Игри на бесеница

Простотиите дойдоха в повече през тази седмица. Верни на стила си да не умуват, управляващите решиха да си осигурят безметежно съществуване като ударят данъкоплатците с 8 милиарда евро. Още чрез служебното правителство те видяха, че могат с лекота да вземат заеми, а от гръцките ни съседи – как да не ги връщат. И защо да не го направят, след като никой не гъкна, като със същата безгрижност обремениха недължащите да връщат с други няколко милиарда, безскрупулно отраднати от КТБ. Спокойни са и за протестърите, те услужливо им прислужват с разсейваща вниманието пушилка. Няма да коментираме защо в тяхната декларация първо имаше #‎ДАНСwithme, но после изчезна. И какъв късмет - когато се оказа, че “червеите” не вършат работа, се появи “Дякон Левски”, не за да  бъде прикритие на разполагащите с властта, а да лъсне дебелащината на криминалния преход – колко не им пука всъщност за Апостола. Изобщо не се учудихме на оправдателната присъда на Лупи, нито на “прокурорската грешка”, довела до оправданието за онзи подпис, нито пък на поредната натирена маша от контролираната съдебна система. Въобще не се изненадахме на фундаменталното разкритие, че горите поголовно се секат. Как дежурните природозащитници да видят колоните камиони с трупи, след като са закарфичени да бранят боровете по маршрута на втория лифт в Банско.

Но нека се върнем още назад във времето и припомним, че днешните управляващи обичат и умеят да харчат. За периода 2005-2008 г. бяха реализирани най-високите бюджетни излишъци в цялата ни нова история от края на XIX век – четири последователни години бюджетите завършваха с касови излишъци в размери между 3 и 3.6% от БВП. Последвалият финансов колапс доведе до това, че за 2009 г. повечето страни в евросъюза реализираха бюджетни дефицити от порядъка на 5-8%, а някои достигнаха до двуцифрени стойности. Започна дори дебат, иницииран от фискално по-дисциплинираните държави и най-вече от тези, които се опасяват от плащане на чужди сметки. Имаше идея нашата страна да се включи в тези дискусии на европейско ниво и да подкрепи позициите на същите тези държави. Причината е, че дори в сред финансовият шок в средата на 2009 г. правителството регистрира 180 млн. лв. бюджетен излишък (най-добрият междинен фискален резултат сред всички 27 страни с изключение на Люксембург). Но започналата тенденция за намаляване на приходите продължи, последваха лихвени плащания от страна, осъществени от първия кабинет "Борисов" и още в края на първия месец на своето управление вече имаше дефицит в размер на около 350 млн. лв.  В края на годината дефицитът доби застрашителни размери – 4.7% от БВП по крайните оценки на Евростат. Срути се цялата икономическа схема за доходи - недвижими имоти, строителство и финансов сектор и търговия.  започна срив на потребителското търсене, увеличение на безработицата, се видя, че този модел вече не действа. И вместо да търси решение първият кабинет на Борисов тръгна по най-лесния път - изхарчи резерва, включително и онзи милиард от здравната каса и в края на бурно приключилия им мандат започна да емитира краткосрочни облигации. После Орешарски трябваше да посрещне падежа и поиска заем от 1 милиард лева. Той ще се запомни най-вече с "Нощта на белия автобус". И с мрачните прогнози на десните икономисти и политици, които твъряха, че  страната тръгва по спиралата на вътрешната несигурност и се подготвя мащабна кражба

Е, днес се искат 16 милиарда лева и същите твърдят, че това е изгодна сделка, защото лихвените проценти са ниски и че всъщност дългът за две години щял да се увеличи с 2 милиарда. А шефката на парламентарната комисия по бюджет и финанси изтърси, че новите дългове, които ще вземем, не увеличават дефицита...

Не е много трудно да се изчисли, че парите, които трябват за плащания до 2017 г. са общо 10,8 милиарда лева. Какво са намислили с останалите повече от 5 милиарда лева може само да гадаем, но намерението да си осигурят поредното удобство с нов правителствен самолет сочи пътеводната им звезда. И това не е всичко, само ще отбележим, че на “Дондуков” 1 са подготвили нови тесли като десетте стотинки на километър тул такса по магистралите, строени с нашите пари. Номерът засега минава само половинчато. Но се вижда, че целта е хомот за данъкоплатците. А какво да кажем за искането да има финансов регистър на банковите сметки. Колко добре звучи, но в действителност колко е нелепо – известно е, че до парите в офшорки никой никога няма да стигне. Може да коментираме и популисткия номер със санирането. Но нека не избързваме, да оставим политиците да си поиграят с панелките, рожби на соца – десните да се правят на левица, а левицата да ги оборва с десни аргументи. У нас открай време червените мандарини държат икономическата власт, която десните кукли превърнаха в олигархична по време на пълното мнозинство на своето управление. Но не направиха нищо, за да стимулират създаването на средна класа. Напротив, първо откраднаха спестяванията на гражданите, после ограбиха и труда им с масовата приватизация. Иначе държат Левски на стените зад бюрата си, с охота тропат с крака и надават одобрителни възгласи към произведения в тяхна угода филмов герой.

Всъщност на феновете на “Дякон Левски” не им трябват реформи. Те искат да им се дава. Кефят се на тефтерчето на Златанов и не разбират защо в другото е записано “Народе????” Не е трудно да ни светне и защо манипулаторите не са възприели принципа на Конфуций, цитиран често от китайския комунистически водач Дън Сяо Пин: „Не е важно каква е котката — черна или бяла, важното е да лови мишки.“ А се държат като онзи собственик на котка, който за да и покаже кой е господар у дома, лично насира всички ъгли в къщата.

Това, че някой, някога ще трябва да връща изяденото, си е негов проблем. Глупаци са тези, които го мислят. Заветите нямат значение. Горкият “О, Пепи” вдигнал 200 кръвно, останал неразбран от родственицата на Левски, моля ви се, защо не погледат как 60 кмета се бият за привилегията къде първо да прожектират блокбастъра...

Дяконът не случайно е написал “Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”.

Добрата новина е, че всяко чудо за три дни. Лошата е, че кучетата си лаят, керванът си върви. И дори когато е свършено нещо добро, 
може като в онзи еврейски виц на вратата да позвънят и отсреща да попитат:

“Извинете, вие ли спасихте вчера в реката едно детенце?”

“Аз!”

“А къде му е шапката?!”

Поуките от 4 февруари'97

Смъртта на президента д-р Желю Желев и знаковият за демократичните промени у нас 4 февруари са добър повод да си припомним как лидери на старата десница се опитаха на гърба на изригналото народно недоволство не само да вземат властта, но да заличат миналото и безуспешно да убедят обществеността, че истинският преход започва с тях. Но както с гръм и трясък взеха властта, така шумно се провалиха след четиригодишно управление. Техните тъмни дела – обричането на бедност на симпатизантите им чрез масовата приватизация, личното им облагодетелстване и тайните договорки с червените кукловоди  - няма да бъдат забравени. Не само че десният преход не започна с тях, както им се щеше, но това, което извършиха, кара все повече анализатори да оценяват значението на романтици като д-р Желев, които веднага след десетоноемврийската еуфория се сблъскаха челно с обиграната червена номенклатура, не се поддадоха на политически и икономически съблазни и направиха каквото трябва, за да бъде пътят към Евросъюза и НАТО необратим. 
Факт е, че много хора мислеха, че 4 февруари 1997 г. ще е ново начало
След близо месец на улични стълкновения и стотици ранени след опит да бъде превзето Народното събрание, БСП върна мандата за съставяне на ново правителство на новия президент Петър Стоянов. Така се отвори път за предсрочни избори и съставяне на дясно правителство. 

За съжаление веднага след това всички незаслужено, а някои и умишлено, забравиха, че д-р Желев, все още като действащ президент, отказа да подпише указа за даване на мандат за съставяне на ново червено правителство. А ходът на президента не бе само емоционален. На него му беше ясно, че по конституция е задължен да подпише. Но като добър познавач на тоталитарните хватки, а и обръгнал на новите номера на бившите комунисти по време на седемгодишния президентски мандат, той усеща, че червените се готвят да спасят властта чрез правителство с нови неопетнени лица и хвърлят по стар комунистически обичай цялата вина на бившия вече премиер Жан Виденов (което те и направиха по-късно, но само по партийна линия). Затова Желев рисково прекрачва закона и драсва клечката на протестите. 
За да постъпи така един държавен глава, се иска не само смелост, но и преди всичко пресметливост. Ситуацията в страната е взривоопасна. Само за две години управление червеното правителство вкарва страната в дълбока криза. Спестяванията на гражданите са унищожени, в началото на 1997 г. цената на един щатски долар от 500 стига до 3000 лв. Въпреки това манипулаторите се опитват да спасят и оставят БСП на власт. Това си личи от факта, че на 3 януари 1997 г. парламентът, в който червените имат мнозинство, отлага гласуването на предложената от СДС “Декларация за национално спасение” от “националната катастрофа”. Авторът на „Фашизмът” обаче бързо предугажда какво целят неговите дългогодишни политически опоненти. Затова няколко дни по-късно (10 януари 1997 г.) д-р Желев (чийто мандат изтича на 21 януари 1997 г.) отказва да даде на БСП мандат за съставяне на правителство и дава знак на своите да обявят начало на национална политическа стачка, изразяваща се в гражданско неподчинение и протестно шествие срещу Народното събрание.

Няма да коментираме задкулисните договорки, които последваха веднага след встъпването в длъжност на новия президент Петър Стоянов, по-важно е, че се стигна до извънредни избори, каквито обществото желаеше.
Ще подчертаем обаче лаконичния коментар на д-р Желев на последвалия опит за подмяна на дясното в книгата му  "Въпреки всичко" (2005): 
"Кои всъщност са хората, които въпреки историческите факти искат да компрометират основания на 7 декември 1989 г. Съюз на демократичните сили, като го представят за опозиция, създадена от комунистите?
Това са хората, които страдат от синдрома "Гроздето е кисело". Лисицата, като не могла да стигне гроздето, защото било прекалено на високо за нея, утешила се, че е зелено.
Това са аутсайдерите, които не са участвали нито в неформалните организации през периода 1988 и 1989 г., нито в създаването на Съюза на демократичните сили през декември 1989 г., нито в "нежната революция" в България през 1990 г. ! Те са се присламчили към СДС или в края на 1990 г. или в началото на 1991 г., когато са видели накъде духа вятърът и са разбрали, че демократичните процеси както в България, така и в другите посткомунистически държави от Европа са необратими.
Такива са почти всички ключови фигури на доскорошния СДС, които започват новото летоброене на българската демокрация от 1997 г. насам."

С годините тези действия на кастата, сгушила се в личната партия "Демократи за силна България" ще изглеждат все по трагикомични. Но липсата на оценъчен ресурс относно перспективите за развитие и лековатия начин по който се връзват хиляди избиратели, не може да не тревожи. 

В едно от последните си интервюта д-р Желю Желев казва: „Трябва да се изучава историята на тоталитарните режими. Поколенията, които идват, трябва да знаят какво е фашизъм, какво е комунизъм, каква е разликата между тях и къде те съвпадат напълно. Включително и кое е по-страшното.”
Някои може да кажат - нищо ново под слънцето. Напротив, достатъчно е да си спомним авторитарния стил на управление на Иван Костов, за да се схване колко наясно е бил Желев с предизвестения край на второто синьо управление. И защо е предпочел ролята само на наблюдател. 
Със сигурност не му е било лесно да преглътне разпада на сините. 
Но още по време на своето президентстване той осъзна, че битката с подставените лица на прехода няма да е лесна. Но като добър философ разбра, че смяната на куклите на конци може само да забави, но не и да отмени пътя към демокрацията, който не само лично изстрада, но и проправи.