номер с доброто и лошото ченге, тепърва ще се види.

След всичко, което се случва напоследък, логично се налага впечатлението, че

ако трябва да се търсят противници на сегашното управление, то те не са в опозицията. Нека припомним още нещо от анализа на пременилия се в ролята на лаборант Костов: “След изборите не настъпва повишаване на доверието в парламентарните партии и коалиции и в основните държавни институции. Не се наблюдава и стабилизация на подкрепата за новото управление.”

Всъщност няма нищо непознато в амбициите на костовистите. И вчера и днес дяволът е един и същ. “...той не устоя в истината, понеже в него няма истина. Когато говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.” (Йоан,8:44). В случая ангажираността им с властта ги карат да не действат направо и да не казват лъжите в очите. Затова в думите им преобладава популизмът, който трябва да предизвика в избирателите съмнения, страхове и да ги накара да се чувстват слаби и незащитени. Те са последователни в рушенето, защото никога не решават проблемите, само ги отсрочват или видоизменят, но винаги твърдят, че ще ги решат.

Лошата новина за тях е, че тяхната надменност отдавна ги е изолирала като ненадеждна каста

и мястото им, в което и да е управление няма да е сигурно. Затова днес и доверието към тях е такова, че да не могат да действат като десни болшевики, както го правеха по времето на костовисткото управление (1997 – 2001 г.). Но би било наивно да се оставят безпрепятствено да следват указанията от Драгалевци. Добре е да се знае, че т.н. “патриотични игри” не са случайни. От зората на демокрацията те са част от арсенала на манипулаторите. Но истината е, че те не могат да са вечни дори на “размирните Балканите”, където в края на миналия век се осъществи ужасното Сребренишко клане. Затова своевременното им пресичане ще е от значение за всички, не само за правителството. Управляващите от ГЕРБ имат горчив опит, засега показват, че са направили съответните поуки. Но е добре да знаят, че властта не е самоцел и че сегашният компромис с лъжепатриотите, всъщност е наливане масло в мелницата на тези, които четвърт век качват и свалят правителства. И ползват избиратели и държава като дойна крава.

Ми, аре ставайте!

Като в соцпиеса с положителни герои, някои от които дори грешат, и много, много други потърпевши, (най-вече зрители, колкото и да е абсурдно), се развива драмата с нарастващия брой бежанци у нас. В центъра няма начин да не е похвалната инициатива на вътрешния министър Веселин Вучков да бъде възпрепятствано нерегламентираното им влизане в страната. А интригата е  междуведомствения спор между МВР и Министерството на отбраната кой трябва да върши това.  Всъщност напълно излишен спор,  защото за  националната сигурност, всеки трябва да помогне и по това различия няма. 

Но при посткомунизма е така - правила няма, героите дърпат чергата към себе си, в крайна сметка обаче "избраният от народа"  пастир тропва по масата и закърпва положението. Бурята ще се окаже в чаша вода и проблемът остава. В момента в центровете за бежанци в страната има 3818 души. На свободни адреси живеят 410 души. По данни на агенцията, отговаряща за тях, там има само 2000 свободни места. В същото време в страната опитват да влязат по 150 души на ден.

Ще кажем направо - тази пиеса вече сме я гледали. Но причината да се появи като римейк е показателна. Това е инцидентът по Коледа, когато камион с полицаи, охраняващи границата, се обърна, шофьорът му загина, а повечето от пътувалите в каросерията бяха ранени. 

И изведнъж се направи откритието, че условията, при които работят граничните полицаи са лоши, пътищата по границата ни са зле, а техниката не отговаря за това състояние. Обикновено с началниците нищо не се случва, но този път коледното чудо проработи - първо оставка подаде  началникът на граничната полиция, след него последва уволнение на председателя на агенцията за бежанците. Двамата заслужено си отидоха и поради още две други причини - първата: на мястото на единия от тях да седне предишния шеф, уволнен, заради проспиване на проблема с бежанците, а втората: оказа се че главният герой  министър Вучков не седял със скръстени ръце и сякаш е предугаждал какво ще се случи - още на 23 декември внесъл в Министерския съвет три доклада със спешни мерки. Според тях трябва да се отзовават всички пеши служители и да се заменат с автопатрули, а на мястото на командированите, да се назначат 700 гранични полицаи. Ще се продължи доизграждане на оградата между България и Турция. Това включва допълнителни 131 км ограда по границата. Ще се работи по създаване на добра инфраструктура в пет общини по българо-турската граница. Конкретно трябва да се подобрят 110 км горски пътища, което означава ангажиране и на земеделското министерство и включване на нови герои в пиесата - на министър Десислава Танева и на вицепремиера Меглена Кунева, която уж ще координира всички, но преди всичко ще успокоява страстите между положителните герои. Защото лоши няма, както се случваше в пиесите за героите на труда по времето на бай Тошо. Дори тези, които ги отстраняват, в зависимост от това доколко са наши хора, пак ще бъдат уредени.

Но нека проследим как се развива действието в този римейк. Спорът с военния министър Николай Ненчев е предизвикан от намерението на Вучков от 15 януари да спре командировките на служителите на МВР на браздата, като патрули останат само в безопасните зони. Той настоява от 1 март армията да предостави 500 военнослужещи, които да патрулират съвместно с полицаите на границата, а от есента охраната да се извършва от новоназначените 700 гранични полицаи. Според плана на вътрешния министър до май трябва да се направят 110 км пътища до браздата, а до средата на 2016 г. да се дострои оградата с Турция. 

Накрая зрителите неизбежно стигат до правилния извод - междуведомствената дискусия по проблем, свързан със сигурността на страната е задължителна, спорът за едно или друго обаче не може да се превърне в повод за напрежение между ведомствата. Данъкоплатците искат сигурност и не се интересуват кой крив кой прав, кой  колко трябва да даде като ресурс, военните не бива да казват кое не може да стане, а напротив трябва да решат бързо как могат да помогнат, защото достатъчно е да има втори атентат като този в Бургас и положението може да стане близко до военното. Засега военните експерти се обединяват около идеята да помагат с високопроходими джипове и друга техника, както и с добрата логистика, с която разполагат.  Стари казарми в районите на Елхово и Крумовград могат да бъдат преустроени в бежански лагери. 

През последните дни възникна и нов проблем. Стана ясно, че 20 страни са отправили запитвания за настаняване на бежанци у нас през миналата 2014 г. От тях  6873 били за връщането на бежанците у нас. Страната ни вече дала 3613 положителни отговора заради Дъблинския регламент. Според Кунева тези становища не означават автоматично връщане на бежанците, но страната трябва да е подготвена за това. 

Засега се отхвърлят съобщенията, че  Германия, Австрия и Унгария заплашват да ни върнат 7500 души. През лятото Германия предупреждаваше, че ще експулсира 3000 бежанци в България. Това досега не се е случило, миналата година са върнати само 180 човека. 

За да се предотврати тази нежелана драматургия, нашите герои ще 

убеждават Брюксел, 

че страната ни няма нито финансови възможности нито друг ресурс, за да откликне. Напротив докато у нас не бъдат създадени подходящи условия, позицията ни ще е, че не може да приемем тези хора. И прогнозите са, че добри условия могат да бъдат създадени до пет години. Но и това не е сигурно, както не може да се предскаже дали бошуващите войни в арабския свят няма да се разширят. 

Факт е също, че в резултат на увеличения наплив на имигранти, вътрешният министър е прав да се безпокои за натоварването на ангажирания с проблемите състав на министерството и тежките условия , при които работят. Нелепи са и опасенията, че ако войници охраняват границата, това можело да се изтълкува зле от Турция. Не бива да се робува на мислене от времената на противопоставяне, днес и двете страни са членки на НАТО. Турците имат в пъти по-голям проблем на границата със Сирия и са наясно с усилията на нашата страна още когато започна строителството на първия етап на оградата.

За да 

излезе духът от бутилката и по-бързо да се забрави смъртта на граничаря, 

трябва да се побъбри и за интеграцията на бежанците в страната. Да се размаха пръст срещу проявите на национализъм и да се поощряват всячески, най-вече финансово онези кметства и институции (като образователното министерство) в усилията, които хвърлят за равностойното образование не само на тези, които искат да останат трайно в страната ни, но и на временно пребиваващите. В тази връзка нашите евродепутати и ангажираните министри също трябва да се ръчкат, за да засилят натиска върху Брюксел и получим подобаваща помощ от Европейския фонд за бежанците, такава каквато получават държави като Италия и Испания например. Други партньорски страни пък поставят лимит на приемането на чужденци. Това също трябва да се има предвид, когато се обсъждат  политиката по приема на бежанци. 

Накрая няма да бъдат забравени и депутатите. Те са нещо като древногръцкия хор.  И трябва законово да регламентират всички приети предложения, появили се в новия вариант на пиесата. В това отношение от тях се очаква да проявят единство, каквото не демонстрираха, когато трябваше да подкрепят усилията на правителството против спирането на строителството на "Южен поток". До този момент все още няма видимо желание от страна на парламентаристите да вземат участие със свои предложения, а това е неизбежно и необходимо, разбира се.

Колкото и да е странно и най-вече недопустимо, и този път номерът може да мине, без нищо от това, което се обещава, да се случи. Също като във вица:

- "Алооо...

- Да!

- Вие ли сте поръчали събуждане по телефона в 08:00 ?

- Да...

- Ми аре ставайте, че минава 11."

И потърпевши ще са…

Знаете кои.

Заради едното мнозинство

Вече си личи, че съставянето на правителство, подкрепено от взаимно противоречащи и дори изключващи се малки партии само за да има управляващо мнозинство, може единствено да е временно. То гарантира непрекъснати дрязги и отклонение от основната задача – решаването на наболелите проблеми и измъкване на страната от кризата, до която е докараха последните две правителства, предизвикали близо едногодишен народен гняв и неизпълнили мандатите си.

Тактиката на извиване на ръце, прилагана от Реформаторския блок, Патриотичния фронт и АБВ е различна и изцяло свързана с оцеляването и превръщането на неизбежните щети от съвместното управление с ГЕРБ в ползи за следващото раздаване на политическите карти. Това е и причината за предизвиката несигурност и недоверие между партньорите.

Излиза, че примамливата трапеза на властта привлича службогонците най-вече заради лично обогатяване и всичко останало е прах в очите на излъгалите се да гласуват за тях.

Едва ли мандатоносителят ГЕРБ не си дава сметка за започналите да гърмят скрити мини. Нехарактерната за предишното им управление днешна диалогичност, (включително и към опозицията) и меката ръкавица, с която действат в момента показва, че главната им поука е да не вярват на никого, но да държат отворени вратите към всички. Тоест да имат много и все още незползвани възможности, с които да управляват и без която и да е от подкрепящите ги партии.

Всъщност в ход е надхитряне, което на практика засега крепи управлението – от едната страна е ГЕРБ, която има опит в подклаждането на вътрешно напрежение в отделните партии, последвано от измъкването на т.н. независими депутати, (на които и новият правилник не може да им ограничи възможността да подкрепят спечелилите изборите), а от другата страна е разрастващата се алчност за властови ресурс и облаги на партньорите.

Но нека видим как действат отделните формации. Напълно логично през миналата седмица Патриотичният фронт доказа, че не случайно още с встъпилната си реч при откриването на новия парламент, ще отстоява извоюваното си място в пленарната зала и ще води люта битка с всички (най-вече с атакистите) за увеличаване на политическото си пространство. Първо поискаха едва ли не спирането на новините на турски език, след това Фронтът директно се обяви срещу назначения във вторник (18.11.) зам.-военен министър Орхан Исмаилов. При това ултимативно поиска отстраняването му, защото не можело хора от други етноси да работят в сферата на сигурността на страната, постави и срок за решение на премиера. Ясно е, че става въпрос за предизвикателство не само към мирния етномодел, но и към Брюксел, който вече предупреди за националистическа опасност от участието на “партриотите” в управлението. Действията на националистите са и неприкритото напомняне за мрачните времена в края на комунистическия режим, когато бяха депортирани близо половин милион наши сънародници извън пределите на страната. Това е предизвикателство, което показва защо в този съюз има немалко сътрудници на бившата ДС, настояващи за реабилитирането на възродителния процес.

За разлика от Реформаторите, които чрез “трикове” се домогват до властта, “патриотите” уж не търсят власт - по думите на техния лидер Валери Симеонов “искаме добруването на България, искаме решаването на тежките проблеми, свързани с доходите, енергетиката, цената на тока, проблемите с независимостта на България, проблемите с борбата с престъпността, проблемите с несправедливата социална система”.

От един бегъл поглед върху биографията на доцент д-р Орхан Исмаилов обаче се разбира, че той е офицер (български), с признати научни постижения, обществена и политическа кариера, която не буди подозрения. Бил е зам.-председател на два от най-ключовите за националната сигурност органа - Държавната комисия по сигурността на информацията и Комисията по отваряне на досиетата. Написал е 25 научни труда и

със сигурност е наясно с почти всички тайни на държавата.

Последвалите засега реакции показаха, че само от опозиционната ДПС даде категорична защита на Исмаилов. Блокът, към който принадлежи новият заместник министър първоначално реагира с половин уста, впоследствие отделни лидери го защитиха, но няма официална декларация, която да покаже, че останалите партньори стоят зад него. По този повод Исмаилов вече декларира, че е готов в името на единството да се оттегли. Това обаче ще е лош знак към Европа и партньорите от НАТО и няма начин да няма последствия.

Интересно е да се отбележи нееднозначното поведение на двете партии в патриотичния съюз. Оказа се, че ВМРО бие отбой и е готова на компромиси, докато от Националния фронт засега проявяват неотстъпчивост. Този разнобой развързва ръцете на Борисов за маневри и възможността да се използва едно бъдещо разцепление в съюза в полза на стабилността на правителството. Освен това последните развития на тази болезнена и засега с неясен край интрига показват завой в обвиненията от страна на патриотите. Те атакуват Исмаилов по отношение на неговата образованост, търсят пробойни в защитената от него доцентура, подготвят и действия в по-широк фронт, които да докажат преки връзки на лидери на партията “Свобода и достойнство” с чужди специални служби и политически фигури. Ще бъде интересно дали това, което се изнесе като фактология, няма да се обърне като бумеранг срещу съчинителите.

Засега единствено от АБВ мълчат по скандала. Причината не е в липсата на отношение, там също имат претенции към националистически настроения електорат. Тактиката им засега е в друга посока – социалната сфера. Искането и постигането на коледни добавки към пенсиите на най-бедните от техния министър Ивайло Калфин е успех в битката за червения електорат. Очевидно е, че и за тях уж дискретната подкрепа, не е безкористна. И че цената, която ще плащат герберите, ще става все по-голяма. Това което е успокоително засега е, че партията на президента Георги Първанов не създава проблеми и подкрепата и е далеч по-сигурна отколкото тази на реформаторите и патриотите.

Във всеки случай както и да завърши тази на пръв поглед “буря в чаша вода”, за ГЕРБ е далеч по-добре сега да проиграе подобни ситуации, които и тримата партньори започнаха да им сервират, да си направят съответните поуки и да предприемат съществените мерки, които да им гарантират управляващо мнозинство, недопускащо сегашното извиване на ръце. Това не е лесно постижимо. Но възможности има. Те започват с грубото създаване и използване на т.н. независими депутати и свършат с чистите тематични коалиции, които са резултат от постигнати още през пролетта договорености за диалогичност при държавния глава. Видя се, че освен БСП, които се държат като твърда и непримирима опозиция (до голяма степен противоречаща на договореното), ДПС и БДЦ в не едно гласуване подкрепиха управляващите. Всъщност, кризата вероятно ще доведе и до създаването на плаващо мнозинство, което да е обединено около няколко приоритета, каквото всъщност има в не една европейски страни. Дали това ще се случи зависи и до каква степен сегашната управляваща коалиция успее да превърне мътната и декларативна засега декларация за управление в ясна най-вече като график програма за изпълнение.

Очакваните командирски номера

Изненадващо за управляващите, но напълно логично заради взаимно изключващите политическо сътрудничество подкрепящи ги партии, точно те започнаха да всяват съмнения в стабилността на мнозинството. Това си пролича още по време на преговорите, чийто резултат беше обща декларация, в която конкретните задачи и цели бяха замазани от фразеология, противоречаща на сега действащата конституция. Нелицеприятният извод, който се наложи, беше, че така наречените “партньори” искат облагите на властта, но са готови всеки момент да се измъкнат от кораба и да изоставят ГЕРБ, ако той не издържи на предстоящата буря от тежки решения.

 Отказът от отговорност обаче не е лесно осъществим, след като заради келепира участниците в управлението са подменили вота на избирателите и са предизвикали вълна от недоволство сред техните симпатизанти. Тактиката за връщането на доверието е не по-малко лицемерна. Но не и нова за криминалния преход, поради контрола от страна на кукловодите. Те натрупаха опит в организирането на една или друга манипулация, а и изпълнителите се научиха

да спазват безусловно отредените им роли

особено след като изпитаха на гърбовете си, че получената даром власт не ги прави недосегаеми.

Всъщност, както обикновено през последните десетина години, битката приключи още с края на изборите, когато пак се разбра, че нито една партия не може да управлява самостоятелно. След 5 октомври първо се забравиха онези договорки от пролетта при президента, с които трябваше да се извърши плавен преход за преодоляване на противопоставянето чрез обединение около няколко значими и неотложни национални приоритети. Бившите управляващи бяха поканени на разговори, но натирени в опозиция. А старата десница, която се възползва от протестите, се настани на трапезата на властта, хвърляйки гръмки, но неосъществими практически обещания за радикални реформи. Веднъж вкарали ги в този капан, за

диригентите на прехода не беше трудно

да активират вътрешно-коалиционните раздори

Това е постижимо, като се имат предвид участниците, че до един са подставени лица – пряко или косвено свързани с бившия режим, прикриващи се било като патриоти или реформатори. Действията на едните се фокусират в противоречащо на европейското законодателство отнемане на вече гарантирани етнически права, а на другите – в действия, предизвикателни за бизнеса и независимите власти. Целта на псевдоартистите е реванш и по-силно участие в следващото управление, а на кукловодите - да ги пратят в опозиция, когато преценят, че левицата е успяла да преодолее кризата, в която сама се натресе.

 Първи на фронтовата линия се появи неформалният лидер на ДСБ Иван Костов. Последната изява на лаборанта от Драгалевци беше една закана, че ако КТБ фалира, поименно ще посочи виновниците. Вместо това, след подозрително мълчание по време на преговорите за съставяне на правителство, той реши да започне дестабилизирането не само на правителството, но и на страната чрез

натрапването на измислени или претоплени рискове пред кабинета

Целта, ако мине номерът, е управляващите да губят енергия в несвойствени задачи. Няма да разглеждаме в подробности посочените “заплахи” от политическия милиционер от времето на комунизма. Мантрите като тази за “проклятието” на България са добре известни. Фиксациите на Костов също са ни познати, но всяването на страх и етническа нетолерантност от него показва единствено защо пряк резултат от преподаването му на марксическа политикономия беше възродителният процес, прокудил половин милион български граждани. Неговите тези са убедително доказателство и за загубата на милиони десни избиратели.

Странно е защо Костов смята за риск недоверието към премиера, а си  

затваря очите за взаимното недоверие между партньорите

Абсолютно безпочвено е предупреждението за провал на правителството, без преди това да му се даде шанс за поне двеста дни спокойствие. В тази връзка, ако има нещо вярно в прогнозата на бившия премиер, то е притеснението, че министерствата, дадени на десницата, са най-взривоопасни. В народната митология неслучайно се говори за голямата лъжица и големия залък. Защото вместо да се дрънкат врели-некипели, десните, които са поели отговорността, трябва да започнат да си изпълняват ангажиментите. Не мандатоносителят, а тези, които са решили да управляват заедно, при провал ще си понесат съответната отговорност.

И още нещо, което няма как да не се има предвид – това е типичният за старата десница колаборационализъм, който стана известен под наименованието синьо-червена мъгла. Освен характерната между сини и червени склонност към задкулисни договорки сега тя ще бъде гарнирана с откровено националистически ДС привкус. А опитът да бъде избегнат чрез

искането за лустрация на бивши агенти не е нищо друго освен поредният “трик”

 Десните не го осъществиха по време на управлението на Костов, когато имаха пълно мнозинство, та сега ли!? Истината е, че и това е част от стратегията на малките коалиционни партньори да се измъкнат от политическа отговорност. Но както обикновено се случва, едва ли някой ще повярва на плитките им лъжи. Освен това насреща си в лицето на ГЕРБ имат партия, която има опит във властта, и лидер, който още с първите си действия е показал, че няма особено доверие нито на десните, нито на патриотарите – и ги е насадил на пачи яйца с проблемни позиции във властта. 

Капанът е щракнал и десните не могат да се измъкнат току-така. 

Това, което правят Костов и пригласящите му други лидери от коалицията, е с клатенето на кабинета да подпомагат усилията на червените да решат личните си проблеми и да направят опити да се измъкнат от изолацията, в която са попаднали. Затова двуличността на подобни подставени лица винаги трябва да е на прицел. И не само да бъде разкривана, но и наказателно да бъдат преследвани, като техните минали афери бъдат лишени от давност. Само с подобаващи наказания могат да се направят стъпките, които да приключат най-после криминалния преход.

България über alles

Още когато онзи изпушил младеж опря пистолет в главата на Доган, стана ясно, че политическият пъзел се е пропукал. Играчите са надценили възможностите си, а манипулаторите са получили знак, че трябва да се погрижат за статуквото. Последвалият първи опит за присвояване на банката на властта, ги накара да побързат. Отговорът им бе дирижирани улични демонстрации, възбудили няколко самозапалвания на навници и преждевременна оставка на правителството, след задкулисни “обещания” за връщане във властта още същата есен. Но “Костинбродската афера” подсказа за друг план и потвърди приказката за лъжливото овчарче. Той обаче не проработи и показа, че на лъжата краката са къси. За изненада на кукловодите, скалъпената червено кафява власт не тушира общественото недоволство, появиха се “умните и красивите”, парламентът бе опасан от огради и жандармерия, а “белият автобус” ги убеди, че трябва да се търсят други решения. “Внезапното” отстраняване на Христо Бисеров от парламента, (който не в стила на ДПС попита опозицията дали ги боли като им вадят зъбките), онова уж непринудено кафе и снемането на подкрепата за кабинета бяха брънките гарантиращи връщането на ГЕРБ във властта. Вторият, този път унищожителен удар срещу банката, трябваше да лиши изоставените червени от евентуалната платена съпротива срещу вече уговореното завръщане на ГЕРБ. И, разбира се, да прикрие следите от общите далавери.

Дни след като новото правителство е гласувано, хиляди, които бяха по улиците и после дадоха гласа си за уж десни партии, са разочаровани. Има и малцина доволни – лидерите им, които се уредиха с министерски постове, както и костовистката секта, която се зае да ги брани като извади от нафталина онзи лаф за “проклятието”. Всъщност заслепената от алчност десница и нейните чугунени поддръжници паднаха в капан – от едната страна са новите управляващи - дадоха им най-ветровитите министерства: здравеопазване, правосъдие и икономика, а от другата – взривоопасната смес от националисти и рублофили, прочули се с побългаряването на “Deutschland über alles” и с “Големия шлем”.

Няма как да пропуснем дебата по гласуването на правителството. Той разби декларираното в продължение на месеца намерение за търсене на консенсус и разбирателство по няколко ключови за страната проблеми. Управляващите пробутаха мижава “програмна” декларация и тепърва ще пишат управленска програма, а вече непонасящите се БСП и ДПС по принуда се оказаха отново опозиция. Странно беше и изявлението на Лютви Местан, че “и на колене да му паднат, нямало да подкрепи кабинета”. Първо, подобно твърдение показва политическо тесногръдие и поставя под съмнение лидерските възможности – никой няма да повярва, че Местан е загрижен за националистическия облик на новия кабинет, след като цяла година си е затварял очите за подкрепата на “златния пръст”, (разкрил партията си не като националистическа, а като Коминтерновска, подопечна на бившия Голям брат). Не можем и да не повторим, че подобна груба фразеология, (както в случая с Бисеров), не се търпи в движението. Ще припомним, че има голяма разлика между онзи исторически израз за пътя към Европа, който минава през Босфора и това, което най-вероятно емоционално изтърва Местан. Политическата формула на движението не допуска тръшването на врати. Очевидно е, че има и друго там, което предстои да стане публично.

Общият извод от случващото се е нелицеприятен – дирижираният преход продължава. Не улицата, а задкулисието продължава да решава кой, как и кога да управлява. Непослушните и несправящите се кукли ги сменят бързо. Борисов получи втори шанс, но няма да управлява дълго, ако кривне от “правия път”. Дори подкрепата на коалиционните му партньори не е сигурна. Тук е добре да припомним на днешните така наречени реформатори, че Филип Димитров е единственият син лидер, който не е договорка с кукловодите. И логично бе излъган от подставения драгалевски политически милиционер да поиска предрешен вот на доверие. Димитров бе отстранен и “успокоен” с посланически пост в САЩ, а Иван Костов не получи очаквания в трето поред правителство (на Любен Беров) пост на финансов министър, но бе възнаграден с лидерското място в СДС... Така че няма нищо необичайно в назначението на Божидар Лукарски за министър на икономиката. Важна е не неговата компетентност, а доколко сполучливо ще може да служи. Новият министър на икономиката има и пример за подражание в онзи разговор “Ало, Ваньо”. Не се ли справи в изпълнението на поръчаното, публичните мотиви за отстраняването му вече са подготвени от ловко дирижираните протестъри и недоволни службогонци от неговата партия.

По този повод е добре да им се каже на тези, които наивно смятат, че техните демонстрации са свалили кабинета “Орешарски”,  че неколцина, които стоят в сянка и чиито телефони звънят с мелодията от филма “Кръстникът”, отдавна са им намерили правилните роли. Трагикомични и жалки са започналите нови рехави протести (срещу Бат Сали, а отскоро и срещу новия стар министър на културата Вежди Рашидов). Мрънкането им е лошо копиране на вечните опозиционери Стефан Цанев и Велислава Дърева. “Умните и красивите” имаха близо година време да се организират и получат своето представителство в парламента. Вместо това лидерите им с лекота се изкушиха от властта и повечето от тях ще драпат със зъби и нокти да я запазят. Но като нямат партийна подкрепа, ще бъдат употребени и изхвърлени. Неизкушените сред тях са в още по-смешното положение на ни така, ни иначе – със сигурност ще увеличат бройката на негласуващите от години разочаровани десни избиратели.

Би било обаче грешно да си мислим, че кучетата си лаят, керванът си върви. Напротив, политическите сътресения през последните години показват, че наложеният по време на криминалния преход модел вече не работи. С партии ментета и временни коалиции той не може да се крепи. Вярно е, че изкуствено създадените правителства служат единствено за засилване на икономическата власт и лично забогатяване. Но успехът е кратък, а авгиевите обори след тях няма кой да почисти. Освен това харизматичните лидери привършват. Инвеститорите избягаха, останаха милиардите от Брюксел, контрабандата и превъртането им в недосегаемата и непублична офшорна собственост. Мантрите, оклоняващи вниманието и прикриващи далаверите, вече не въодушевяват. А лесно спечелените пари раждат чудовища, които се самоизяждат.

Проблемът е, че веднъж добрали се до властта, борците за промяна на статуквото, тутакси забравят какво са обещали. И вместо да съборят дивия капитализъм, усилията им се насочват не само как да го запазят, но и да го укрепят. Както и да запазят властта си достатъчно дълго, че един ден да подиграват ограбените от тях избиратели с твърденията си колко са бедни, жените им да пригласят как заради блокирани банкови карти не могли да си платят в магазина хляба и кофичката кисело мляко... Добрата новина е, че има граници на търпимостта и “триковете” на техните наследници са сигурна гаранция, че криминалният преход ще свърши внезапно и драматично с рушене на новата “Берлинска стена”, която те помогнаха да бъде издигната по пътя към свободния свят.